BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
Январь 2018
Пн Вт Ср Чт Пт Сб Вс
« Дек    
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031  

Тончо Русев: Меракът умира последен

През годините съм имала не един разговор с големия български композитор Тончо Русев. И макар тази година той да подхвана 83, най-приятно е, когато заговори за любов, вино и песни. И този път не подминахме тези теми, но ги допълнихме и с нови — за страха, суеверието, възрастта, смъртта и онова, което оставяш след себе си. Надявам се, че те ще са не по-малко любопитни за нашите читатели.

— Господин Русев, преди години написахте една страхотна песен «Телефонна любов». Сега младите имат нов вариант — виртуална любов. Какво мислите за нея?

— На мен това ми е далечно, но гледам внучката ми какво прави — всеки момент тя е в интернет. Той дава 90 процента от информацията и общуването на младите хора. Дори преди да излезем и да отидем на метрото, тя проверява в колко часа ще пристигне то. Нещо, което нашето поколение въобще не познаваше. Истината е, че днес младите просто нямат време. Колкото до виртуалната любов, бих я приел, защо не? Понякога има непреодолими пречки, особено за семейните двойки. В наше време много хора са разделени на хиляди километри. Много от тях не само контактуват през интернет в ежедневието си, но признават и чувствата си, тоест, обясняват се в любов. Така че в това няма нищо странно.

— Наистина ли за любовта няма възраст?

— Любовта в духовен план действително няма възраст. Можеш ли да престанеш да обичаш хората около себе си, които знаеш, че те обичат? Аз смятам, че с годините любовта дори се подсилва, има някаква прогресия в това отношение. За съжаление има възрастова граница за физическата любов.

— А вие самият как се чувствате на тези години?

— Не ги чувствам като някаква тежест, дори не мога да повярвам, че съм станал на толкова. В последно време си отидоха много добри музиканти, писатели, хора на духа, но това е Божа работа. Господ от небесната канцелария ръководи тези неща, той ще каже кога, къде и кой ще си иде… (Смее се.)

— Кога се пишат по-лесно песни за любовта — на 20, 50 или на 80 години?

— Не съм мислил по този въпрос, но ако съдя по продукцията, която излиза от кабинета ми и преди, и сега, любовни песни се пишат, когато си влюбен, когато си в духовна кондиция, когато се намираш в комфорт със себе си и околните. Може би като млад човек все пак има повече енергия. Да не чуе дяволът, продължавам да работя и до днес. Разбира се, темпото ми намалява, но причините не са само в мен и възрастта, а и в самия пазар, в шоубизнеса, който през последно време претърпя много изкривявания от най-различно естество.

— Случва ли ви се да се загледате подир младо момиче?

— Непрекъснато! Меракът умира последен. (Смее се.) Никога не е имало толкова хубави момичета у нас. Облечени са много пъстро, красиво, някои от тях и много предизвикателно. Женската красота е едно от най-големите достойнства и най-голямата радост в човешкия живот.

— Ако можехте нещо да промените в живота си, какво би било то?

— Бих поставил на по-предни позиции спорта. Това, че цял живот не съм спортувал, в последно време се отразява на кондицията ми и на физическото ми самочувствие. Бих започнал да свиря много интензивно на пиано, да стана един блестящ пианист, за да мога да пиша и по-големи музикални форми като симфонии, симфониети и т.н.

— Казвал сте ми, че за композитора няма пенсионна възраст. Музиката ли ви запази млад?

— Нали има един израз, че пенсиониран орел няма. Аз не живея с мисълта, че съм пенсионер, защото нашата професия е такава, нямаме работно място и работно време. Неусетно минах от чиновническия си период в свободната професия. Даже много рядко се сещам, че съм пенсионер. Просто работя, разбира се, не толкова интензивно, както преди години, но достатъчно.

Проф. Станислав Семерджиев — Между Волен Сидеров и «Мулен Руж»

Единственото нещо, с което сме на световно ниво, е перченето със скъпи коли, корупция и далавери — затова темите, които вълнуват нас, не вълнуват света, обяснява слабото представяне на българското кино ректорът на НАТФИЗ.

Проф. д-р Станислав Семерджиев е роден на 6 януари 1963 г. в Пловдив. От 2011 година е изпълнителен директор на Световната асоциация на филмовите и телевизионни висши училища (CILECT). Ректор на НАТФИЗ «Кръстьо Сарафов» в периода 2003-2011 г. и новоизбран от 1 декември тази година. Основател на Българската асоциация на филмовите, телевизионните и радио сценаристи (БАФТРС) и неин председател, а от 2007 г. е и член на борда на Европейската сценарна федерация (FSE), Белгия. Създател на специалността «Драматургия» в НАТФИЗ и неин ръководител и до днес.

— Започнахме това интервю преди избора за ректор, а вече отново сте начело на Академията. Какво се променя за вас?

— Работата ми се увеличава двойно, ако не и тройно.

— Какво не успяхте да направите в предишните си два мандата и какво искате да постигнете за следващите 4 или 8 години?

— Онова, което си бях поставил като задачи, го постигнах на около 90%. Това, което най-много искам днес, е НАТФИЗ да стане не просто световен образователен център, а и производствен. Много училища в света продават продукта, създаден от студентите им толкова скъпо, че дори се самоиздържат. НАТФИЗ има такъв потенциал. Просто трябва да го разработим.

— НАТФИЗ «Кръстьо Сарафов» се оказа крайъгълен камък за българската демокрация, покрай инцидента с Волен Сидеров. Като човек, който е бил ректор на академията два мандата, а сега — и трети, как ще коментирате тази случка?

— Едва ли има нужда от друг коментар, освен че каня господин Сидеров да учи «Драматургия» при нас. С актьорството вече е достатъчно напреднал и направо можем да му издадем дипломата, но сценариите му са доста плоски и предвидими…

— Като драматург в кой жанр ще поставите тази постановка?

— Фарс.

— На фона на бизнес модела, който е завладял висшето ни образование, НАТФИЗ никога не се поддаде на печалбарството. Как така?

— Причината е, че философията на НАТФИЗ противоречи на цялостната демократична философия на образователния процес. Образователният процес като цяло трябва да бъде отворен за всеки човек, все едно дали има талант, качества, умения или не. Ако има желанието да се обучава — нека се обучава.

НАТФИЗ обаче е академия, а принципът на академията, още от времето на Платон, е: всеки е добре дошъл като наблюдател, но Учителят има правото да обръща внимание само на тези, на които има смисъл да обърне внимание, на тези, които могат да движат напред развитието на цивилизацията. В този смисъл, задачата на НАТФИЗ не е да обучава всеки, който пожелае да бъде обучаван, а тези, които заслужават да бъдат обучавани.

— Това не влияе ли на приходите?

— Това влияе много сериозно на приходите, защото за разлика от частните университети, които приемат всяка година по 150 души кинорежисура, ние не го правим. Съответно приходите от хората, които искат да плащат и да учат, без значение какви качества имат, отиват в тези структури. Ние просто не искаме да заблуждаваме никого, че ще си намери хляб в професията, че ще има образователния стандарт да бъде на световно или най-малкото на европейско равнище.

http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=5161120