BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
Ноябрь 2017
Пн Вт Ср Чт Пт Сб Вс
« Окт    
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930  

Единъ часъ при професоръ Арнаудовъ

Единъ часъ при професоръ Арнаудовъ — кѫде другаде, ако не въ Университета, при вѣчната му маса, заобиколенъ отъ книги, книги и книги, и въ центъра той, винаги той — професоръ Арнаудовъ, влюбенъ въ своята работа, съ влюбената въ него работа.
Писательтъ и общественостьта? Ето една тема, на която г. Арнаудовъ може да говори много и много.
— Върху тая тема—казва г. проф. Арнаудовъ — говорихъ въ събранието на Писателския съюзъ, въ което г. Т. Г. Влайковъ държа рефератъ за писателя и общественостьта. Г-нъ Влайковъ бѣ подчерталъ, че е необходимо всѣки писатель да е активенъ деецъ въ обществения и политически животъ. Въ тая категорична форма тезата на г. Влайкова ми се струваше едностранчива. Действително, ние знаемъ писатели отъ миналото, които сѫ взимали живо участие въ обществени борби, ставали сѫ членове на политически партии и сж дори изпъквали но шефове; обаче въ всички тия случаи трѣбва да предполагаме особено разположение, темпераментъ и характеръ, пригодни за тая роля. Посочени бѣха за примѣръ Хюго и Зола. Наистина, тѣ хвърлятъ своето мнение въ везнитѣ на общественитѣ спорове и упражняватъ известно влияние върху своитѣ съвременници — ще река благотворно влияние. Обаче ние знаемъ, срещу тѣхъ, личности, които не издаватъ никакъвъ буденъ интересъ къмъ голѣмитѣ обществени или политически въпроси. Покрай Хюго, Сандъ и Ламартинъ, идеолози на демокрацията, въ епохата на романтизма ние виждаме единъ Алфредъ де Мюсе, който прѣко изповѣдва своята антипатия къмъ всичко, което е политическо. Още Гьоте бѣше казалъ: «Политическа пѣсень—отвратителна пѣсень» (politisch Lied — ein garstig Lied). И Мюсе, вѣренъ на своя темпераментъ, повтаря, че не изпитва никакво желание да се валя въ политическото блато на Франция. Той е пѣвецъ на любовьта, пѣвецъ на младостьта — и съ това смѣта, че служи най-правилно на своето поетическо призвание. Срещу Зола, съ неговата намѣса въ аферата Драйфусъ и неговитѣ тенденциозни романи, стои единъ лирикъ като Верленъ, — у когото, както се знае, има само най-субективни преживявания, безъ каква и да е охота за взимане становище по тревожнитѣ въпроси на деня. Значи, касае се за вродени заложби и за призвание на личностьта.
Свободата на вдъхновението — продължава г. Арнаудовъ — трѣбва да бѫде тачена, и ние ще изискваме отъ всѣки поетъ онова, което може да ни даде като най-добро отъ своето азъ. Ако писательтъ — употрѣбявамъ думата въ най-широкия й смисълъ — има воля и способность да бѫде обществено активенъ, на добъръ му часъ! Кой ще откаже, че единъ Баресъ въ Франция бѣше не само добъръ романистъ, но и добросъвѣстенъ и влиятеленъ политикъ? Или кой би отрекълъ активния идеализъмъ на Анатолъ Франсъ и неговата смѣлость да върви по свой пѫть, възставайки противъ социални язви и неправди ? У насъ, до освобождението, почти всички значителни писатели бѣха сѫщевременно публицисти и общественици. Какъ можемъ да отдѣлимъ Славейкова като двигатель на черковния въпросъ отъ. Славейкова — поете? Или какъ можемъ да подценимъ Ботйова като идеологъ и герой на революцията за смѣтка на Ботйова, пѣвецъ на «Хаджи Димитъръ“ ? И следъ освобождението нѣкой отъ голѣмитѣ ни писатели продължиха тая традиция — Базовъ, Величковъ, Михаиловски бѣха въ известни моменти, или презъ цѣлия си животъ, проповѣдници на обществени лозунги. Но могатъ ли всички поети да вървятъ по тѣхнитѣ стѫпки? Защо да не признаемъ правото на самоопредѣление и да приемемъ, че единъ Пенчо Славейковъ, или единъ Яворовъ сѫ все тъй значителни личности преди всичко като хора на чистото въображение и на поетическата чувствителность? . .
— Кое ви е потикнало къмъ науката, г. Арнаудовъ?
— Какъ дойдохъ до моитѣ литературноисторически занятия — е и за самия мене забулено въ тайна. Срѣдата, въ която съмъ порастналъ — ровенъ съмъ въ Русе, като синъ на житарь — не бѣше сякашъ благоприятна за влѣчение къмъ науката. Въ гимназията, обаче, менъ инстинктивно ме привличаха хуманитарнитѣ предмети, и то специално уроцитѣ по българска и обща литература. Д-ръ Никола Бобчевъ преподаваше съ голѣма любовь и вещина предмета и струва ми се подъ негово влияние сѫ се усилили моитѣ филологически, литературни и фолклорни интереси.
— Кога станахте за пръвъ пѫть авторъ?
— Още 17-годишенъ, ако река да бѫда съвсемъ точенъ и да говоря за първи, несериозни опити. Станахъ «авторъ» неволно, когато моятъ добъръ учитель напечати, безъ да ме пита, една моя школска работа върху произхода и значението на народнитѣ пѣсни. Статийката ми, обаче, обърна вниманието на покойния професоръ Иванъ Д. Шишмановъ и стана поводъ той да ме подири — тоя недостѫпенъ тогава за менъ човѣкъ.
. . . Съ учудване видѣхъ — продължава г. Арнаудовъ — напечатано моето «умотворение“ въ списание «Изворъ“. Шишмановъ. какъвто бѢ ентусиазистъ, харесалъ статията ми, и когато се явихъ следъ единъ-два месеца, презъ есеньта на 1895 г. да се запиша като студентъ въ Университета, той ме извика и ме разпита отъ где съмъ дошелъ до моята фолклорна тема, тъй интересна и за него.
Той изигра и при менъ сѫщата благотворна роля на внимателенъ и благосклоненъ насърдчитель, каквато сѫ изпитали и други негови ученици.
Взе ме подъ своята закрила, напѫтваше ме съ голѣма преданостъ, бихъ казалъ съ бащински грижи — документи отъ което имамъ.
между друго, и въ многото му писма до мене. И тъй взъ се увлѣкохъ още повече въ тая посока. Въ Университета слушахъ лекциитѣ на Шишмановъ, Милетичъ и Матовъ, на които дължа много за специалното си образование. Зачитвхъ се въ трудоветѣ на руския литературенъ историкъ Веселовски и на езиковедеца Потебня, чрезъ които добивахъ понятие за методи и цели на научното изследване.
— Кѫде се специализирахте, г. Арнаудовъ?
— Следъ като завършихъ Софийския университетъ, заминахъ за 2 години, на мои средства, за Лейпцигъ и Берлинъ. После имахъ възможности да работя въ Парижъ, Лондонъ и Прага. И станахъ на първо време гимназиаленъ учитель. Малко по-късно Пенчо Славейковъ, съ когото бѣхъ твърде близъкъ, ме препоржча за свой замѣстникъ като поддиректоръ на Народната библиотека.
Въ 1908 г. бѣхъ избранъ за доцентъ по сравнителна литературна история въ Университета. Отъ тогава Коятъ пѫть бѣ строго набелязанъ…
— Като бившъ директоръ на Народния театъръ, би било ценно вашето мнение за българския театъръ.
— Моето мнение ? Хм… ще го кажа при другъ случай.
— Тогава мнението ви за литературната ни критика?
— Добре. Нашата литературна критика е все още въ своитѣ наченки. Не че липсватъ дарования, които биха могли да се проявятъ, да изпъкнатъ ярко, както е случаятъ при лириката или повестьта ни. Но самитѣ наши нрави и условията на живота за писателя ни затрудняватъ много свободата и разцвѣта на критиката. Критикъ иска да бѫде у насъ комвхай всѣки, който разбира малко отъ литература; а кото критици се подвизаватъ често и хора, които не сѫ могли да си спечелягь признание въ нѣкоя область на изкуството. Близкитѣ връзки между писателитѣ прѣчатъ на критика — тѣхенъ другарь — да изказва своитѣ мисли тъй откровено и смѣло, както би било това желателно. Критикъ, който би разглеждалъ безъ предубеждение произведенията на близки и далечни творци, рискува да попадне скоро въ твърде своеобразно положение и да се лиши отъ уважението или приятелството на хора, които цени, за които скѫпи. Извънъ това, мнозина несполучили автори прибѣгватъ до разни позволени и непозволени маневри, за да предизвикатъ благосклонни отзиви въ печата. Широката публика не може да се ориентира лесно въ тоя хаосъ отъ мнения, и затова интелигентниятъ читатель сѫди за изкуството и литературата обикновено мимо мнението на тъй наречената «критика». Критици съ авторитетъ и влияние у насъ почти нѣма. Опитътъ на покойния д-ръ Кръстевъ да ни даде една философски обоснована критика се натъкна на голѣми противодействия поради известни пристрастия и крайности на заслужилия редакторъ на сп. «Мисъль». Критиката предполага голѣма зрѣлость на вкуса, голѣма културность на ума и независимъ характеръ — и затуй тъкмо у насъ тъй рѣдко. се явяватъ критици, способни да се наложатъ като арбитри на общественото мнение. На мнозина, способни иначе хора, за да стенать добри критици, прѣчи нежеланието имъ да изпадатъ въ конфликтъ съ писателитѣ или да конкуриратъ на непризвани рецензенти. Критици у насъ ставать обикновено млади хора, доста дръзки и самоувѣрени, за да сѫдять върху чуждитѣ достоинства. Критиката въ списанията и вестницитѣ рѣдко се повѣрява на постояненъ сътрудникъ, който да следи новитѣ прояви. (Б. н. Днесь вече много вестници иматъ постоянни редактори на културния отдѣлъ). Анонимната и явно повлияната отъ зложелателство или голѣма снизходителность критика трови премного душата на читателя. Кога ше се избавимъ отъ нея — Господь знае!
— Какво приготовлявате сега, г. Арнаудовъ?
— Занимавали сѫ ме главно три рода въпроси: първо — такива отъ областьта на литературната наука; второ — българското народно творчество, и трето — българското литературно и духовно възраждане, което ми се струва като най-значителна историческа епоха въ живота на нашия народъ.
Въ литературната наука по-специално съмъ изучавалъ психологията на творчеството и теорията на литературнитѣ родове. При българското народно творчество сѫ ме занимавали процесътъ на създаване и историята на нѣкой мотиви, широко разклонени въ фолклора на балканскитѣ народи. Съ методи, усвоени въ школата на социолози и литературни историци като Фрезъръ, Нилсонъ, Р. Майеръ, Бедие и др. съмъ правилъ опити да вникна въ историята на българскитѣ обреди и легенди и да разбера тѣхната връзка било съ психологията на българския народъ, било съ древнитѣ класически и източни култове и мистерии.
При възраждането ни — единъ сложенъ процесъ на домашни наченки и на импулси отъ вънъ — съмъ ималъ предъ видъ както колективнитѣ усилия, така и личноститѣ съ широкъ замахъ и гениални прозрения, и ми е било драго и ми е доставяло голѣма радость и много чистъ възторгъ да раpкриввмъ характера, да очертаввмъ дѣлото на единъ Раковски, на единъ Макариополски, на единъ Возвели. . . Какви чудни индивидуалности и какъвъ приливъ отъ енергия, отъ вѣра въ народностьта, отъ идеалиpъмъ! Нищо по-ободрително отъ вживяването и сродяването съ тия героични натури — въ нашето време на разочарования и студенъ скептицизъмъ. . .
Моята мечта е да продължа този родъ изучвания, догде стигнатъ сили и възможности.

… Я ние… да си ходимъ. Защото следъ нашия «часъ“ го чакатъ още много часове на лекции, на сказки, на кабинетна работа — и все тъй, докато е живъ и здравъ, за щастие на нашата култура.

От книгата «Един час при… » София. 1943г.