BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
май 2019
П В С Ч П С Н
« апр.    
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031  

Отделете 5 минути, научете за оцелелите кина в София

а софиянци “Влайкова” и “Одеон” са две легендарни имена.Тяхната легенда е свързана с киното, а поколения столичани ги свързват с безброй емоции, спомени и истории.

Това, което отличава “Влайкова“ и „Одеон“ от всички останали киносалони в София, е фактът, че те са като двама столетници, оцелели след неизброими житейски обрати и ред исторически катаклизми, а красиво видео от канала „5 минути София“ във Vbox7.com ни разказва повече за тях.

Пръв се появява “Одеон”.

Той отваря врати още през далечната 1910 г. Първоналачната локация на салона е на ул. „Цар Симеон“ в центъра на София.

По онова време сериозна конкуренция е единствено кино „Модерен театър“. Сградата и салона на „Модерен театър“ съществуват и до днес, но много отдавна се използват само за театрални постановки. Затова „Одеон“ може да се нарече най-старото име сред столичните киносалони, оцелели до наши дни.

Всъщност оцелява името, защото самата сграда, в която се помещава първото кино “Одеон” е разрушена от бомбардировките по време на Втората световна война. На 3 март 1920 г. старият салон на “Одеон” става и арена на кървав атентат, в който са убити петима души.

Един от хората в салона, оцелял по щастлива случайност, макар и в непоследствена близост до взрива, е Ванче Михайлов – легендарна фигура в македонското революционно движение.

Въпреки всичко, за времето си „Одеон“ е културна институция. Там се появяват първите рекламни табла и се слага началото на първото специализирано издание – „Киножурнал“.

Кино “Влайкова” се появява няколко години по-късно, но затова пък си е все на същото място и не е сменяло адреса си.

Киното дължи появата си, името си и дори странното си оцеляване до наши дни на една жена. Мария Влайкова – съпругата на известния български общественик, депутат и поет Тодор Влайков. През 20-те години на миналия век тя ипотекира цялото семейно имущество, за да построи сграда, в която да има салон с кинематограф. Според волята й това място трябвало да служи за „литературно-музикални вечеринки, разни сказки, народни четения и прочие.”

В най-добрите си години салонът с 300 места е винаги препълнен, а пред вратите му се вият опашки. Това би трябвало да е сбъдната мечта на госпожа Влайкова, за която казват, че била с голямо сърце и широко скроена душа.

Но макар идеята й за салона да била съвсем безкористн, нещата около киното не се развили според плановете и Мария Влайкова потънала в дългове. Наложило се да дари сградата на Министерството на народното просвещение. В завещанието й обаче специално било упоменато за какво трябва да се използва имота.

Само за кино и просветна дейност, гласяла волята на дарителката. Точно по силата на това предсмъртно желание салонът на Влайкова съществува и до днес. Сега местата в киното са ограничени до 80, балконът не се използва заради мерки за безопасност, а средният брой на зрителите често е едноцифрено число.

И макар филмите, които се прожектират отдавна не са актуални, всичко това не пречи “Влайкова” да е едно от най-романтичните кина в София.

Както и Одеон, който възкръсва през 1991 г. на мястото на известният през годините на социализма киносалон „Дружба“.

Това място е и кинорезиденцията на Българската национална филмотека още от 1973 г. А по-рано, през 1969 г. филмотеката се помещава в салона на кино “Влайкова”. По това време дори се обсъжда идеята Българската национална филмотека да превърне “Влайкова” в специализирано архивно кино под името „Айзенщайн“. Това така и не се случва и днес филмотечното кино на България се нарича „Одеон“.

Така превратностите на съдбата преплитат историите на “Влайкова” и “Одеон”. Две имена емблеми, оцелели във времето и сами превърнали се в история.

Разходка из старите ленти на киноцентъра в Бояна

Историята на киноцентъра в Бояна, най-голямото киностудио на Балканите, започва от началото на 60-те години на XX век, достига върховите си постижения през 80-те години, преминава през трудностите на прехода, за да се възроди в наши дни.

Разходка из старите ленти на киноцентъра, предлага новия епизод на документалната поредица „5 минути София“.

През 1962 г., в златното време на киното, в София е създадена Студия за игрални филми „Бояна“.

Силното италианско влияние се усеща и в комунистическа България. Към държавното филмопроизводство са привлечени именити творци от литературата като Дивитър Димов, Радой Ралин и Богомил Райнов. На българския кинонебосклон се появяват звезди на операторското майсторство като Димо Коларов, Въло Радев и Виктор Чичов.

През 1969 г. се ражда телевизионната филмова поредица „На всеки километър“, която дълго време ще бъде най-гледаният български сериал за всички времена. Филмът ще направи младия актьор Стефан Данаилов изключително популярен и ще му донесе сред българите непреходна слава.

През седемдесетте години на века Студия за игрални филми „Бояна“ дава на телевизията и други хитови заглавия като „Войната на таралежите“, „Адаптация“ и „Пътят към София“.

Истинският пик във филмомата индустрия в Бояна обаче е през следващото десетилетие.

През 1981 г. се появява историческата мегапродукция „Хан Аспарух“, за която е отпусната колосалната за онова време сума от 2 милиона лева. Режисьор е Людмил Стайков, който по-късно режисира и „Време разделно“. Този друг безспорен кинохит на филмова студия „Бояна“ се появява през 1987 г.

За телевизионния екран в киноцентъра са произведени и любими на българския зрител филми като „Капитан Петко войвода“ с Васил Михайлов в главната роля.

Двайсет години след създаването си Студия за игрални филми „Бояна“ се превръща в най-голямата продуцентска къща на Балканите. С 20 игрални, 25 телевизионни и 50 анимационни филма годишно.

Промените през 1989 г., смяната на режима и последвалата икономическа криза повлияват на работата на киноцентъра. След 1990 г. там се произвеждат между 2 до 5 филма годишно. Финансовите затруднения не закъсняват, а липсата на пари не позволява закупуването на нова техника и съоръжения.

В края на 90-те години управата на киноцентъра започва привличането на различни чуждестранни продукции.

Направени са инвестиции в инфраструктура и нови технологии. В същото време „Бояна“ подкрепя и българското кинопроизводство, като се включва като копродуцент в повечето от игралните филми, произведени у нас в последните години на ХХ век и началото на новото хилядолетие.