BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
Май 2017
Пн Вт Ср Чт Пт Сб Вс
« Апр    
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031  

Елин Пелин

Димитър Иванов Стоянов (роден на 18 юли 1877 г. в с. Байлово, починал на 3 декември 1949 г. в София), по-известен под псевдонима Елѝн Пелѝн, е български писател. Централно място в творчеството му заема описанието на българското село, това е и причината да го наричат „певец на българското село“.

На него е наречен град Елин Пелин, намиращ се близо до родното му село Байлово. Името на Елин Пелин носи морският нос Елин Пелин в Антарктика.

Родословие

Родното село на Елин Пелин, Байлово, запустява по време на войните на Османската империя с Австрия и Руска империя. В началото на 19-и век прадядото на Елин Пелин, Станьо от село Поибрене, Панагюрско, се заселва в пустото землище на някогашното село, намирайки го за пригодно за скотовъдство. Скоро довежда и семейството си, а след това нов живот в селото вливат и още множество поибренци, вакарелци, беличани и др., търсещи спокойно място за живот в условията на османската власт. Синът на Станьо, Иван, станал и пръв учител в селското училище. Жителите на възроденото село и най-вече родът на писателя, се отличавали с буден възрожденски дух и предприемчиво родолюбие.

Бащата на Елин Пелин, Иван Стоянов, по-известен като Йото Варджията, бил също така будна личност. Освен земеделец, той бил зидар, дърводелец, кантонер, правел коли, веялки, керемиди и тухли. Известен е и неговият проект за вятърна мелница, който по-късно е отразен от сина му в едноименен разказ. Въпреки скромния живот, будният възрожденски дух на рода не позволил на Йото да остави децата си неуки. Двама от синовете му завършили висше образование, а с разноски на самия Иван било отворено училище в собствения му дом. По-късно Елин Пелин казва, че по това време баща му бил единственият грамотен човек в селото.
Ранни години

Кръщелното име на Елин Пелин е Димитър Иванов Стоянов. Роден е на 18 юли 1877 г., който е едно от единадесетте деца в семейството на Йото Варджията и Стоянка Иванова. Другите техни деца са: Стоян (роден 1859), Пена (родена 1862), Велко (роден 1865), Христо (роден 1869), Захари (роден 1873) и Мария (родена 1885). Между тях е имало и други, които починали – Йордан, Александър, Параскева и едно, на което името не се помни. Той израства в среда, където образованието било на особена почит. Баща му редовно носел книги от пазара в града, където продавал вар. В домашната му библиотека били „Рибният буквар“, „Под игото“ и съчиненията на Христо Ботев и Любен Каравелов. Завършва началното си образование в родното си село, след което заминава да учи в София (1890–1891, първи гимназиален клас), Златица, Панагюрище и Сливен (1892–1894, където завършва днешните 5 и 6 клас). Не завършва гимназия; страстно се увлича в четене, основно опознава българската и руската литература.

Учител е в Байлово (1895–1896). През 1896 прави опит да влезе в Рисувалното училище. Рисуването, наред с четенето, била една от големите му страсти. Не е приет и се връща в Байлово, където през следващите две години пише първите си сериозни произведения. От есента на 1899 се установява в София, където е притиснат от тежки финансови проблеми.

През периода 1903–1904 г. издава сп. „Селска разговорка“ в Самоков. Чрез ходатайството на проф. Иван Шишманов започва работа като библиотекар в Университетската библиотека (1903–1907), командирован е в Париж и Нанси, Франция (1906–1907) заедно с Яворов, става пазител в хранилището на Народната библиотека в София (1910–1916), уредник в къщата-музей „Иван Вазов“ (1924–1944), където работи до пенсионирането си. През 1904 г. излиза първата му книга „Разкази“, том първи. През 1905 г. заедно с Александър Божинов посещава за 20 дни Италия – Венеция и Флоренция. През същата година излиза „Пепел от цигарите ми“, сборник от стихотворения в проза.

През октомври 1944 г., след Деветосептемврийския преврат, комунистът Станислав Вихров прави опит за убийството на Елин Пелин, но се припознава и вместо него убива сатирика и бивш редактор на вестник „Българан“ Борис Руменов.
До края на живота си е обременен от материални трудности. Става редовен член на БАН (1940), а също председател на Съюза на българските писатели (същата година). Умира на 3 декември 1949 г. в София на 72-годишна възраст.

Сътрудник е на множество списания. Редактира и списва почти сам сп. „Селска разговорка“ (1902–1903). Участва в редактирането на в. „Българан“ (1904–1909), в. „Развигор“ (1921–1927, 1937), редактира детските списания „Веселушка“ (1908–1910), „Чавче“ (1913–1914), „Светулка“ (1904–1944, 1945–1947), в. „Пътека“ (1933–1936); член е на редколегията на в. „Септемврийче“ (от 1945).

Творчество

Елин Пелин започва да пише още докато е ученик на село. През 1895 г. обнародва първите си творби: в сп. „Войнишка сбирка“ разказа „Мило е отечеството», в ученическото списание „Извор“ разказа „На майчин гроб“, стихотворенията „Зима“ и „Привет“. Под стихотворението „Тихи тъги“ (ноември 1897), отпечатано в сп. „Български преглед“, за пръв път се подписва с псевдонима Елин Пелин. В младежките си години се увлича повече от поезията. В зрялото си творчество се насочва към разказа и повестта, като продължава да пише детски и хумористични стихотворения.

Елин Пелин е един от най-големите художници на българското село, майстор на късия разказ в българската литература, създател на галерия ярки, незабравими образи, много от които са вдъхновени от неговите съселяни от Байлово, близки и познати . Опознал в детайли селския бит и душевност, зад идиличното и битовото открива определени социални тенденции и написва първите си зрели разкази: „Напаст Божия“, „Ветрената мелница“, „На оня свят“, „Гост“, „Андрешко“, „Пролетна измама“.

Автор е на редица разкази, наситени с жизнерадостен и весел смях, в които се оглежда дяволитият български селянин, готов да се шегува и в най-тежките моменти от своя нерадостен живот; белег на несломената жизненост на българския национален характер. В непретенциозните си, но много популярни хуморески в стихове и проза от сборника „Пижо и Пендо“ (1917) майсторът на иронията и на скептичния шопски присмех пародира увлеченията по селската идилия и поетизираната патриархалност, като им противопоставя суровата и примитивна правда на истинския живот.

С особена симпатия Елин Пелин пише за тежката участ на селския учител: „Душата на учителя“, „Кал“, „Самичка“, „В интерес на просветата“. Една от основните теми е и черквата и представителите ѝ. Елин Пелин осмива и изобличава с ярък реализъм чревоугодничеството, пиянството, алчността, лицемерието – пороци, в които са затънали калугери и попове („Напаст Божия“, „Братя“, „Изкушение“). Елин Пелин е художник с широк интерес към света; наред с нерадостните страни на живота той описва и красотата в противоречивата пъстрота на действителността, поезията в селския живот. С особена пластичност се отличават лиричните му пейзажи, в които хубостта на природата е свързана с труда и чувствата на хората.

В повестта „Гераците“ (1911) — едно от най-значителните произведения в българската литература — Елин Пелин описва с голяма художествена сила разложението на патриархалната селска задруга и на патриархалния морал под напора на новите капиталистически отношения. Писателят съчувства на стария Герак, който, стъписан пред индивидуализма и егоизма, недоумява защо любовта бяга от хорските сърца и защо хората не са вече братя помежду си. Предишната патриархалната етичност и човещина са заместени от вълчи нрави, морално падение и безогледна алчност. Старите форми на живот в село умират, създават се нови социални групи, нови социални образи. С голямо проникновение авторът проследява отраженията на социалните явления в душите на хората. Във втората си повест „Земя“ (1922) Елин Пелин е обрисувал разрушителната стихия на частнособственическата страст, която опустошава човека, осакатява го нравствено.
Статуя на Ян Бибиян и дяволчето Фют в София, скулптор Николай Зиков

По време на Първата световна война Елин Пелин пише патриотични произведения, събрани в сборника „Китка за юнака“ (1917). През 1928 г. издава сборника „Черни рози“ — стихотворения в проза, импресии с изповедни размисли и настроения. В книгата „Аз, ти, той“ (1936) — злободневни фейлетони, хумористични очерци и скици – изобличава общественополитическата и нравствената поквара на съвременността. В „Под манастирската лоза“ (1936) — цикъл философски разкази и притчи — формулира в художествена форма своето жизнено и естетическо верую. На аскетизма и догматизма той противопоставя жизнерадостната философия на битието, богатата и сложна хармония на човешката индивидуалност.

През 20-те и 30-те години на XX век Елин Пелин пише предимно за деца – лирични стихотворения, поеми и басни, хумористични разкази и сценки, преразказва и сам пише приказки, съставя христоматии и читанки. Произведенията му за деца са изпълнени с ведър хумор и жизнелюбие. Автор е на един от най-хубавите български юношески романи в две части — „Ян Бибиян“ (1933) и „Ян Бибиян на Луната“ (1934), на книгите „Златни люлки“ (1909), „Кумчо-Вълчо и Кума-Лиса“ (1918), „Гори Тилилейски“ (1919), „Сладкодумна баба“ (1919), „Правдата и кривдата“ (1920), „Песнички“ (1927), „Поточета бистри“ (1931), „Приказки и басни“ (1949) и др.

Творчеството на Елин Пелин е изследване на духовната същност на човека, на неговия интимен свят и на съприкосновенията му с природната и социалната среда. Произведенията на Елин Пелин са широко известни и в чужбина, преведени са на повече от 40 езика. Национално-самобитното творчество на Елин Пелин оказва благотворно въздействие върху по-нататъшното развитие на художествената мисъл у нас. Произведенията му се превеждат и четат зад пределите на България.

Други псевдоними, които Елин Пелин е използвал, са: Благолаж, Камен Шипков, Елчо, Пан, Пелинаш, Поручик, Мито, Чер Чемер, Иван Коприван, Горна Горчица, Катерина, Бокич, Слова и др.

Произведения

„Разкази“, т. I (1904 г.)
„Пепел от цигарите ми“ (1905 г.—1910 г.)
„От прозореца“ (1908 г.)
„Златни люлки“ (1909 г., стихове за деца)
„Разкази“, т. II (1911 г.)
„Гераците“ (1911 г., повест)
„Мечтатели“
„Китка за юнака“ (1917 г., разкази)
„Пижо и Пендо“ (1917 г., 2 попр. изд. 1918)
„Гори Тилилейски“ (1919 г., приказки за деца, наредени в стихове)
„Петльо герест златоперест“ (1919 г., рус. нар. приказки)
„Сладкодумна баба“ (1919 г., нар. приказки)
„Правдата и кривдата“ (1920 г., нар. приказки)
„Избрани разкази“ (1922 г.)
„Сборник от разкази“ (1923 г.)
„Сватбата на Червенушко“ (1924 г., весела история в стихове за деца)
„Цар Шишко“ (1925 г., приказки в стихове)
„Песнички“ (1927 г.)
„Земя“ (1928 г., повест)
„Черни рози“ (1928 г.)
„Поточета бистри“ (1931 г., стихове за деца)
„Ян Бибиян. Невероятни приключения на едно хлапе“ (1933 г.)
„Ян Бибиян на луната“ (1934 г.)
„Аз, ти, той. Мили родни картинки“ (1936 г.)
„Под манастирската лоза“ (1936 г.)
„Дядовата ръкавичка“ (1937 г.)
„Кумчо Вълчо и Кума Лиса“ (1939 г., сценирана приказка)
„Три баби“ (1940 г.)
„Щурче-свирче. Весели стихчета за момичета и момчета“ (1940 г.)
„Страшен вълк“ (1944 г., приказки в стихове)
„Антология“ (1945 г.)
„Избрани разкази“ (1946 г.)
„Мили родни картинки. Весели разкази“ (1946 г.)
„Избрани разкази“ (1949 г.)
„Приказки и басни“ (1949 г.)

Елин Пелин -«Една обиколка на Св. Георги»,изп.Богдан Дуков

Свети Георги обикаляше полето, както всяка година, когато му дойдеше времето.

Той вървеше бавно между зелените вретенили ниви, чиито талази почиваха още в ранното утро. Загърнат в плътна пурпурна мантия, която сякаш гореше от първите лъчи на слънцето, той се движеше като пътуващ пламък и златният му ореол покриваше диска на слънцето.

Светлите му млади очи приличаха на смарагди и в тях се отразяваше златистата зеленина, която обгръщаха до безкрай. По кестенявата му къдрава брада блестеше сребърен прах от роса.

Душата на светеца се радваше, защото всичко наоколо дишаше и живееше точно по великата повеля на всевишния. Малките птички летяха и се любеха в забрава, чуруликаха, целуваха се и тържествуваха. Дребните животинки из тревата така страстно се бяха отдали на великата сила, с която бе ги надарил творецът, че умираха от изнемощяване или взаимно се разкъсваха от екстаз. Чифтосани пеперуди се носеха леко над зелените класове и изтомени, падаха по раменете на светеца. По малките цветисти полянки зайци, отдадени на влечението на сърцата си, не чуваха чуждите стъпки и вечният страх от смъртта беше ги напуснал. По сребротканите паяжини из глогините стръвно се следеха възбудени двойки паяци и правеха опасни игри по тънките жици. Оплодените овошки с наслада крепяха зелените си още рожби и се нежеха в наслада под лъчите на слънцето.

Отдаден в размишления за великата промисъл божия и за огнената сила на живота, свети Георги от време на време спираше стъпките си и се обръщаше да обгледа цялото поле. И ето че посред тоя златистосмарагден съд той видя две човешки фигури, облечени пъстро и весело, които приличаха на две големи ходещи цветя.

Свети Георги надвеси ръка над очите си и се вгледа. Един момък вървеше редом с едно младо момиче. Те се движеха бавно, с наведени глави, толкова близко един до друг, че малките пръсти на отпуснатите им ръце едвам се допираха.

Те мълчеха. Момъкът от време на време откъсваше стрък от нивата, прехапваше го и несъзнателно го късаше. Момичето полагаше длан над младите класове и ходейки, милваше ги.

Светецът се намръщи. Сред тая шумяща любов наоколо тия хора нито се поглеждаха, нито се целуваха. Това страхливо допиране на малките им пръстчета го накара да се усмихне.

„Какви свенливи деца — помисли той. — Кое нещо сковава така сърцата им? Ето, тия млади хора се обичат. Те, увлечени, са дошли тук толкова рано да се срещнат, докато няма в полето хора, и сега ги е срам да се погледнат.“

Светецът простря чистата си ръка и повика една пчелица, която жаркаше из въздуха. Той й каза нещо и усмихнат, видя как тя отиде към влюбената двойка.

Пчелицата забръмча около главата на момичето, завъртя се около главата на момчето и почна да си играе между лицата на двамата. Тогава те се обърнаха да я видят и се погледнаха в очите.

Двамата се спряха. Пчелицата закачаше ту единия, ту другия. Те радостно подвикваха. Погледите им по-често се срещаха и пиянството от пролетната възбуда ги замайваше.

Светецът бе се спрял сред полето и усмихнат, се забавляваше. Заедно с него се спря и слънцето и забави утрината, за да стои полето повече време безлюдно.

Свети Георги прати при младите една шарена пеперуда. Тя заигра около тях. Тънките нежни ръце на девойката запосягаха, за да я хванат. Момъкът също протегна своите. Движейки се из въздуха двата чифта ръце се сплетоха и се уловиха.

Свети Георги прати една малка гъсеница да полази по гъвкавата снага на девойката. Момичето се уплаши. То извика рязко и почна да се дърпа, но яките ръце на момъка не го пущаха. Той посегна да махне гъсеницата и ръцете му се увиха около кръста на момичето.

Играейки така, момъкът и девойката застанаха прегърнати сред нивите. Очите им гореха, душите им отмаляваха. Двамата трепереха, но не можеха да седнат, защото тревата беше мокра от роса.

И когато свети Георги видя, че те по-силно и по-яко се прегърнаха, когато чу мъчителните и възторжени викове на любовта, когато видя приближените устни, той забърза, мина леко край тях, постла върху росната трева своята голяма, плътна пурпурна наметка и изчезна.

Момъкът и девойката паднаха прегърнати върху постилката.

И слънцето поде своя висок път, и полето светна с божествена радост.