BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
Июль 2017
Пн Вт Ср Чт Пт Сб Вс
« Июн    
 12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31  

19 февраля у памятника царю-освободителю Александру II




Князь Церетелевъ. Секретарь ген. Игнатьева. Турецкiй секретарь. Русскiй секретарь. Саддулахъ-Бей, секретарь Сафвет-паши. Сафветъ-паша. Генералъ Игнатьевъ. Графъ нелидовъ.

Засѣданiе въ квартирѣ генерала Игнатьева, въ Санъ-Стефано, во время заключенiя мира.
14:30 17 февраля 1878г.

Мѣстечко Сант.-Стефано, близь Константинополя.

Мѣстечко Санъ-Стефано, пріобрѣвшее троякую извѣстность вслѣдствіе подписанія тамъ мирнаго договора между Россіею и Турціей, лежитъ на берегу Мраморнаго моря, въ 10 верстахъ отъ Константинополя, такъ что по линіи желѣзной дороги можно прибыть туда въ четверть часа, а моремъ часа въ полтора. Въ прежнее время, говоритъ преданіе, здѣсь былъ лагерь Олега. Впослѣдствіи тутъ поселились неаполитанскіе выходцы, потомки которыхъ живутъ въ этой мѣстности и понынѣ, занимаясь рыболовствомъ и, въ особенности, ловлею устрицъ.
Мѣстность, на которой лежитъ Санъ-Стефано, болотистая и возвышается немного надъ уровнемъ моря и едва покрыта растительностью; поэтому, здѣсь почти постоянно свирѣпствуютъ лихорадки. Не смотря на то, прохлада, вѣющая съ моря, заставляетъ селиться на лѣто въ Санъ-Стефано многихъ европейскихъ купцовъ и турецкихъ сановниковъ, выстроившихъ тамъ дачи.
Одну изъ лучшихъ дачъ, сооруженную изъ камин по приказанію покойнаго Абдулъ-Меджида въ 1849 году и подаренную князю Аракелю Дадіани, занимаетъ Его Высочество Главнокомандующій. Утверждаютъ, что прежде на этомъ мѣстѣ былъ монастырь св. Стефана. Передъ дачею находится терраса, на которой стоятъ лагеромъ казаки л.-гв. казачьяго полка.

Другую замѣчательность мѣстечка составляетъ домъ, гдѣ быль подписанъ мирный трактатъ. Домъ этотъ стоитъ на морскомъ берегу и изъ оконъ залы открывается великолѣпный, видъ на Босфоръ. Комната, въ которой собрались уполномоченные, имѣетъ около 25 квадратныхъ футовъ; стѣны ея оклеены голубыми обоями съ желтыми полосками и цвѣтами; на полу былъ разостланъ великолѣпный смирнскій коверъ, зеленый съ краснымъ; на окнахь стояли фарфоровыя вазы. Передъ диваномъ, въ противоположной сторонѣ отъ уполномоченныхъ, находился большой столъ съ географическими картами; другой, маленькій, столикъ былъ поставленъ между генераломъ Игнатьевымъ и Сафветъ-пашею; г. Нелидовъ сидѣль по лѣвую руку отъ графа Игнатьева, а Садуллахъ-бей занялъ мѣсто ближе къ центру комнаты. У другаго стола съ географическими картами стояли князь Церетелевъ, г. Базили и два турецкихъ секретаря.
Когда все было готово, графъ Игнатьевъ и Сафветъ-паша подписали договоръ единовременно: Сафветъ-паша, держа бумагу на кисти руки, а русскій уполномоченный на столѣ; затѣмъ, они обмѣнялись документами и снова подписали договоръ.

Дунайская армiя.-Смотръ гвардiи въ Сан-Стефано.
15:00 19 февраля 1878г.

Уже наканунѣ къ вечеру было извѣстно, что парадъ войскъ санъ -стефанскаго отряда назначается въ два часа пополудни, на маячномъ полѣ. Ровно въ полдень войска съ музыкою стали стягиваться къ назначенному пункту и черезъ часъ были уже выстроены въ три линіи массивныхъ колоннъ, протянувшихся отъ маяка до желѣзной дороги. День былъ теплый, но пасмурный и вѣтряный; поминутно начиналъ накрапывать мелкій дождикъ, словно-бы не зная, разразиться-ли ему ливнемъ, или зарядить по осеннему на цѣлыя сутки.

Дунайская армiя.-Е.И.В. Великiй Князь Главнокомандующiй объявляетъ войскамъ о подписанiи мира. Сан-Стефано, по случаю заключения мира, 19-го февраля.

Русия!

I.
Бях малък аз, но йоще помна:
във стаята ни бедна, скромна
висеше образ завехтел
до Божата света икона.
Над него имаше корона,
под него пък — двуглав орел.
И често майка ми тогази
ме вдигаше да видя ази
отблизо тоз лик свят и стар
и нежно думаше ми: чадо,
цалуни тоя хубав дядо,
цалуни българския цар!

И оттогаз го аз обикнах.
Кога на възраст попристигнах,
от моя тейко аз узнах,
че руский цар родей се с нази,
че турците той гони, мрази,
че той ще ни спаси от тях.
Кога ни псуваше тиранът,
«Московци!» — викаше ни с гняв. —
Разбрах, че тейко беше прав.

И вярвах, че да ни отбранат,
ще фръкнат бърже къмто нас,
се колчим плачехме със глас.

II.
И тъй отрано с таз идея,
с таз вяра фанах да живея.
И чакам аз за мъст готов,
и целият народ ми чака,
кога в теглото и във мрака,
ще чуем руский силен зов.

И чакаме… тъй както роба
на мъки си последний час,
тъй както Лазар чака гроба
да чуй гласа на своя Спас!

Навред, де чуват се въздишки,
де сълзи ронят се вдовишки,
де тежки железа дрънчат
и дето кървите течат,
и дето има мъченици,
и обезчестени девици,
и бедни, голи сироти,
и окървавени бащи,
и черкви, и села развалени,

и пълни с кокали полени —
при Тунджа, Тимок и при Вит;
вред, дето робът жаловит,
към Север горестно поглежда,
вред, дето грей една надежда,
вред, дето пълно е с тъга,
навред по всичка България,
една се дума чуй сега,
един стон, един глас: Русия!

III.
Русия! Колко ни плени
туй име свято, родно, мило!
То в мрака бива нам светило,
надежда — в нашите злини!

То спомня ни, че ний кога сме
забравени от целий свят,
любов, що никога не гасне,
за нази бди с най-сладък свят.

Русия! Таз земя велика
по шир, по брой, по сила! Тя
с небето има си прилика
и само с руската душа!

Там, там молбите ни се чуват
и в днешния печален час
сърца се братски се вълнуват
осемдесет мильона с нас!

IV.
О, скоро нам ще се протегне
могъща, силна, братска длан
и кръв поганска пак ще текне,
и пак ще гръмне стар Балкан!
Че царят волята си ясно
яви в свещената Москва
и през уста му едногласно
Русия цяла хортува:
«Решил съм, каже, да избава
от робство братята ни днес.
Това дългът ми повелява,
това го иска руска чест.
Ще гледам с мирен начин ази
да стигна таз свещена цел,
но не сполуча ли — тогази
ще вдигна руският орел.
В такъва случай се надея,
че всяк от вас ще бъде пръв
за таз великата идея
да жертвува имот и кръв!»

И от далечната Камчатка,
дори до финските моря
една светкавица засвятка,
един разчу се вик: «Урра!»

V.
О, здравствуй ти, Русийо мощна,
света трепна от твоя глас,
скокни, царице полунощна,
зовем те ний, ела към нас!
България сега те вика.
Часът настана: твой завет
и твойта мисия велика
да ги изпълниш в тоя свет!

Затуй си ти прочута, славна
и друга нямаш с тебе равна;
затуй обфащаш полусвет —
царства, народи, океани,
и нямаш изглед, край и чет;
затуй те Бог до днес отбрани
от толкова беди, душмани;
затуй можа да съкрушиш
Мамая-хан и Бонапарта,
затуй врага си ти страшиш,
кога те гледа и на карта,
затуй зовеш се ти, Света
затуй те любим кат баща
и чакаме като Месия:
Затуй си ти Русия!


ЦАРЯТ В БЯЛА

Сред селото, на поляна,
гайдата пищи
и хорото се зафана,
буйно се върти.

Моми скачат пременени
с пролетни венци,
до тях с шапки накривени
младите момци.

Пред хоро (каква картина!)
царят е на трон.
В тая весела дружина
весел е и он.

И пред него селци прости
стоят прави там:
царят им дошъл на гости –
празник е голям!

Те се чудят, те ожидат
що ли ще рече!
Доживяха, за да видат
царското лице.

Ала той им дума: „Братци,
седнете и вий!“ –
Всички сядат. Всяко сърце
сладко в гърди бий.

Те в ума си бога фалят
и всички наред
си чибучките запалят,
кат пред своя кмет.

Той ги гледа, той ги пита
с глас приветен, тих
и за хора той ги счита,
става равен с них.

И в очи им се набират
сълзи в тоя миг,
и се чудят как разбират
неговът език.

Гайда ручи и момите.
скачат, рипат с смях,
и провикват се момците
весело до тях.

И при тия прости хижи,
при тоз весел звук
цар забравя слава, грижи,
трон и Петербург.

А пък селци се подръпнат
и другар с другар
се поглеждат и си шъпнат:
„Колко харен цар!“

Свищов, август 1877. Иван Вазов

ОДА НА ИМПЕРАТОРА АЛЕКСАНДРА II

По случай на първия му триумфален вход в Букурещ

Царю!

Днес, като в земя ни
Идеш с слава и с гърмеж,
Та на грозните тирании
Удар грозен да дадеш;

Днес, като въз нас сияе
Твойто царствено лице
И от радост веч играе
Всяко българско сърце;

Днес, като във тебе видим .
Наште сбъднати мечти
И ще скоро да съзидим
Храм над вражите кости;

Като майка развълнуван
И незло.бен кат дете,
Ида, и теб принос струвам
Тез трептещи стихове.

Знам, че твойта лъчезарност
Да опиша нямам мощ,
И такава благодарност
Да изкажа слаб съм йощ;

Знам, че бледно ще възпея
Хубостта на тоя час,
Че за тая епопея
Тряба Омир, Пушкин, Тас;

Ала как ли да немея
При възторг такъв голям?
Аз реших да го излея
Както мога, както знам.

Тъй, кога на изток пресен
Слънцето от горский връх
Яви своя лик небесен, —
Птичето го среща с песен,
А цветето — с дъх!

I
Защо племената учудени тръпнат?
Каква вест голяма смути ги сега?
Коя слава думат, чие име шъпнат
Днес всичките уста и всички сърца?

За първи път иде към тия брежищз
Такъв монарх славен с такваз славна цел,
За пръв път в небето, в простора се вижд
Тъй гордо да фърка двуглавий орел;

За пръв път вселената смаена гледа
Един цар да тича на бой да се бий,
Не корист, не слава да дири с победа,
Не иго да туря, а да го разбий!

II
Души свети, жални на толкоз девици,
Без жал покосени в най-младата връст,
На толкова майки, деца, мъченици
Издъхнали в пламък, умрели на кръст;

Вий, ангели тайни, вий жъртви славянски,
Що пълните с вопли всяк дол и всяк лес,
Сестри упоени, вий музи балкански,
Към вас се обръщам, вдъхнете ме днес!

III
Царю мой! Ти идеш с разкрити обятья,
Със твоите герои, със твоите орли,
Свободни да сториш -горките си братя,
С един мах да смажеш тираните зли.

Ти идеш, кат пръскаш надежди, цар сяен,
И толкоз шум, радост, светлик и заря,
Тъй, щото цял изток помисли замаен,
Че слънцето тоз път от север изгря!

Да, слънце! Но слънце, що води по себе
Трескавици, бури, де правда кипи,
И злото наказва и гнилото треби
И робски вериги с жара си топи!

Царю мой! Видях те, кат идеше красен
Всред блясък и слава, всред гръмот и шум,
С тоз лик благороден, с тоз поглед горд, ясен,
Що вечно остават в човешкия им!

Царю! И когато вървеше възфалян
Всред рой генерали, всред куп князове,
Приветствуван шумно в този ход триумфален
От хиледи уста, сърца, гласове;

Когато народът край теб се валяше
Обаен, гологлав, със почит и страх,
И китки фърчаха и въздух ехтеше, —
Затулен в тълпата, аз тихо сълзях!

Аз плачех! . . . Защото в света думи няма,
С които възторгът да се изрази,
Защото таз радост, таз радост голяма
Излива се само в горещи сълзи! . . .

IV
Теб Бог ти предаде съдбината наша,
Русия — завета си славен и свят,
Ти идеш да смесиш в горчива ни чаша
Небесна услада при многото яд.

Ти знамето вдигаш за светла идея
И нищо не плаши ти дивний полет,
Борбата гигантска ти сам предприе я,
Що нявга подкачи полвината свет.

В епохите няма момент по-умилен,
В исторьята няма по-доблестен лик,
От Цезаря ти си по-славен и силен,
И от Александра ти си по-велик!

Какво те сториха? Превзеха царствата.
Царю! Ти сто пъти по-горе стоиш:
Ти ведно с царствата владейш и сърцата,
Ту туряха узи, а ти ги трошиш.

Затуй вси корони, престоли и слава
Бледнеят, тъмнеят пред твоя венец,
За туй вси тирани „колос» те кръщават,
Затуй вси народи зоват те отец!

Затуй на гласа ти гръмовен, магичен,
Мильон души стават за тебе да мрат,
Затуй във гнява си, Перуну приличен,
Със своята сила изпълняш светът.

Ти дума пришушнеш — оковите падат,
Ти махнеш с ръката — трепери Елбрус,
Ти вежди намръщиш — бледней Цариградът,
Ти тупнеш с крака си — навред става трус.

V
Царю, величай се! Кой с тебе е равен?
Зад теб е Русия, пред тебе е Бог,
Ръката ти й мощна и подвигът — славен,
За твойта сполука целта ти й залог!

Царю, величай се! Желай ти певеца,
През който въздишат мильони сърца,
На таз епопея да сключиш конеца
С кръвта, що се пише на твоите деца;

Да видиш по-скоро там, там през Балкана,
Орлите ти бурни на юг да летът,
България волна и смазан тирана, —
На толкова жъртви да видиш плодът;

Да видиш да има потът свойта сладост,
И майката — щерка, и мъжът — жена,
И черква — святост, и хижата радост —
Да има свобода и в-нашта страна;

Накрай — между братя да няма вече делба,
Един вожд да имат, един същ олтар
И двайсет народи от Босфор до Елба
Да поздравят скоро Славянския цар.

Юний 1877г. Иван Вазов