BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
Май 2017
Пн Вт Ср Чт Пт Сб Вс
« Апр    
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031  

Иван Вазов в Москва

Надали има чужденец (от каквито чувства и да се въодушевлява спрямо Русия), който да е видял пръв път Москва, без да му не е забило сърцето от страшно вълнение. Името на Москва е свързано с такива велики исторически възпоминания, повдигнало е толкова пламенни ентусиазми и страшни ненависти, щото то е минало на цял руски народ и се е запечатало дълбоко в историята. Едно непонятно чувство от трепетно удивление, както кога влизаш в Рим или виждаш Ерусалим, обхваща душата. Чувствуваш, че се намираш пред градът на велики исторически съдбини. Москва е люлката на оная вълшебна мощ, която в няколко размаха порасте, укрепна, възмъжа, уголеми се до богатирски размери и подчини си половината от стария свят. Поставена между Азия и Европа, тя като един възвишен бор в пустинята привлече вихрушките на Възток и дочака ударите на Запад. И победи. Мамай се разби в нейните бронени гърди, Наполеон се стопи в нейния пожар. Но раните от тия епически блъсъци бяха много дълбоки и много славни… Великия Петър грубо я развенча. Той направи Петербург глава на Русия. Тя остана сърцето й. Москва е стражът на светините и преданията на руския народ. Тя държи ключът на скрижалите от руската история и когато е потрябвало да се запише там някое голямо слово, то Москва го е произнасяла най-напред. Москва е пулсът, по който се познава радва ли се, или плаче руската земя. Руската поговорка казва: «Новгород — отец, Киев — мать, Петербург — голова, матушка Москва — сердце!» Отнемете на Русия Новгород, отнемете й Киев, Черно море, даже Петербург, Русия ще остане само изуродована: тя и без тях е живяла. Отнемете й Москва, тя умира. Заедно с великото си историческо значение Москва е славна и по чудесния си и оригинален вид.

Качете се на Воробиеви гори и погледнете на север: пред вас се разстила едно развълнувано море от живописни къщи с разноцветни покриви, а над тях цял лес от звънарници, позлатени куполи с блестящи кръстове, кули едни в готически стил, други във възточен, други съвсем фантастическа форма. Особено възхитителната група на кремлевските събори и кули… Всички блещят ярко на слънцето като шлемовете на една войска от гиганти, омайват погледа с хармоническия си безпорядък, добиват вид на феерия и те пренасят в някоя приказка на Шехерезаде. Казват, че само индийския град Дели произвеждал подобно впечатление.
Всеки гост на Москва счита за първа своя длъжност да се поклони на Кремъл. Това направих и аз. Бях слязъл в гостилница «Большая Московская» тъкмо срещу Иверските врата. През тях влязох в «Красная площадь», която дели Китай-город от Кремъл. Тоя мегдан е служил някога за сборно място на московския народ и бояри при важни случаи. Три забележителни паметника украшават това място. Първият е бронзовите статуи на Минина и Пожарски, закрепени на гранитно подножие; вторият е лобното място — убивалището, насрещу Спаските врата. То е околчеста платформа, издигната над земята, дето са падали под секирата главите на държавните престъпници. Показаха ми до зидът на Кремъл параклисът, някога кьошче, от което Иван Грозни се е наслаждавал на кървавите зрелища — веселби на старите му години. Аз отвърнах очи от скръбния ешафод, за да изгледам третия монумент: чудния храм на Василия Блажений, рядко създание на зодческото въображение.

Петте му великолепни с кромидообразни върхове куполи, издигнати стройно и величествено в небето, възхищават погледа с фантастичността на формите си и причудливата пъстрота на украшенията. Тая грациозна група стои вън от всеки стил. Трябва да я видиш лично, за да изпиташ обаянието й. Тя прилича на изящна мозаична играчка в гигантски размер. Цял час гледаш заплеснат и не знаеш: византийски храм ли е пред тебе, готически кастел ли е, минарета ли са, будийска пагода ли е, феерия ли е? Един поетически сън вкаменен!
Самата черква е също образец на ексцентричност. Отвън тя е прилична на турска мечет и цяла е изписана с разноцветни арабески. Вътрешността й е един лабиринт от преградки и тъмни олтарчета, в които можеш да се изгубиш. И тук стените са нашарени съвършено във възточен вкус… Тоя храм е бил съграден на 1558 год. от Иван Грозний, в памет на покорението казанското царство. Според легендата, своенравния тиран повелил на някой си италиански архитект да направи черква, която по великолепие да няма подобна. Зодчият му построил Василия Блажений. Като се надивил и начудил на зданието, царят го попитал, може ли той да направи още по-хубава? На утвърдителния отговор на майстора Грозний веднага заповядал да го убият, за да не би другаде на земята да въздигне по-хубава черква от тая.
На 1812 год., когато Наполеоновата армия влезнала в Москва, френските солдати взели тоя храм за мечет и се спуснали да го разрушават. Наполеон запретил това, като забележил на свитата си: «Да не кътнат това чудо! Нека то свидетелствува, че съм водил война с Азия!»
При всичката си омраза против азиатщината, поиска обаче да я направи. Когато след малко изпразните Москва, той заръча на генерала Мортие да хвърли на въздух Кремъл — друго едно чудо. За щастие, избухът на лахъма повреди само част от него.
Кремъл — московският Акропол — сега е цял град, състоящ от черкви, манастири, дворци, арсенали, Оръжейна палата и музей, казарми, крепости и други здания. Кремъл е обиколен с високи зъбати стени, снабдени с много готически кули, колосални врати, бойници. Всичките храмове в него са паметници на исторически събития и хранилища на национални светини. В тях са мощите на патриарсите и на московските царе. Ако отвън тия черкви удивляват повече с големина, отколкото с архитектурно изящество, то вътре са кипнали в злато, сребро и драгоценности. Тук лежат от векове трупани съкровища, които просто зашеметяват ума.

В Оръжейната палата, находяща се в Новия дворец, стоят под стъкло царските шапки на руските господари — от Мономаховия каук до короната на Александра II — всичките буквално обсипани с елмази, диаманти, тюркоази, смарагди, сапфири и рубини от разни величини и изделие. Там са още престолите, оръжията, съдовете и покъщнините на царете — всичко злато, сребро, бронза и слонова кост. По стълповете висят снопове знамена — трофеи от двадесетина народи, с които е воювала Русия. Между многото забележителност вижда се и подвижното легло на Наполеона I; мраморната му статуя, която го представлява цял в тогата на римски цезар; каляската и лодката на Петра Велики и чизмите, които сам си е ушил; богатите оръжия на полските крале, изнесени из Варшава подир покорението й. С една реч, цялата история руска, документ на цели векове от борба, успехи и растяще могъщество на руския държавен гений.
Грановитата палата, стар дворец, с червеникави стени, дава гостоприемството на руския император, кога дохожда да се коронясва в Кремъл — в Успенний собор. Видях и прочутото «Красное крыльцо», от което по предание новопомазания цар се показва на народа. То е широка каменна стълба пред входа на Грановитата палата. Срещу нея стърчат два дълги реда топове, взети от победените народи. Повече от тия топове носят французки надписи. Те са плячка от Наполеоновата армия. Начело стои колосалния Цар-пушка, който по големина и тежест навярно не бил назначаван да служи в бой. Близко стои друго едно чудовище — Цар-колокол. Тая исполинска камбана се била скъсала, като я вдигали, и паднала на земята. Един къс се откъртил от нея и през отвора се влазя като в една пещера. До Цар-колокол се издига камбанарията на Ивана Великий, най-високата кула в Москва: тя била съградена от Бориса Годунов, за да даде работа на народа в една гладна година. Аз се качих на върха й и оттам видях Москва като на блюдо, във всичката й живописност, окръжена от тъмни гори и бели поля на хоризонта. В това време зазвънтяха камбаните на Ивана Велики и на околните звънарници. Понеже бях над тях, звукът им дойде до мен гръмотевичен и заглушителен, като че се хвърляха топове и се тръсеше кулата. Въобразявам си какво ще да е, когато в голям празник ударят хилядото камбани. Каква хаотическа хармония ще цепи въздушното пространство! Казах хиляда, трябва да са повече камбаните в Москва, дето само черкви има до 500 и всяка от тях има по няколко камбани. Никой град на света ги няма толкова много. И руската поговорка е забележила това: «Славится Москва невестами, колачами и колоколами» (Москва се слави със своите годеници, краваи и камбани).

Но най-първокласен както по архитектурно съвършенство, тъй и по величие на исторически възпоминания паметник е храмът на Христа спасителя извън Кремъл. Това монументално здание е довършено неотколе в памет на избавлението на Русия от Наполеона в 1812 г. Тая сграда е последното изражение, в най-съвършените й форми, на руската възточна архитектура. Големите белокаменни стени на храма са украсени с мраморни барелефи (изпъкнали фигури), които представляват сцени из черковната руска история и из библията. Лъскав финландски гранит, морав цвят, служи за подножие на храма. Купола, един и колосално голям, е облечен в златна броня. Той е херкулесът на московските архитектурни гиганти. Главата му пламти на слънцето и заслепява зрението. Вътре всичко: пол, стени, олтар, колони — е мрамор. Сводът е чудесна работа на живописът, както и иконите. По беломраморните стени на двете крила на храма със златни букви е написана цялата история на войната от 1812 год., с царските укази, имената на полководците и героите. Тая черква със своята грациозност, великолепие и красота произвежда шеметно впечатление, както Василий Блажений — със своята фантастичност.
Московското благочестие буквално е насеяло Москва с богомолни домове, винаги пълни с православен народ, и всичките са пременени извътре със златни, сребърни, мраморни и бисерни украшения. Руските царе са давали съкровищата си и руския мужик копейката си да въздигнат тия светини. Освен черквите на улиците ще видиш на всеки ъгъл гиздави, малки, островърхи часовни (параклиси), дето се трупат богомолци да целуват образите. Минувачите също свалят шапки и се кръстят. Това става обезателно под арката на Спаските врата в Кремъл, през която излязъл Наполеон, кога напуснал Москва. Ако някой пренебрегне или забрави да свали шапка, сваля му я веднага поставения там полицейски. Това се случва само с чужденците, незапознати още с местните обичаи. При всеки параклис стои кутийка, в която богомолецът пуща гривеникът си (десет копейки), който отива за поддържане други богоугодни и человеколюбиви учреждения. Часовнята на прочутата Иверская богоматерь привлича най-много поклонници. От сутрин до вечер навалица мъже и жени се натискат, за да целунат чудотворния образ; нощя той пътува по разни благочестиви домове, за да им пренесе благодатта си, и когато сутрин го донасят на часовнята, пред вратата й чакат вече цял рояк богомолци, дошли още в тъмно. Мнозина от тях нощуват на улицата, та с това усърдие да си обезпечат милостта на покровителницата на нещастните. Св. Богородица Иверская е прославена по цяла Русия и от всичките й краища, и от Сибир, идат поклонници да коленичат пред светия образ. Навред в къщите, в трактирите, в магазините, в лавките, в стаите на гостилниците, на стълбите им даже, виси иконка, пред която гори кандилце. Из улиците на всяка стъпка виждаш лавки, а понякъде цели чаршии със скъпоценни кръстове и икони — за продан. В това отношение Москва много наумява Рим. Това дълбоко религиозно чувство, което лежи в основанието на цялото руско мировъзрение, е било главния охранител на руския народ в многовековния му исторически живот. Вярата, с която е свързана предаността към царя, и днес е най-силната нравствена пружина, когато е потребно да се пробуди пословичния героизъм и самоотвержения на тоя велик народ. Една руска поговорка най-вярно изражава тая истина: «Русским богом и русским царем святорусская земля держится.»

Москва не се е съвсем оправила от гибелния пожар на 1812 год. Наистина, освен Кремъл и черновите, тя притежава няколко добри улици и много нови великолепни сгради, но по-голямата част от нея състои още от криви улици, прости дървени къщици, направени на бърза ръка, скоро подир пожара, широки запустели дворове, ниски и бедни лавки и гнили стобори. Всичката тая ветория е размесена с новите европейски по-стройни. Тоя контраст дава на града полуевропейски, полуазиатски вид. При това матушка Москва има си още доста калчица и воница и други подобни антики, наследие от старомосковската култура. В дъжд или при топението на снега в улиците протичат порои от тиня непроходима. Това силно опровергава поговорката: «Кто в Москве не бывал, тот красоты не видал.» Но даже и това я прави оригинална. Забележителен е силно развития вкус на московците към червения цвят: повечето къщи, стари и нови, са вапцани в червено, както и покривите. Белите здания се губят. Епитетът «белокаменная» не прилича на Москва, както другите й пет епитети. Кузнечний мост е най-добрата улица на Москва, както Тверския булевар — най-добрата разходка. На него се красува Пушкиновия паметник. Бронзовата статуя, огромен размер, на подножие от сердоболски чер мрамор и финландски гранит, представлява поета прав и мечтателно замислен. Москва му е давала дълго време нежно гостоприемство. Но тя е родила и галила не едного Пушкина: тя е била център на научна и литературна деятелност и цял куп таланти са излезли из нейната пазва.

Едничкия жив представител на тая плеяда и с който се гордее Москва, е — граф Лев Толстой. В Москва прочетох току-що излязлата му драма «Власть тьмы». Сюжета й, взет от селския живот, е твърде мрачен. Младия селянин Никита, слуга при друг имотен и стар селянин, се залюбва с въртоглавата му жена, отравят стареца и се взимат. Никита наследва имотите на жертвата си, пропива се, бие жена си всеки ден и с нейното съгласие изнасилва едната й дъщеря. Момичето става родилка. Майка му, за да потули работата, кара Никита да убие детето и с това престъпление да прикрие първото. Той се опира, възмущава се. Най-после и майка му го пресиля и той послушва. Грабва детето от болната родилка и го въвира в изкопания трап в избата. Тогава туря дъска над нещастното създание, стъпва на нея, натиска и слуша настръхнал писъкът на детето и хрущението на костите му. След няколко дена, като не може да понесе мъките от угризенията, изповядва се пред съселяните си и се предава в ръцете на властта.

Тая драма, написана със свойствения на Толстоя талант и с аналитическия похват на Достоевски, повдигна шум в печата. Едни нападнаха и обвиниха писателя в несправедливост и в нарочно желание да окаля руския селянин. Други, напротив, възвисиха високо достойнството на произведението и реалната му правдивост. Те виждат в него още и красноречив отпор на крестянския култ в известна част от руската литература. Сега сме в разгара на пренията. Присъда окончателна въз «Власть тъми» критиката ще даде по-после. Но тя отдавна се е произнесла вече над самия автор. В неговото лице Русия се покланя на един могуществен гений. Славата на графа Толстой расте и в Европа, дето романът му «Война и мир» се туря твърде високо. Граф Толстой е вече стар човек и твърде богат. Той живее усамотен в селото си Ясна поляна, близко до Москва. Там се занимава над разрешението на философско-религиозни въпроси. Целта на живота той намира във физическия труд и с него обусловя възможното щастие на земята. Той измисли и друго учение: Непротивление на злото. Христовите думи: «Не съдете, да не бъдете съдени», той приема в буквален и широк смисъл. Християнското смирение и покорство пред насилието трябва да се прилагат на дело в живота: тъй само могат да се намалят лошевините му. Почитателите му, които отиват да го навестят, заварят графа в червената селашка риза, оцапан с кал и опрашен, че поправя килнатата колибка на бабичката, която му пази двора, или стяга плетът и дяла колци с теслата. На витрините на всичките книжарници в Одеса и Москва ще видиш една хубава картина, която представлява един стар руски мужик, че оре с два коня. Той е граф Толстой. Не ще съмнение, че тоя патриархално-философски живот на мнозина се вижда като чудатост на геният, а философските му умствувания — плод на мистическо настроение, свойствено на старостта.

Иван Вазов. сп. «Денница» год. II 1891г. (том 11 от съвременно издание) Пътуването е станало през 1887г.