BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
февруари 2019
П В С Ч П С Н
« ян.    
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728  

Бейдауд. Село в Румъния.

Село Бейдауд е живописно разположено по северния бряг на Бейдаудската река. Разстоянието до гр. Тулча е 60 километра, а до гр. Кюстенджа (Констанца) е 70 км.

По всяка вероятност най-ранната история на селото ще трябва да се търси към края на 18-ти век. До 1820 г. селото е чифлик от 5-6 къщи принадлежащи на бея. Селото носи името на турския чифликчия Дауд-бей. Той има голям чифлик, отглежда много овце, занимава се и със земеделие. Освен него в селото живеят и 10 турски семейства, които се изселват още преди освобождението. Първите българи в Бейдауд идват от провадийските села: Къзълджилар (Червенци), Кара-агач (Брестак), Юшенлии (Ботево), Кадъ-кьой (Бозвелийско). На път за Бесарабия една част от тях отсядат в село Бейдауд, а останалите отиват в Бесарабия.
След двугодишен престой, те се включват в кервана на поп Паскал, за да се върнат по родните си места. Преминавайки р. Дунав, връщащите се българи започват да остават в селата на северна Добруджа. В с. Бейдауд се заселват много българи от Ямболско, Сливенско, Котленско и други места. Това голямо преселение на българското население, както вече бе отбелязано в раздела за заселването на с. Паскалево, става през 1830 г.
Село Бейдауд до Освобождението наброява 120 къщи. В двора на църквата „Свети Георги” в Тулча има паметник с надпис, на който четем: „Починалий е роден на 1806 г. в Бейдауд”, говори се за Хаджи Велко Стефанов, който турил основата на българската църква Свети Георги и помогнал за съграждането на девическото училище в гр. Тулча. Този паметник идва да ни подскаже, че в селото живеят българи от преди 1820 г. Може би това са българи изселили се от източните краища на България през 1806-1812 г.
Установявайки се в селото, завръщащите се от Бесарабия българи започват да мислят за строителство на църква. За да получат разрешение (Ферман) за нейното строителство в Цариград са изпратени Илия Стоянов и Калчо Дяков. Но въпреки фермана, с който се сдобиват, църквата е градена нощем и на половина в земята, поради противодействието на турците от околните села. Завършена е през 1832 г. На корицата на църковната книга „Триод” четем „Принесения мощи cтаго Николая мирликийскаго чудотвореца”.

Бейдаудската черква е построена 1832 г. За това тя е една от най-старите в Добруджа. Макар че в Бейдауд няма турци, то черкезите, които живеят в съседните села, често пъти подлагат на грабеж селото. Вестник „Източно време” стр. 38 от 01.12.1875 г. съобщава „Насърченията, които са дават на черкезите пренася своите плодове: разбойничествата им са умножиха за толкова щото хората са боят да се явят по къра. В двумесечно разстояние само от Бейдауд са откраднаха 22 глави едър рогат добитък. Те крадат всичко що намерят у човека.“ На олтарната икона на Света Богородица долу четем името на Иван Димитров, а на иконата на Архангел Михаил на лявата олтарна врата името на Илия Стоянов. Ктитори на църквата са: Курти и брат му Киряк и Христо и Димо. Имената им четем на дясната странична врата на олтара. Църквата носи името на Свети Николай Чудотворец.

До 1916 г. свещеници в селото са поп Танас, поп Григори, поп Михаил, поп Г. Влахов. Най-дълго в селото служи свещеник Дионисий Диков. Той е баща на генерал Вичо Диков. Свещеник Дионисий е горещ борец срещу фанариотите. Срещу него несправедливо въстава чорбаджи Жечу, който иска да го изгони и да постави друг свещеник на негово място. Научавайки за тези деяния на чорбаджи Жечо, Тулченската община изпраща в Бейдауд иконома Енчо Л. Ботнаков и Иван Костов, който да се запознаят със случая и да вземат необходимите мерки. Скоро свещеник Дионисий сам напуска селото и става свещеник в църквата „Свети Георги“ в Тулча.

Църква „Свети Георги“ в Тулча

След него от Бесарабия идва свещеник Никола Разнованов, който работи до 1917 г. Останали без свещеник, черковното и училищно настоятелство на с. Бейдауд, изпращат молба до Варненско- Преславския митрополит и до председателя на ЦДС в гр. Бабадаг. В молбата си загрижените българи пишат, че цели 38 г. в румънски режим, те имат за български свещеник Никола Разнованов, който през 1917 г. е вече на 76-годишна възраст, от няколко седмици той е парализиран и не може да изпълнява своите служебни задължения.
Не само с. Бейдауд, наброяващо 250 български къщи, но и селата Горна Чамурла, Камана, Ески баба, Тестемел и Канлъ дере се обслужват от настоящия свещеник. Желанието на жителите на с. Бейдауд е да им бъде изпратен млад свещеник, който да обслужва тяхната църква и църквите в околните села. Писмото е подписано от черковното и училищно настоятелство с председател: Н. Илиев, касиер: С. Арабаджиев, членове: Ст. Г. Ханджиев, С. Русков, Д. Илиев.

Учебното дело в Добруджа възниква през втората четвърт на деветнадесети век. През този период в северна Добруджа са открити над 30 училища. Показателно е че близо 1/3 от тях са създадени в села предимно с българско население. Село Бейдауд е едно от тях. Създаденото през 1832 г. училище заедно с това в село Долно Чамурлии през 1830 г. и Касапкьой през 1833 г. са първите училища в Добруджа. Училището е построено в двора на църквата през 1832 г. Стените му са изградени с плет, замазани с кал от двете страни и покрито с камъш. Дали му името „Св. св. Кирил и Методий”. Учебното дело в с. Бейдауд е свързано с дейността на изтъкнатите учители Върбан Папанчев, Владимир Разнованов и др. Те, подкрепяни от свещеник Дионисий, успяват да издигнат нивото на учебното дело в селото.
Преди Освобождението учители в Бейдаушкото училище са Върбан Папанчев 1860 г., Даскал Стойко, Курти Диков (съдия в Силистра след Освобождението) – брат на ген. Вичо Диков. Учители са и: Драган Георгиев-1870 г., Жеко Тодоров – 1878 г., Стоян Ганчев Загорски (бъдещ генерал-инженер от българската армия – 1879-1880 г. ), Даскал Тодор, Иван Белински от Караманкьой, Даскал Янко – 1870-1879 г. Вестник Македония, бр. 77 от 01.09.1870 г. съобщава, че в с. Бейдауд има черква и училище, които са добре уредени. Читалището е основано преди 1870 г.
До Освобождението в Добруджа са разпространени 6453 книги. На първо място стои град Тулча – административен и обществено-културен център на Добруджа, където са записани и получени 2722 екземпляра. Следва град Силистра с 952 броя, Хаджи Оглу Пазарджик – 427 броя, Мачин 340 бр., Кюстенджа 203 бр., Бабадаг – 145 бр. и др. От селата най внушително е участието на Калипетрово – 293 бр., Айдемир 145 бр. Освен тези силистренски села съществен е и приносът на с. Бейдауд – 100 бр., Горно Чамурлии – 80 бр., Ези бей – 6 бр. Книгите, които са получавани в Бейдауд са:

1. Добри Войников „Кратка история”, Виена 1861 г. – 8 екземпляра получатели Благой X. П. Дионисиев, Тодор Илиев, Желез Добрев и др.

2. Свещ. Д. Ростовский „Венец Азбучний”, Букурещ – 1863 г. – получени 7 екземпляра, получатели: Благой П. X. Радиков Куртьов

1 бр., Марин Георгиев – 1 бр., Станчо Николов – 1 бр., Калчо Янчев- 1 бр., Илия Пенчев – 2 бр. ;

3. Сава Доброплодни ..Кратко здравословие или уроци за да си вардим здравето”. Бол град 1865 г. – 28 екземпляра, получатели: свещ. X. Дионисий – 2бр„ Ненко Димитров – Певеца – 1 бр., Иван Папанчев учител-2 бр„ ученици – 23 бр.

4. Софроний Врачанский „Евангелие поучително за всички недели през годината. . . ”, Букурещ 1865 г. – 9 бр., Получатели: свещ. Дионисий – 1 бр., Ненку Димов – учител – 1 бр., Курти и Васил Благови 2 бр., ученици – 5 бр. ;

5. Илия Блъсков „Изгубена Станка”, Русчук, 1867 г. -5 бр. получатели: свещ. Дионисий-1 бр., Михаил Симеонов – 1 бр.. Станчо Станчев 1 бр.. Хаджи Димитър Чорбаджи – 1 бр., Иван Папанчев – 1 бр.

6. „Минейник” – книга за празничните стихири, тропари и кондаци, Константинопол, 1869 г. – 1 бр. ;

7. Гаврил Кръстевич „История Болгарска”, Царифад, 1869 г. – 13бр.;

8. „Учебна книга за великия божи мир”, Браила, 1873 г. – 29 бр. ;

Освен горепосочената литература в селото читалището получава вестниците „Право” и „Македония”. Читалището получава и списание „Ступан”. То излиза в Букурещ и е първото българско селско-стопанско списание. Негов редактор и издадетел е Д.В. Хранов. Основната му задача е да се занимава изключително със земеделие, скотовъдство, пчеларство, копринарство и др.
През 1873 г. турското правителство извършва преброяване на населението, земите и добитъка. Село Бейдауд, още тогава, е чисто българско. В селото има 124 къщи, 701 мъже, 10000 вергии, 5600 гроша военен бедел, 66000 десятък, 30 биволици, 400 вола, 200 крави, 60 ездитни коня, 200 кобили, 5606 овце, 480 кози и 118 свине.
Наред е големите успехи в учебното и културното развитие бейдаудци постигат много добри успехи и в своето икономическо развитие, за което говорят горепосочените данни. Главният поминък е скотовъдството.
Един от най-съществените етапи в културно националната борба представлява движението за църковна независимост. Първите конфликти в Българо-гръцкия църковен спор избухват в Добруджа към средата на 19 век и продължават до към 1878 г. На събранието в Кюстенджа за избиране на делегати от Силистренска епархия за църковно народния събор в Цариград от Бейдауд участва Жечо Пенев.
На 09.12.1869 г. първенците на с. Бейдауд изпращат писмо до общината в Тулча. В писмото си първенците молят Тулченската община да забрани събирането на бабахак (продажба на булката за пари) и кату парасъ (продажба на булчинските дрехи и сандък). На 07.12. щяло да стане страшно кръвопролитие.
Писмото е подписано от свещеник Хаджи Дионисий от черковния настоятел Димитър Делиславов и Георги Златев, К. Хайдърлиев и учителя Иван Папанчев.
Непосредствено след Освобождението на България, началника на Бабадашкото окръжие свиква съвещание, относно развитието на учебното дело в бабадашкото окръжие. На заседанието присъстват селските свещеници, някой от учителите и по-първите селски кметове. Делегатите избират комисия, която да се грижи и извърши всичко онова, което се отнася до подобряването и процъфтяването на българските училища. Да преброи жителите на съответните села от 18 до 60 годишна възраст, да определи по колко гроша да се наложи на всеки един да плаща за поддръжка на своето училище, в кое село кой учител да определят и настанят, кой учител за каква плата е достоен, да уредят и въведат една обща програма във всички селски български училища, да определя какви учебници да се продаван да назначат училищните празнични дни, да определят ваканциите. В комисията са избрани 12 човека. Протоколът е подписан от окрьжния началник майор Дигби и председателя на Окръжния управителен съвет С. Данев. От село Бейдауд присъстват и подписват протокола следни делегати: свещ. Николай Кузманов, Жечо Пеев, учителя Жечо Тодоров, Панайот Стоянов, Димитър Дели Славов, Андрей Бальов, Георги X. Златев, Енчу Дяков, Недю Минчев, Хаджи Димитър, Хаджи Марин, Алекеанър Панайотов, Илия Енчев, Георги Илиев, Вълчо Пейчев, Илия Балюв, Стоян Илиев, Димитър Станчов, Цаню Дратнев и Пею Тихов.
През 1891 г. Бейдаудци плащат 6000 леи глоба, защото отказват да пращат децата си в румънско училище.
Много внушително е участието на добруджанските българи в освободителната война. Голям е броят на доброволците към руските военни части, действащи в Добруджа. Бейдаудци вземат активно участие в Освободителната война.
Слави Бонев Вълков е опълченец от първа дружина. Участва в боевете при Стара Загора, Джуранлии, Казанлък и Шипка. Умира на 15.01.1928 г. в село Пашаид (Войводино) Варненско. Иван Папанчев, учител в Бейдауд е опълченец в трета дружина. Вичо Диков едва 17-годишен взема участие в Руско-турската война през 1877-1878 г., като доброволец в отряда на руския генерал Цимерман.

Вичо Дионисиев Диков

Вичо Диониcиев Диков е роден на 02.11.1861 г. в с. Бейдауд, Тулченско, в семейството на тогавашния бейдаудски свещеник Хаджи Дионисий. След Освобождението на България Вичо Диков постъпва в Софийското военно училище и получава офицерски чин, е първи випуск български офицери (10.05.1879 г.). По-късно е командирован на занятие в руския 54 пехотен Мински полк, а след това в офицерската стрелкова школа, който курс завършва е отличие. Завърнал се в България едва е 5-годишна служба Диков е назначен за командир на рота.
На 14.09.1885 г., когато руските офицери-инструктори напускат България (в знак на протест срещу съединението), по заповед на своето правителство, Диков е назначен за командир на седми пехотен преславски полк. След няколко дни полкът от гр. Шумен заминава за Турската граница. На 12.10.1885 г. Преславският пехотен полк, начело с Диков, пристига на сливнишката позиция и взема участие в боевете на главната позиция при Сливница на 5, 6 и 7 ноември. В преценката за държането на капитан В. Диков, в това сражение, командирът на западния корпус майор Гуджев, когато го представя за награждаване с военния орден „За храброст” III степен, пише: „Като най-хладнокръвен, най-храбър, най-разпоредителен, полкови командир, за когото са забелязани, няколко видающи се епизоди за храброст и разпоредителност от началника на левия фланг капитан М. Савов”.
По време на детронацията на княз Александър капитан Диков застава на страната на атентаторите. За това е принуден да напусне армията и след това заминава за Русия, където постъпва на военна служба. През 1890 г. завършва Николаевската военна академия. След завръщането си в България е назначен за командир на шеста дивизия. Последователно заема следните длъжности: Началник III-а армейска област, началник-щаб на армията – 1907 г., началник на Военното училище – 1907-1912 г. По време на Балканската война – 1912-1913 г. е началник на главно тилово управление, а през юли 1913 г. е назначен за командващ четвърта армия. Той поема четвърта армия след отстъплението й от долината на река Брегалница, а войниците умират покосени от холера. Армията със сетни сили отбранява Калиманските позиции. Сръбските атаки са сломени напълно, а в някой участъци войските от четвърта армия минават в настъпление и разбиват Черногорската бригада. Благодарение на прозорливостта си и усилията, които ген В. Диков полага, заедно с втора армия успяват да обкръжат Гръцката армия в Кресненското дефиле. В навечерието на Първата световна война ген. Диков подава оставка и не участва във войната.
Краят на Руско-турската война слага начало на независима Българска държава. Според Берлинския договор Румъния връща на Русия Бесарабия и за компенсация получава Северна Добруджа. Една голяма част от българското население остава извън пределите на България. Българското село Бейдауд остава в пределите на Румъния.
Недоволен от съединението на Княжество България, сръбският крал Милан нарежда войските на Сърбия да минат границата и да навлязат в България. Вестта за нападението достига и до Добруджа. Стотици доброволци се стичат в гр. Добрич. Желаещи добруджанци-доброволци образуват Първа Добричка дружина. Тя взема участие в боевете при Видин и Кула, в състава на Тимошката армия. От с. Бейдауд Северна Добруджа в Сръбско – българската война участват: Недю Михайлов – 24 г., Никола Алексиев – 25 г., Филип Иванов – 23 г., Петър Чанев – 25 г.
В навечерието на румънската намеса в Първата световна война в продължение на 15 дни са откарани в Молдова българи не само от Южна Добруджа, но и от Северна Добруджа. Село Бейдауд е едно от малкото села в Северна Добруджа от което са откарани 21 жители на 17.09.1916 г.

1. Евтим Петров
2. Колю Иванов Тихов
3. Георги Иванов Тихов
4. Симеон Д. Славов
5. Дико Д. Славов
6. Петър Димов
7. Слави Ил. Балев
8. Курти Михайлов
9. Курти Малчев
10. Георг и Лазаров
11. Танас. Д. Тилев
12. Иван Танасов Д. Тилев (19 годишен ученик от Свищовската гимназия)
13. Стефан Чанев Драганов
14. Калчо Пенков
15. Стоян Т. Жейнов
16. Филчо Железов
17. Христо Петров
18. Митю Сл. Андреев
19. Слави Калчев
20. Жечо Д. Тилев
21. Петър Недев Чобаноолу

От тези 21 откарани, девет остават завинаги в Молдова в лагера в село Стефанещи, покосени от холера, тиф и измръзване. Как няма да се разболяват и да умират като през зимните дни, тези нещастници голи и боси газят из снега, а вечер мокри до кости се прибират във влажните бордеи да си отпочинат, но и тук не ги оставят на мира, а ги вдигат за проверка.
През 1916 г. III българска армия след кръвопролитни сражения при Ези бей, Карапелит, Кочмар, Каралии и Кубадин освобождава цяла Добруджа. Българското правителство изпраща най-добрите си учени и писатели в Северна Добруджа, където те помагат за организиране на административното устройство и учебното дело. Запознават се със стопанското развитие на областта и народностния състав на населението. Своите изследвания и срещи с населението те публикуват в сборника „Добруджа”, С. 1918 г.
Дружество “Добруджа” изпраща писмо до главнокомандващия българската армия, с което се настоява учителите войници да останат да работят в откритите български училища в Северна Добруджа. В с. Бейдауд, което се числи към Коджалашка околия е открито начално училище от първи до 4-ти клас. В училището работят четири учители мъже. Това са Михаил Рашев от Шуменско, Иван Бояджиев от Кюстендилско, Димитър Попов, Ст. Калчев и Н. Павлов. В началото главен учител е Илия С. Караджов от гр. Ески Джумая, а след неговото напускане Михаил Рашев.
Вестник “Добруджа” бр.21 от 13.08.1917 г. съобщава „Когато българските представители Драгомир Пачов и Ил. С. Караджов посещават Бейдауд, родното място на воеводата Стефан Караджа и генерал В. Диков, очакват с голямо любопитство да чуят в памет на кого искат да кръстят училището и читалището си. Когато Д. Пачов поставя въпроса за името на училището, първенците на селото веднага посочват името на Стефан Караджа: „Стефан Караджа да кръстим училището, защото тук в това село е той раждан, тук е пораснал, тук е пасъл телците”. Представителите им казват, че на името на воеводата е кръстено друго училище ”Тогава да го кръстим на името на баш комитата Г. С. Раковски, който основа БЦР комитет – издума Даскал Вълко”. Всички присъстващи одобряват името на училището, а читалището е кръстено на воеводата Стефан Караджа”.
Училището се издържа от волните пожертвувания на селяните, а народностният фонд Добруджа отпуска помощ на стойност 2000 лева. Бейдаудци с голямо желание изпращат децата си на училище, а самите те живо участват в неговата дейност.

На 11.05.1917 г. ученици и учители тържествено отпразнуват празника на светите братя Кирил и Методий. За пръв път се развява българското трицветно знаме на училището, общината и дворовете на хората. Цялото село се събира в училище да слуша български песни и стихотворения. На празника са поканени и учениците от Съргьол, които с песните „Шуми Марица“ и „О, Добруджански край“, с развети знамена, строени в колона по четирима маршируват към училището в с. Бейдауд.
На 29.06.1917 г. – Петров ден училището в Съргьол урежда голямо тържество, на което са поканени учениците и населението на село Бейдауд. На срещата се провежда военизирана игра на която се отличават Филип Георгиев Михайлов и Николай Борисов.
Бейдаудци вземат активно участие във втория Добруджански народен събор открит на 22.09.1918 г. От с. Бейдауд присъстват Георги Ковачев, Тодор Борлаков, Костадин Илиев Ненчев и Георги Киряков.
През месец юни 1917 г. в училище „Г. С. Раковски” се провежда годишен изпит на учениците. Училищното настоятелство изказва благодарност на учителите и на лицата, дарили парични помощи: Костадин Титев- 100 лв., Костадин Ил. Пенчев-30 лв., Георги Ковачев – 30 лв, Никола Атанасов – 20 лв., Христо Димов – 20 лв., Костадин К. Тилев – 20 лв., Никола Обрешков – 5 лв., Атанас Чернев – 2 лв. Освен на училището Костадин Тилев подарява 500 лв на „Червен кръст“, 1000 лв. за фонд „Добруджа“ и 100 лв. на Съртъолското училище. На 11.02.1918 г. жителите на с. Бейдауд изпращат до министър председателя на България, Васил Радославов, следното заявление:
„Ваше превъзходителство.
По решение на Берлинския конгрес от 1878 г. злата съдба даде Добруджа – люлката на старото Българско царство – на тиранията [на] Румъния срещу Бесарабия, която Русия не пожела да отстъпи. Дошли като нови владетели с убеждението „владеенето на Добруджа представлява опасност за Румъния“, румънците посегнаха на имота ни, убиха черковно училищната ни автономия, отнеха свободата ни, лишиха ни от политически права и в положението ни на безправни роби цели 38 години потъпкваха националното ни съзнание, забраниха народния ни говор – всичко с цел да ни румънизират. Измъчвани от непосилния тиранически режим на уж цивилизованите румънци много от българите се изселиха, а ние, по-голямата част, още продължаваме да подържаме националното си съзнание и да отстояваме и до днес в борбата та окончателното присъединяване на Добруджа към отечеството ни България.
След като храбрата българска и съюзни войски ни освободиха от непоносимото румънско робство, ние се почувствахме свободни и силно обезпокоени от оспорването Добруджа на България. Географически, етнически и исторически принадлежащи на България пак сме силно оскърбени от не разрешаване на добруджанския въпрос. Това ни застави да се организираме в местни комитети и чрез нашите делегати на 17.12.1917 г. учредихме Първия народен Добруджански събор, който освен взетите резолюции от събора (реши да изпрати) добруджанска делегация да поднесе както на българското правителство тъй и на съюзните и неутралните държави изработения мемоар за:
1. Обявяване дезанексията на Добруджа от Румъния; 2. Признаване свършения факт политическо обединение е България.
С подписа си ние, жителите на с. Бейдауд, потомци на българския воевода добруджанеца Стефан Караджа, подкрепяме акцията на първия Добруджански народен събор да поднесе мемоара на българското правителство и на съюзните и неутралните държави, като от своя страна настойчиво Ви молиме, господине министре, в интереса на бъдещия мир на България да защитите нашата справедлива кауза: политическото присъединяване на Добруджа към отечеството ни България.

С почитания: (следват подписите на 753 жители на с. Бейдауд, между които 5 румънски и 3 гръцки)

Забележка: заявленията е подписите на жителите са изпратени на 18.02.1918 г. до пълномощните министри на Германия, Австрия, Турция, Холандия, Испания, Съединените щати и министър председателя в София.
Главен учител, (и) Ил. С. Караджов. Извори pа историята на Добруджа 1878-1919 г., 1.1. С., 1918, с. 9.
Последователи на идеите на големия свой син воеводага Стефан Караджа бедаудци винаги са в първите редици на борбата за освобождение на Добруджа. От горепосоченото заявление се вижда, че цялото село желае присъединяване на Северна Добруджа към България.
На 23.09.1918 г. в гр. Бабадаг заседава вторият Добруджански народен събор. Той разглежда положението, създадено за Добруджа от Букурещкия мир от 07.05.1918 г. Делегати на конгреса от с. Бейдаут са: Георги Ковачев. Тодор Борлаков, Костадин Ил. Пенчев и Георги Киряков.
Големият български писател и читалищен деец Стилиян Чилингиров пише, че родно място на Караджата не с. Бейдауд, а с. Ичме (Стефан Караджово) Ямболско е родно място на неговите родители. Семейството на воеводата се изселва заедно с други български семейства по време на голямото преселение през 1830 г. В началото живее в Бесарабия, а по късно се заселва в с. Бейдауд.
През 1916 г. по различни поводи с. Бейдауд е посещавано от много български учени и писатели. Тук можем да споменем името на проф. Михаил Арнаудов, който записва редица песни, Стилиян Чилингиров, проф. Ромънски и други.
В статията озаглавена „Родното място на Караджата”, публикувана във в. „Добруджа”, бр. 169 от 09.08.1918 г., четем:
„Безспорен исторически факт е, че родното място на легендарния български войвода Стефан Караджа се счита чисто българското село Бейдауд. В него отседнали да живеят родителите му. Тук Стефан прекарва детството си. Все още живи връстници разказват епизоди от неговия живот. Тракийци по произход, родителите на Караджата се преселват в с. Бейдауд, защото може би тук са намерили свои земляци. Много малък Стефан започва да помага на баща си в пасането на селските говеда.
Поотрасъл, той сам пасе телците, броди из околността на с. Бейдауд, Хамамджии, Съргьол, Ески баба, от тогава започва да се създава привързаността му към родното място, да се оформя чувството на родолюбие, което по-после подхрани висшия до самопожертвувание патриотизъм на Стефан Караджа.
Този край, гдето е пасъл селските телци, гдето често е преминавал в чужди землища и имал неприятни разпри със строги пъдари, е родният край на чутовния добруджански герой. Имащ за другари все овчарчета, чобанчета, Стефан от малък е могъл да получи от тях едно възпитание, с качества на овчарска смелост, решителност, пехливанлък, игра на ножове, пищови, прескачане с овчарска тояга, смело задружно нападение над строги пъдари и прочее. Другарската среда е най- силният възпитателен фактор, който заражда в душата на Караджата „Бунтовнически копнежи”.
Може би Стефан Тодоров не би станал Караджата, ако не бе попаднал в средата на овчарите, темперамента, на които и днес е бунтарски.

Макар и малко живи съвременници на Караджата да са останали в Бейдауд, пак могат да се съберат факти за неговото детство, от когато е почнал да прави силни и необикновени впечатления на съселяните си.
Интерес представлява кога и при какви обстоятелства Стефан Тодоров е наименуван с турския епитет „Караджа”, което на български значи сърна.
В желанието да дадем отговор на този въпрос отидохме в с. Бейдауд за събиране животописни черти за Караджата от негови съвременници. Със съдействие на енергичния председател на местния комитет Георги Ковачев, касиера на черковното училищно настоятелство Ст. Арабаджиев и други бейдаудци, патриоти, обходихме живите съвременници на Караджата. Разпитахме сто годишната баба Димка, акушерка на селото. Надарена със здраво зрение и тънък слух, тя е била комшийка, един плет ги деляло с родителите на Караджата.
„Помня баба, много помня, като вчера беше сякаш. Баща му се казваше Тодор – крайно беден човек. Занимаваше се с кърпачество и пасеше селските говеда. Много добър, хрисим беше, да не му се надяваш, че такъв юнак ще отгледа, майка му се казваше Петта, много добра женица беше. Сестра му се казваше Търна. А Караджата Стефанчо. О, помня го, всеки ден идваше у дома да играе, сбиваше се с децата и аз го изпъждах. Телчарин го направи баща му, като хвърляше гащите на рамо и по риза учудваше ни в настигане на телците. Около 12-13 годишно момче беше, не беше високо, но пък най-жилаво и яко между другарите си често пъти съм го виждала да точи ръждиви ножове. Когато го запитаме какво прави, ще ни отговори: „Ще коля турците”. Пред нашата къща имаше дълбока река широка 4-5 метра, сега пресъхнала и затрупана с боклуци. Като голяма закачка всички момчета се спущаха да го гонят и бият, а Караджата бързо и леко се прехвърляше на отсрещния бряг и така се отърваваше. Това учудваше хората и те го нарекоха „Караджа”. Леко скача като караджа. Едно време много сърни имаше в бабадашката планина и ние тогава говорехме повечето на турски, та на сърната казвахме караджа. Едно време правехме кръстци Караджата с тояга леко ги прескачаше. Прескачаше и покрити каруци. И веднъж е липова тояга прескочи кола пълна със сено. На 13-14 години се изселиха в гр. Тулча. Отидохме у дядо Илия Балев, 85-годишен болнав старец. „Много помнех но се поболях та не мога да зная всичко. Не беше някое лично лапе, но сърцето му беше юнашко. Гонеше телците стигаше ги – много пъргаво беше, тук го нарекоха Караджа, защото скача като сърна леко. Изпърво говедата пасеше, после телците”.

Стефан Караджа

Дядо Киряк 85-годишен. У тях е живял Караджата. „Вързваше бяла кърпа на главата си, (понякога туряше скъсано калпаче) и ходеше да пасе телците. Щом хукнат да бягат Караджата ги стигаше улавяше ги за опашката и ги връщаше. Аз бях тогава на 20 години ерген бях. Прескачаше реката, а седящите пред кръчмата стари хора, учудени на пъргавината и скоковете на Стефана го нарекоха Караджа „Хей бака, бака, Караджа гнои агладъ! (Хей вижте, вижте, като сърна прескочи!)” думаха старите хора”.

Чаню Костов, 80-годишен. „Аз живея сега в двора на Караджата. Всички се чудеха и думаха „Бундан бир шеи олажак” (От това момче ще стане нещо)”. Илия Пенев – у него е живял Стефан Караджа. „Курудере скачаше подгонен от другарите си”. Сестрата на Стефан Караджа съчинява песен:
„Стефане, Стефане, салмо гидио,
Какво ще правим с тебе,
Се тебе да гонят,
Се тебе да бият”
Така Стефан Караджа е наименуван в с. Бейдауд. Тук му е родното място, тук проявява своето юначество, сила, пъргавина, буйност и обръщал внимание на старите хора, които са гледали у този кючук Стефан качества на бъдещ добруджански юнак, по-сетне прочут български войвода – патриот.
Село Бейдауд има право да счита Караджата за свой герой, защото го е възпитало, защото е откърмило у него качества на юнашки характер и стремеж към хайдушки подвизи.
Статията е написана от учителя Илия Ст. Караджов.

След Ньойския мирен договор с. Бейдауд, както и цяла Добруджа отново попадат под румънска власт. Населението на селото страда и положението му не е никак леко. Румънските власти реквизират, ограбват, разрушават и опожаряват имотите на гражданите от село Бейдауд на стойност 531 868 лева.
Пред кореспондент на в. „Добруджа” бр. 261 от 09.08.1919 г. жителят на с. Бейдауд Трифон Петров, напуснал селото, разказва, че на 1 юли същата година са арестувани Георги Радев – 26 г., и Димо Димов – 30-годишен, и държани в секцията 3 дни. В общината те са бити и не им дават храна. От нанесения им побой месата им почерняват. Обвиняват ги, че са шпиони. После ги откарват в гр. Тулча, откъдето са препратени в Молдова. На 10.08.1919 г. е арестуван в секцията и Трифон Петров, който е бит много жестоко. Обвиняват го в шпионство. Отървава се благодарение на това, че още същия ден успява да избяга в България. От село Бейдауд са откарани още жителите: Върбан Александров 35-годишен, и Георги Чилингиров – 48-годишен. Четиримата умират в лагерите на Молдова.
„Румънските жандарми – разказва Трифон Петров – се занимават само с ограбване на населението. В разграбването на добитъка и имуществото участва и румънското население”.
Съгласно Крайовската спогодба ог 07.09.1940 г. Южна Добруджа е върната на България. Спогодбата предвижда размяна на българското население живеещо в Северна Добруджа с румънското население заселено в Южна Добруджа.
Българите от с. Бейдауд се преселват в южнодобруджанеките села: Паскалево, Божурово, Стефан Караджа, Росеново, Врачанци, Домница, Коритен, Северняк, Росица, Нова Камена.

Книга „Паскалево във времето“. Петър Янков Янков. 2007г. ISBN:978-954-371-064-5.