BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
май 2019
П В С Ч П С Н
« апр.    
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031  

Волов първи дава залп в Панагюрище

Второстепенната роля, която историята определя на Панайот Волов по време на Априлското въстание в Тракия или по-точно, която той сам си е определил, е наложила един стереотипен образ на мекушав и деликатен интелигент. Което съвсем не е така. Защото, когато на заседанието на БРЦК в Гюргево Волов е определен за главен апостол в Тракия с център Пловдив, той има зад гърба си двегодишен революционен опит. И, поемайки голямата отговорност, е наясно, че му предстоят огромни изпитания, които могат да бъдат преодолени единствено с неимоверни усилия на волята.

„Нагласата у Волов да посвети живота си на щастието на родината е негова цел още от юношеските години“, пише в очерка си за него панагюрският краевед Георги Гемиджиев в книгата си „Панагюрци вчера и днес“. Като пример авторът дава писмото му от 1867 г. до неговия вуйчо Маринчо Бенли, с което го моли да му помогне да продължи образованието си. В писмото Волов пише:
„Нашият народ е прост и има нужда от учени люде, които да го изведат на правия път. Без тях той дълго ще се лута из мъглите на живота, без да види скоро ясен ден над себе си. А времената са такива, че, колкото по-рано огрее слънцето на науката, толкова по-добре ще бъде за него. Тогава той открито ще види какво е и що е и по кой път трябва да тръгне в своето развитие… Защото знаеш, че истински човек е тоя, който по-малко се грижи за себе си, а повече за народа си. Такъв истински човек желая да бъда и аз. И понеже нямам богатства, да раздавам от тях, искам да раздавам душата си. А тя е доста богата“.
Панайот Волов е роден през 1850 г. в Шумен в занаятчийско семейство. Завършва местното класно училище при Добри Войников. С материалната подкрепа на богатия си сродник Маринчо Бенли продължава обучението си в Букурещ, Болград, Одеса и Николаев (1869 – 1873). Шест месеца преди да завърши Южнославянския пансион в Николаев (Русия), е принуден да се завърне в Шумен поради заболяване. Назначен е за главен учител и директор на класното училище. Организира вечерно училище, участва активно в дейността на местното читалище. Избран е за председател на Шуменския частен революционен комитет. Арестуван и хвърлен в затвора в началото на 1875 г. заради участието му в острия конфликт между местната младеж и европейските инженери, участващи в строителството на жп линията Каспичан-Шумен-Ямбол. Застава начело на недоволните шуменци, които осуетяват сватбата на френски инженер и местна девойка. След неколкомесечен престой в затвора е освободен и заминава за Румъния. Там е избран за член на възобновения Български революционен централен комитет и участва в подготовката на Старозагорското въстание, като е определен за апостол и действа в Ловешко и Троянско. Неуспехът на въстанието го принуждава да търси убежище и през Карлово стига до Царацово при известния революционен деец Иван Арабаджията, съратник на Васил Левски. С покровителството и помощта на руския консул Найден Геров с чужд паспорт през Цариград и Одеса се озовава в Гюргево, където се взема решението за подготовката на Априлското въстание. На 10 януари 1876 г. Панайот Волов и Георги Бенковски преминават замръзналия Дунав и се отправят към Панагюрище. На тях двамата принадлежи идеята за свикване на общо събрание на представителите на всички революционни комитети от Четвърти революционен окръг. Волов има голям дял в организирането и провеждането на Първото Велико народно събрание на Оборище. Апостолът лично го открива и изяснява въпросите и задачите, които трябва да реши. По негово настояване събранието избира 12-членна комисия, която заседава от 16 до 19 април 1876 г. в Панагюрище и изработва плана за въстанието. На Оборище и по време на въстанието Волов отстъпва на Бенковски ръководната роля, поставяйки личните си амбиции на заден план пред великата цел. На въпроса на летописеца Захари Стоянов отговаря: „Аз му отстъпих доброволно, защото е по-достоен от мене“.
В деня, когато се получава вестта за разбунтуваната Копривщица, Волов дава първия изстрел на въстанието в Панагюрище и заедно с другите апостоли вдига населението на бунт. С четата на Орчо Войвода отива на помощ на въстаналата Стрелча. По-късно е начело на въоръжен отряд, с който подкрепя клисурските въстаници. След разгрома на въстанието се отправя към Румъния заедно с Георги Икономов и Стоян Ангелов.
На 26 май 1876 г. при Бяла групата е предадена от турчин. Гонена от потерята, при опит да преминат Янтра, Панайот Волов, Георги Икономов и Стоян Ангелов намират смъртта си във водите на придошлата река.

Икономов наказва предател със смърт

Георги Икономов е роден на 20 април 1846 г. в град Сливен в семейството на поп Тодор Икономов. Учи в родния си град при прочутия възрожденец, поет и музикант Добри Чинтулов. Работи като железопътен служител в Хиршовата железница. Свързва се с Русенския частен революционен комитет на ВРО, основан от Васил Левски и става един от най-дейните му членове. Нему се пада жребият от името на комитета да накаже със смърт предателя Стоян Пенев, словослагател в Каравеловата печатница в Букурещ. След този случай оставането му в Русе е опасно, и се прехвърля временно в Румъния.
След завръщане в България отново е чиновник и маневрист в железеницата Харманли-Одрин в гарите Русе, Търново-Сеймен (Симеоновград) и Одрин. Тогава се сближава с телеграфиста и началник на гара Белово Тодор Каблешков.
Според плана на БРЦК, в Букурещ за Старозагорското въстание (1875) е сред главните организатори. След неуспеха на въстанието емигрира в Румъния, където влиза в състава на Гюргевския комитет. Първоначално е определен за помощник-апостол на Иларион Драгостинов във II-ри Сливенски революционен окръг. Но, тъй като е добре е познат в родния си град, и за да не изложи делото и себе си на опасност, се прехвърля да действа в IV-ти Пловдивски революционен окръг. Делегат е на събранието в Оборище.
Известието за преждевременното обявяване на Априлското въстание в Копривщица на 20 април 1876 г. го заварва в Панагюрище. Веднага тръгва заедно с Панайот Волов и Орчо войвода за Стрелча, където участва в един от първите сблъсъци с турците. Командва чета заедно с Панайот Волов.
След погрома на въстанието заедно с Волов и Стоян Ангелов се отправя към Румъния. При „Беленския мост“ на уста Кольо Фичето е ранен и се удавя в придошлата река Янтра на 26 май 1876 г.

Джендо заблуждава турците, че е овчар

Захарий Стоянов е летописецът на Априлската епопея

Захарий Стоянов, наред със Стамболов, е най-яркият образ на първото поколение български политици, започнали като революционери и завършили живота си като държавници. Неговата следосвобожденска дейност е наистина всеобхватна – публицист, деятел на Съединението от 1885 г., председател на Народното събрание до смъртта му през 1889 г. Но без неговите „Записки по българските въстания“ историята на Априлското въстание щеше да бъде бедна и непълна.
Той е роден като Джендо Стоянов Далакчиев през 1850 г. в семейството на овчаря Стоян Далакчиев от село Медвен, Сливенско. Учи в църковното и класното училище в родното си село през 1856 – 1862. Работи като овчар в село Инджекьой (днес Тополи), Варненско и в село Подвис, Бургаско (1866 – 1870). Докато чиракува за шивач в Русе, се включва в Русенския частен революционен комитет. Чиновник-маневрист в Баронхиршовата железница на гара Търново-Сеймен (дн. Симеоновград, 1873).
Захарий Стоянов участва в Старозагорското въстание през 1875 г. Един от ръководителите на IV-ти Пловдивски революционен окръг по време на Априлското въстание (1876). От самото начало на въстанието става част от хвърковатата чета на Бенковски. След разгрома на бунта, заедно с Георги Бенковски, отец Кирил и Стефо Далматинецът прехвърлят билото на Стара планина, но са предадени и попадат на засада в Тетевенския Балкан. Георги Бенковски е убит, а Стефо Далматинецът и отец Кирил, който е ранен, са заловени. Захарий Стоянов успява да избяга. След неколкодневно скитане из Стара планина е заловен край село Терзийското, Троянско. Следват няколко месеца, прекарани в Троянския, Ловешкия, Севлиевския, Търновския, Еленския, Сливенския и Новозагорския затвор, където проявява истински артистичен талант и успява да заблуди турците, че е неграмотен овчар. Накрая е освободен от затвора в Пловдив, а после е интерниран в родното си село Медвен, откъдето успява да се добере в освободеното Търново през 1877 г., за да се включи в изграждането на съвременна България.

Павел Бобеков служи и на Гурко

Когато говорим за деятелите на Панагюрския революционен окръг, не може да не споменем името на Павел Бобеков. Той е роден през 1852 г и е най-големият син в семейството на Станьо Бобеков и Манто, гъркиня по произход. Завършва класното училище в града при учител Найден Попстоянов като един от най-добрите ученици. През 1864 г. е пратен да учи в Цариград. През 1866 г. почива баща му. През 1870 г. се записва в султанското военно-медицинско училище. Там се запознава с други будни български младежи, в т.ч. панагюрци. Един от съвипускниците на Павел Бобеков е панагюрецът – дипломат след Освобожденито, Атанас Шопов. Преминавайки цялото военно обучение, не успява да завърши поради смъртта на брат му Георги и през 1874 г. е принуден да прекъсне обучението си и да се върне в родния град, за да поддържа семейството си.

Доброто образование на Павел Бобеков -знаел е френски, гръцки, руски и вероятно английски език – и уважението на съгражданите му за добрия му характер и висока култура са причина да бъде издигнат като главен учител на панагюрското класно училище и председател на читалището. Негов колега, учител още от 1870 г. на трето отделение е Цвятко Мирчов Брънчев. По това време за кратко учител в Панагюрище е и братът на Христо Ботев – Стефан.
След пристигането на Георги Бенковски, във възстановения революционен комитет на Панагюрище влиза и Бобеков и скоро застава начело. Преди началото на въстанието, поради военната подготовка, високият морал, силно изразеният му български дух, той е избран за хилядник на Априлското въстание и председател на Привременното правителство.
След потушаване на въстанието успява да избяга във Влашко, след което участва като доброволец в Сръбско-турската война през 1876 г. През 1877 г., заедно с Иван Адженов издават първия български ежедневник „Секидневний новинар“ в Букурещ, на който Бобеков е първи редактор.
При обявяването на Руско-турската война Павел Бобеков се записва като доброволец и е зачислен при щаба на генерал Гурко. При Търново заболява от тиф. Умира в прегръдките на майка си, успяла да избяга от Панагюрище на 29 октомври 1877 и е погребан в Търново. Предсмъртните му думи са:
„Майко, аз умирам, но не ми е жално, защото бях честит да видя България свободна! Никога не допусках, че ще видя това! Умирам, майко, спокоен и за това, че докрай изпълних дългът към Отечеството, на което дадох слабите си сили, които му дължех!“

http://www.standartnews.com/balgariya/volov_parvi_dava_zalp_v_panagyurishte-331946.html