BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
Январь 2018
Пн Вт Ср Чт Пт Сб Вс
« Дек    
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031  

In memoriam — Чичко Филипов

егендарното лице на БНТ Никола Филипов си отиде днес на 86 години.

Той е първият телевизионен говорител в България, когото много хора помнят като Чичко Филипов, съобщи БНТ.

Никола Филипов отдава 32 години от живота си на малкия екран. Чел е новини пред поколения българи и ги е приспивал с куклата «Педя човек — лакът брада».

Обичаше често да казва, че «винаги съм имал много добро чувство към хората, винаги съм ги уважавал и на всичките си ученици съм казвал едно и също: запомнете, зрителят за вас е като Бог.»

Беше завършил актьорско майсторство в театралната академия, но вместо на сцената започва кариера в радиото до 5 ноември 1959 година, когато телевизионният ефир на БНТ се превръща в негова съдба.

Пак той е човекът, прочел първата новинарска емисия под шапката на «По света и у нас».

Няколко поколения деца го наричаха «чичко Филипов» заради приказките за «Педя човек — лакът брада», в които участваше заедно със Слава Рачева.

http://www.vesti.bg/bulgaria/obshtestvo/pochina-nikola-filipov-6053886

Никола Филипов, известен като “чичко Филипов”, почина днес, 17 май 2016 г., на 86 години. Той е прекарал 32 години от живота си в Националната телевизия. Чел е новини пред поколения българи и е приспивал днес 40-50-годишните с куклата Педя човек, лакът брада.

Даде това дълго интервю за e-vestnik на 77 г., живееше разведен, имаше двама сина и две внучки. От 1990 година е пенсионер и именно тогава е последният му ефир. Той го е запомнил с последната си среща с тогава не особено известния Иван Костов, който “се редял пред телевизията в изтъркано сакенце”.

За себе си казва, че е “русофил човек”, с “усет към изкуството”. Имам Лоурънс Оливие, играещ Хамлет, редом с “Война и мир”, казва той.

Обича книгите и музиката — обича е слабо казано. Не може да живее без тях. “Знаете ли какво значи човек да няма очи за книга — това е ограбен човек — казва Филипов — Няма по-прекрасно от това да хванеш книга в ръка. А четенето от Интернет — това е все едно да искаш да прегърнеш една жена, да я усетиш, подушиш, ама през стъкло”.

“Аз съм едно безполезно изкопаемо”, обобщава себе си Филипов.

— Как се чувствате?

-Трябва да ви кажа, добре. Без да мога да кажа блестящо. Добре, защото имам двама сина, две внучки, един брат и двама племенници. Какво му трябва повече на човек?

— Има ли от какво да се оплачете, завладял ли ви е битовизмът?

— Не, няма от какво да се оплача. Аз общо взето се гледам сам. Готвя си сам, защото това е фамилна черта, в моя род, покойният ми баща готвеше добре, чичо ми, който беше народен артист, също готвеше много добре. Така че по фамилна линия това дойде и при мен. Какво да ви кажа — битовизмът не ме занимава.

— А самотата?

— Как ще съм сам? С тези книги — е, как! И с тази музика. Знаете ли колко музика имам. Аз мога дни и седмици да пускам непрекъснато. Само оперите ми са 80. Да не говоря за симфониите. Кое ми е сам — това, че нямам жена тука? И слава Богу. Нямам проблем. Освен това имам много приятели. Но главното е, че имам двама сина, двама племенници и две внучки.

— Откога ви наричат чичко Филипов?

— В една от снимките е отговорът на въпроса ви. (Показва снимка с куклата Педя човек, лакът брада.) Тази кукла, когато правихме първото предаване, то беше на покойния ми колега режисьора Асен Траянов, той направи сценария и първото предаване “Лека нощ, деца” с Педя човек, лакът брада. И тази кукла нямаше как по друг начин да ме нарича. Казваше: “А, чичко Филипов!”. Оттогава.

— Какво си спомняте от първия ви ефир?

— Първият ефир е 5 ноември ‘59 година, това е първото предаване с наслов Българска национална телевизия, или както беше тогава — Българска телевизия. Тогава аз бях в Радио “София”, не съм бил в театъра, ами играх само като студент във ВИТИЗ (б. р. — сега НАТФИЗ). Първоначално ме взеха за проба, да видят дали ще стане физиономията ми.

Оказа се, че става, донесоха ми едни стари новини от радиото и това беше първият ми ефир. А какво е характерно за него — четейки новините, над мен се спукаха големи — тогава нямаше прожектори — а едни големи лампи, които светеха много силно, направо печаха, та една от тях гръмна над главата ми. А тя гърми като пушка, а върху мен започнаха да се сипят стъкълца. Това беше първият ефир.

— Нищо общо със ситуацията сега?

— Вижте, вие гледате сега, има съвсем за всеки вкус телевизии. Сега има толкова много, че аз по принцип не ги гледам. Аз гледам само една телевизия — това е Националната телевизия, просто защото не мога да гледам друго, аз съм работил 32 години там. Какво да гледам друго? Познавам колегите в другите телевизии, рядко гледам новините на бТВ, тъй като колегите там са ми много симпатични, те работят много добре. Иначе Би Би Ти много ми харесва като структура и телевизия, това е една интелигентна телевизия. Аз например не мога да гледам, срещу разстрел не можете да ме накарате, Биг Брадър или “Сървайвър”.

— Не ви харесват така наречените програми от “ново поколение” ?

— Телевизията винаги е една и съща, разликата е в степента на интелигентност. Когато телевизията е интелигентна, в нея няма Биг Брадър. Хората, които правят Биг брадър, са страшно интелигентни, те са невероятни професионалисти, но това е предаване за друга категория хора. Не е за такива като мен. На който му е интересно — гледа. Но каква е публиката на този род предавания — това е определена група, тинейджърска, дори под тинейджърска възраст и една друга категория — родата. Под нивото ми е да гледам такива неща.

— Телевизията средство за манипулация ли е? Каква е разликата отпреди 30-40 години?

— Цялата пропаганда е средство за манипулация. Някога, когато аз работех в телевизията … Апропо, просто държа да ви кажа, мен никога никой по никакъв повод не ми е казал: “Ей сега това трябва да го кажеш еди как си, наблегни на еди кое си”. Няма такова нещо.
Сега ми е малко странно, когато се говори за независима телевизия. Няма такова нещо. А телевизията е едно невероятно мощно нещо за манипулиране на хората.
Сега аз пък от друга страна ви казвам: “Мен никой не може да ме манипулира.” Но аз имам определен начин на мислене, определени норми на поведение и никой не може да ги промени. Но хората се влияят много.

— Имало ли е през годините момент, в който сте искал да напуснете телевизията, защото не сте бил съгласен с ръководството?

— Не, генералните директори, които съм сменил, докато работех в телевизията, са 14. Директорът, при който цялата телевизия се чувстваше най-добре, беше Иван Славков. И то не за друго, а защото той е човек с широка душа. Неговото мото беше: Ако искаш да правиш нещо — прави го. Ако е кофти — гръцмуля ти ще изтръгна. Ако е добре — ще ти го позволя. Никога никой не ми е казвал нищо. Единственият човек, който ми е правил бележка за поведението ми в кадър, беше една жена, която аз много уважавам — това е Леда Милева. Тя е един голям детски писател, да не говорим и че е дъщеря на Гео Милев. Аз се мъчех да правя по-свободно поведението на колегите и моето пред камера. Тя не беше много съгласна с това, но мотивът й беше много обикновен — да не разсейваме хората от текста, от новината. Тя ми каза тогава: “Нека да е по-скромничко, не гледайте към колежката, а към камерата.” И това беше пожелание, а не заповед, тя е много фин човек, за да си позволи да заповядва.

— Новината трябва ли да се изиграе или водещият не трябва да показва емоции?

— Има различни теории по този повод. Но новина не се играе, тя е сама за себе си. Ако четеш за убийство, да речем, не можеш да се хилиш. В някакви скромни рамки това, което се чете, трябва да съответства на четящия го. Но не трябва да се показва съпричастност. Това не е препоръчително, защото тогава олеква новината.
Когато съм чел нещо пред камера, аз не знам какви хора са ме гледали. Аз за кого да работя? Аз работех за всички, затова не мога да си позволя да се насоча към една категория. Затова човекът, който чете, трябва да бъде безпристрастен. Моите политически пристрастия, да речем, не трябва да се прехвърлят отвъд екрана.

— От кого се учехте тогава?

— От себе си. Аз съм първият. И дори един ден се обърнах към първия ми директор — Борислав Петров, казах му: “Другарю Петров, да вземете да ме пратите някъде да разбера как се работи.” Той каза: “Защо да те пращам, ти работиш по-добре от тях.”
Защото аз отидох със стаж на актьор и имах вече някаква нагласа за работата. А моето кредо беше: “В никакъв случай да не насилвам хората, които ме гледат.” Аз работя за всички, спокойно, съобщавам. И затова до ден днешен не съм чул една лоша дума за себе си.

— Как се четат информации и декларации за смъртта на Брежнев в продължение на 2-3 часа и то със спокойствие?

— Майко мила, 5 часа съм го чел. Но как иначе да го чета — какво, да роня сълзи, че Брежнев е умрял? Още повече аз много добре знаех какво представлява Брежнев. В последните му години той беше една кукла, каквато беше и Горбачов, който за мен беше един платен, гениален манипулатор. Той срина бившия Съветски съюз.

Но за Брежнев, да — умря. Като влязох в студиото, гърлото ми през 40-50 минути пресъхваше, но колегите тактично даваха пресечки, за да мога да глътна малко вода, за да продължа. Но четеш, то е просто едно съобщение.
Единствените случаи, в които съм си позволявал да проявя някакво отношение, са когато съм чел за наши именити българи, писатели, поети, актьори. Когато почина моят колега Даниел Илиев, аз до такава степен бях стресиран от неговата смърт, че не можах да вляза да прочета. Единственият който събра сили — Георги Ламбрев, през сълзи само съобщи: “Нашият колега Даниел Илиев почина.”
когато съм учил мои колеги, винаги съм им казвал: Трябва да имаш безкрайно уважение към хората. Ти не знаеш кой те слуша — може да е академик, може да е Нане от Бирмирци. Какво значение има това?

А иначе за политици кой тъгува, кой се занимава с тази категория жители на земята?

— Има ли разлика между тогавашните политици и сегашните?

— Разликата е в това, че нашият живот стана малко “шопинг” във всяко едно отношение. Но аз не съм човек, който е редил живота си спрямо парите, не съм роб на парите. Парите би трябвало да ми робуват. Аз знам, че в този свят без пари не може, но аз няма да плюя на себе си заради парите.
Какво правят политиците? Да се върнем назад в годините — към Батенберг, Фердинанд, Борис III, Вълко Червенков, Тодор Живков. Батенберг е бил не за времето си човек. Но ако видите в историята на първото Народно събрание, на приелото Търновската конституция — вие знаете ли какви побоища е имало тогава, какви плюваници, какви ругатни. Стилът на тогавашната преса е бил толкова вулгарен, че ако някой си позволи да пише сега така…!
За мен политиците са едни и същи. С малки изключения, в които включвам Стефан Стамболов, въпреки, че е бил много противоречива фигура. Той е бил русофил, управляващ като русофоб. И дори и той, в един момент от живота си, се е увлякъл по гонитбата за пари. Но това е — парите развалят хората.

Перикъл, бащата на демокрацията, е установил един основен принцип — един управляващ не бива да управлява повече от веднъж, пряко сили два пъти. Просто хората са такива.

— Познавахте ли се с Тодор Живков?

— Да, но познанството ни не влизаше дори в графата “добро познанство”. Аз по-скоро съм бил близък с хората около него. Но той беше един земен човек, много хитър, разумен като стопанин, не казвам дали е бил умен. Умна беше неговата дъщеря — Людмила Живкова. Тя отвори България към света, по нейно време българските съкровища тръгнаха по света.

— А телевизията?

— Телевизията беше любимо дете. За нас се грижеха много добре, никой нищо не може да каже. Имахме уважение, престиж, поглед към хората. Аз съм обиколил света — от Индия до Съветския съюз, ходил съм навсякъде. Тогава телевизията плащаше.

— Промени ли се работата в телевизията, след като стана цветна?

— Голяма радост беше. Но какво да ви кажа — стана цветна, е и? Големите творци — фотографи, защо снимат черно-бели кадри? Защото животът е такъв. А иначе в телевизията стана все едно досега си носил костюм от завод “Витоша”, а сега си го сменил с костюм на Нина Ричи, но пак си същия.

— Какви бяха изискванията за облеклото?

— Всички колеги имахме костюми, тогава ни се шиеха по поръчка — по 4 костюма годишно, които държавата плащаше и бяха от най-хубавите платове. Но винаги съм се съобразявал за цветовете. Тогава не биваше да е бяло, нито черно. Каре не бива да се слага, карето “ври” в кадъра, рае може, но ситно, и не хоризонтално. Сега вече е по-различно, техниката е друга.

— Ако тогава имаше “Господари на ефира” щяхте ли да влезете в него с някой гаф или грешка?

— Колегите, които правят “Господари на ефира” са много талантливи и интелигентни хора. Аз съм преподавал много и винаги съм се мъчил да убедя колегите в едно нещо — грешката не е проблем, само дядо Господ не греши. Знаете ли какви невероятни случаи съм имал. Разменяли са ми страници, сменяли са ми кадри, но това е животът и не бива да се прави капитал от това. Но това беше тогава, сега е друго. Аз признавам правото на колегите да си правят така предаването, но нека се признае и моето право.
В момента в света няма по-манипулирано нещо от четящия и гледащия телевизия човек. Имам една колежка — Ралица, която работи в Си Ен Ен. Аз съм говорил на тази тема с нея и тя казва — да, прав си. Всичко е въпрос на манипулация, работата е да го направиш така, че да не те усетят. Вземете един вестник — ето ви първата манипулация. Да не говорим за тези жълтите, които даже ме е гнус да ги пипна. Това са “Шок” (”Шоу”), “Уикенд”. Ако знаете какви неща съм чел за себе си!

— Какви?

— Ами оказа се, че имам дъщеря. Да. И чета следното нещо: “Филипов е болен от алцхаймер. И то до такава степен, че дъщеря му го води за ръка, защото не си знае адреса.” И даже имаше цитиран случай: “Качва се Филипов на таксито и казва: “Карайте ме вкъщи”, “Къде е това вкъщи”, пита ме таксиметровият шофьор, аз казвам — “Не знам”. Пиел съм и по една бутилка на ден. Какви ли не работи.
Пишеха и за пенсията ми. Занимаваха се с мен доста време.

— Обижда ли ви това?

— Не! Вижте, нечистоплътността на хората, тяхната меркантилост, тяхната глупост и злоба не могат да ме засегнат. От какъв зор?

— В онези години клюкарстваха ли за вас?

— Клюкарстваха, да, тогава много ме ядяха на тема жени. Тъй като, в интерес на истината, аз бях заобиколен от много красиви жени. Ще спомена само Анахид Тачева — Цонева, тя беше много красива жена. И всичките ми колежки ми бяха любовници, според приказките. Само с една не ми приписаха връзка, но пък тя беше малко грозничка.

— Само за това ли се е клюкарствало тогава?

— Главно. Ние не бяхме в устата на хората, хората ни обичаха. Тогава обичаха телевизията. И съдя по начина, по който се отнасят с мен досега хората. Ако излезем сега на пазара тук, няма човек, който да не ме познае и да не ми каже: “Ей, здравей бе, Филипов”. Това е защото аз винаги съм обичал и уважавал хората. И когато съм учил мои колеги, винаги съм им казвал: Трябва да имаш безкрайно уважение към хората. Ти не знаеш кой те слуша — може да е академик, може да е Нане от Бирмирци. Какво значение има това? Всеки има право да научи новината. Това е правило, което аз свято съм спазвал 38 години и половина — времето, в което съм работил в радиото и телевизията. И другото правило е: “Никога недей да правиш хората на будали.” Да говориш с менторски тон. Моето кредо винаги е било: “Това, което съобщавам, аз го знам само малко преди вас, никаква друга разлика няма.” И не съм сбъркал никога в това отношение. Никога не съм видял лоши очи срещу себе си.

— Спомняте ли си забавна новина, която е трябвало да съобщите?

— Бивало е, смели сме се много. Ставало е не нарочно и основата е била някакво нервно състояние. Но трудно бих ви казал за смешна ситуация, защото ние много сериозно гледахме на работата си. А иначе трудни моменти е имало. Ще ви разкажа. Тръгвам си от телевизията към “Цариградско шосе”. И някъде към “Димитър Благоев”, комбината, някой ме дърпа за ръката — обръщам се и виждам тогавашната ми приятелка. Тя ми вика: “Ало, къде ти е колата? Нали ми каза да те чакам пред телевизията.” И аз чак тогава дойдох на себе си. В телевизията стана един гаф — не по моя вина, но за съжаление аз нямаше как да го поправя. Бяха разменени два обекта — Тодор Живков посреща посланици, а текстът при мен е разменен. Аз не можах да се усетя и да поправя грешката, защото по протокол такива събития се снимат от едно и също място, а за беда и двамата посланици бяха с бели коси, а аз за пръв път ги виждам. Монтажистът беше уволнен, но аз толкова се бях притеснил, че не мога да помогна на колегите си, че забравих, че съм с кола, че имам среща!

— Уволнението ли е било наказанието за такива грешки?

— Не. Аз в цялата си кариера в телевизията и радиото, имам само похвали. И то много, вероятно за това ми дадоха орден “Кирил и Методий” първа степен, и за това бях заслужил артист. Значи съм работил добре. В радиото имам едно наказание, то ми е единственото. Тъй като аз винаги съм някъде с книга. В студиото, където бяхме с колежката, с която четяхме новините — моите са пред мен, нейните пред нея и се редувахме. И тя докато чете новините, аз се отмествах и си четях книжка. Като дойде моят ред, тя ме побутваше леко, аз си изчитах новините и готово. Един от моите колеги, от много хубави чувства, отишъл и казал на директора на радиото, че не съм си гледал работата. И от говорител първа категория, ме смъкнаха говорител четвърта категория и ме смъкнаха да чета новини в осем часа. Това беше възможно най-тежкото наказание. Но 10 дни след това аз отидох в телевизията.

— Какви са били тези категории?

— То и сега ги има, но да ги наречем индивидуална оценка. Единият взема 1500 лева заплата, другия — 900. Предполага се, че този с по-голямата заплата е по-добър. И тогава беше така — първа категория е с най-висока заплата.

— Спомняте ли си последния си ефир?

— Да. Аз знаех вече кога ще бъде денят на пенсионирането ми. Отидох в телевизията, това ми беше последното дежурство — 1990 година. Първо минах през гримьорната за да ми сложат фон дьо тен. А отпред стои Иван Костов. Викам му: “Иване, какво правиш тука?” А той, с едно протрито сакенце, беше никой. Тогава всяка вечер Фори Светулката (поп Фори) имаше си една група, която си висеше пред телевизията, обградена с полиция. Пред входа беше празно.

Та поп Фори и Иван бяха част от ежедневието на телевизията. Тогава той каза, че трябвало да се гримира и той за ефир, и аз го поканих двамата да влезем. Вкарах го вътре, гримирахме се и преди да си тръгне, му казах: “Понеже това ми е последният ефир, пожелавам ти оттук нататък да висиш на екрана толкова, колкото аз съм висял.” Той обаче не вися толкова.

— По-късно срещал ли сте се с него?

— Не. Има хора, които обичат да се отъркват в големите. Аз съм далеч от това. Моите приятели са били личности, но личности като творци. Ето там на стената виждате ли тримата глупаци, това ми го подари Доньо, той почина наскоро за съжаление. Веселин Йосифов*, бяхме много близки, той беше генерал в Държавна сигурност, но беше и литератор. Те бяха двама тогава — единият беше отляво на Тодор Живков, другият — отдясно. Единият беше Димитър Методиев — поет, другият — Веско Йосифов, който му пишеше речите. Но и двамата бяха много големи личности. Такива приятели имах аз. От политиците не съм имал, за мен те са нечистоплътни хора.
От телевизията, за съжаление, приятелите ми не останаха.

— Ходил ли сте скоро в БНТ?

— Когато ходя там, аз директно се качвам при Уляна Пръмова. Трябва да ви кажа, че там познавам Уляна и двете секретарки на информацията. Другото всичко е ново, няма ги старите ми колеги.

— Чуждо ли чувствате това място?

— Не, не мога да го чувствам чуждо, защото коридорите са същите, студията са същите. През последните две години правих няколко предавания — едното беше с Жоро Любенов в “Полет над нощта”, с Хачо правих някакво предаване, после за годишнина правих с Педя Човек, лакът брада. Така че като вляза в телевизията и ми замирише на телевизия, много ми е гот. Но хората са съвсем други.

— Как ви се вижда Националната телевизия сега?

— Слава Богу, че я има. Искам предварително да кажа, че аз гледам само ефирни телевизии. Най-вече националната, която, откакто Уляна дойде, не че ми е приятелка, но телевизията изглежда много добре. Вие знаете ли, че филмите, които пуска Националната телевизия, са единствените стойностни? Хубавите филми на Холивуд бяха до преди 10 години. Аз сега съм си заредил филм с Антъни Хопкинс. Холивуд бълва такава посредствена продукция, така че какво да гледам там.
Що се касае до предаванията — мен много трудно може да ме зариби човек. Гледам “Панорама”, но там излизат политици и бих казал, че за мен е садистично удоволствие да ги гледам как се плюят, как говорят глупости и неверни неща.

— Допитвали ли са се до вас сегашните новинари?

— Да, но отдавна. Ани Салич ме попита веднъж и аз й казах: “Принципът е един и същ от времето, в което аз започнах. Седиш си най-нормално, защото телевизията е за нормални хора.”
Но, аз казах, гледам само ефирни телевизии и се пазя от кабелна телевизия като дявол от тамян.

————————–

* Б. р. — Покойният Веселин Йосифов е бил дългогодишен председател на Съюза на Българските журналисти преди 1989 г. и главен редактор на седмичния в. “Антени”, издание на МВР. Приближен на Тодор Живков, неофициален автор и редактор на някои от речите и докладите му. През 1990 г. е изключен от СБЖ на първия му свободен конгрес.

http://e-vestnik.bg/24891/in-memoriam-chichko-filipov-nezavisima-televiziya-nyama-takova-neshto/

Телевизионната история ще го помни, но загубата му ще остане наистина непрежалима за нас — неговите колеги. Той си тръгва от този свят на 86 години. 32 от тях преминаха в Българската национална телевизия. Беше завършил актьорско майсторство в театралната академия, но вместо на сцената започва кариера в радиото до 5 ноември 1959 година, когато телевизионният ефир на БНТ се превръща в негова съдба.

Пак той е човекът, прочел първата новинарска емисия под шапката на «По света и у нас». Няколко поколения деца го наричаха «чичко Филипов» заради приказките за «Педя човек — лакът брада», в които участваше заедно със Слава Рачева.

Никола Филипов влизаше в домовете ни, поздравяваше от малкия екран на всички празници и с него новите години започваха по-леко и светло. Защото притежаваше могъща харизма, беше умен и красив и камерата го обичаше. Беше и голям учител — щедро подаряваше знанията си на новите поколения говорители и екранни лица. Носител е на орден „Кирил и Методий» първа степен, почетен знак „Златен век» на Министерството на културата, удостоен е със званието „заслужил артист».

Приятел, учители, наставник, легенда или просто човек. Така Никола Филипов завинаги ще остане жив в спомените на своите колеги.

Мария Янакиева — бивш говорител в БНТ: «С Кольо сме започнали още от 60-та година. Тогава бях най-малката. От него съм се учила. После в телевизията. Това е един много топъл човек. Човек, който винаги ще помня с неговата искреност. Трудно ми е да кажа. Един чудесен колега. Никога няма да го забравя. Кольо, дано поемеш по един светъл път».

Вяра Анкова — генерален директор на БНТ: «Това беше една от най-големите легенди на Българската национална телевизия. Дори не мога да говоря за него в минало време. Спомням си за 50-ата годишнина когато той, може би това му беше последното влизане в БНТ, тогава той влезе в това студио. Погледна всички монитори и никога, никога няма да забравя погледа му. Това беше поглед на човек, който беше дълбоко свързан с БНТ. Просто се виждаше ясно неговата любов. Разбира се той ще остане в нас с един незабравим урок, който всички ние и всички бъдещи поколения, които работят в БНТ ,трябва винаги да помнят. И това е — за вас, за нас зрителят трябва да е бог.