BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
Ноябрь 2017
Пн Вт Ср Чт Пт Сб Вс
« Окт    
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930  

Майката на цветята: Елисавета Консулова-Вазова


Georgi_Konsulov
Георги Консулов

Елисавета Консулова-Вазова е една от първите жени с художествено образование в България, която доказва силата на отделната личност да обръща посоките към светлата страна на живота. С изключителен такт, съобразителност, интелигентност и дипломатичност тя отстоява независимостта си и осъществява мечтите си. Нейният живот е пример за сбъдване на щастлив брак и семейство, успешна творческа кариера, активен социален живот. Осъществявайки връзката между два големи рода – Консулови и Вазови, тя живее под благословията на изключителни личности, както и самата става благословение на поколенията след нея.
Елисавета Консулова се ражда в семейството на Георги Консулов и Ана Хаджипеньова през 1881 г. в Пловдив. Баща й е търговец, сподвижник на Левски и председател на Тайния революционен комитет в Пазарджик, основан през 1869 г., заради което е заточен в Измир, Мала Азия. След Освобождението е председател на пазарджишкото читалище „Виделина“ и народен представител. Майка й произхожда от знатен богат български род от Тулча. Имат шест деца – Никола, Стефан, Елисавета, Недялка, Мара и Каранфила. Никола е окръжен управител на Горна Джумая, Стефан от малък се интересува от биология и отдава живота си на науката и медицината.

Любопитен факт е, че Елисавета Консулова е ученичка на Екатерина Каравелова. В спомените й е записан следният разказ:

„На катедрата се изкачи млада жена, с красиво изразително лице, много гладко причесана коса, със спретната черна рокля, с бяла якичка. 36 чифта очи я обгърнаха от главата до върха на обувките. Почнахме да четем. Вдига една, вдига друга. Ние четем ясно, чисто, не спъваме. „Доб­ре – каза тя. – Но искам за разнообразие и аз да ви почета малко.” Тя почна. Бяхме чели много пъти „Под игото”. Но никой от нас не знаеше, че толкова живот има в него, че чорбаджи Йордан наистина е жив, че бъбривата кака Гинка не е измислена…”

Елисавета - ученичка в Рисувалното училище
Елисавета ученичка в Рисувалното училище

Семейството се преселва в София в началото на 90-те години на XIX век. Георги Консулов е извикан в столицата, за да оглави спиртната фабрика в квартал Княжево. Високообразован, деен и предприемчив, той построява две къщи – на ул. „Дунав” и на ул. „11 август”, където се настанява семейството му.
С благословията на баща си и винаги подкрепяна от него, Елисавета постъпва в Рисувалното училище на 16-годишна възраст в класа на Ярослав Вешин. В курса са само две момичета и често я сочат с пръст – такова „чудо“ до този момент не е имало. Това е време, когато на художниците и артистите гледат като на „карагьозчии” – „хора, които излизат иззад завесата, за да показват срещу заплащане разни дяволии и мурафети”. Свободолюбива по дух, тя не може да приеме дискриминиращите методи на обучение спрямо малкото момичета художнички в училището, поради което се среща с директора – проф. Иван Мърквичка, и успява да го убеди в необходимостта от промяна на учебния план. Вместо преподаване по гипсови модели, от този момент и за момичетата е отредено рисуване от натура.
Една малка спечелена битка, ако гледаме с очите на човек от ХХI век, която тогава, в началото на XX в., всъщност е била гигантска. В новоосвободена България жените художнички не са имали право да участват равностойно с мъжете в изложби и на тяхното изкуство се е гледало с известна доза пренебрежение. Дори в царското семейство господства подобен дух. Известно е изказването на Фердинанд, че рисунките на Мария Луиза, които тя излага във Втората обща изложба на Дружеството за поддържане на изкуството (1897), приличат на „зеленчукова градина“… Всъщност българската княгиня е една талантлива дама, която активно работи за издигането на българското изкуство.
Въпреки това, според изследвания на българските изкуствоведи, художничките от края на XIX и началото на XX в. „не са разочаровани или скептични – сякаш предписваните им роли недраматично съвпадат със себевъзприятието. Интимният свят, който „се оглежда“ в работите им, е жизнен. В него липсват „значимите“ исторически и обществени сюжети, липсват метафорите и символите на страсти и страдания. Тези липси в сравнение с „мъжкото“ творчество сякаш не се възприемат от художничките като недостиг и неравенство“.
Първата българска художничка, дръзнала да се подпише като художник върху творбата си, е Олга Круша. Нейна рисунка от 1882 г. се съхранява днес в Софийска градска художествена галерия. Художничките в следосвобожденска България творят по-скоро любителски творби, свободни от традицията и академичното изкуство, поставени в салоните за гости и в домашните албуми, но все пак отличаващи се с майсторско изпълнение в маслената живопис и големи формати, със стремеж към стилова определеност. Първите професионални художнички в България – Елисавета Консулова-Вазова, Елена Карамихайлова и др., рисуват сюжети от живота на фамилията, дома, натюрморти, интериори с фигури, детски портрети.

This slideshow requires JavaScript.

Според Пламен Петров, посветил години от живота си да изследва темата за присъствието на жените художнички в културния живот на следосвобожденска България, те са имали абсолютно свободен достъп до художествено образование и доказателство за това е фактът, че петият човек, записан в академията, е жена – Ариадна Драгоманова. Той опровергава твърдението, че тези жени са предимно от богаташки родове и от столицата, което се доказва от архивните книги в Художествената академия, където присъстват 160 имена на жени, получили своето образование там. За съжаление, голяма част от имената им са забравени, а творбите им са запазени в много лошо състояние…
Елисавета завършва живопис във втория випуск на Рисувалното училище през 1902 г., но поради смъртта на баща й, започва да подпомага финансово семейството си като дава уроци по рисуване. Мечтае да продължи образованието си в чужбина, но на този етап това не е възможно. Още като ученичка започва приятелството й с бедния (тогава) поручик Борис Вазов, най-малкия брат на „патриарха на българската литература“. Поради категоричния отказ на Ана Хаджипеньова да приеме връзката й с Борис, любовта им е тайна и в продължение на осем години общуват чрез писма, като използват адреса на една съученичка на Елисавета.

„Баща ми започва да расте в чин, внезапно след девет години офицерстване го изпращат в Париж да следва право. А любовта им с мама е пламнала по съседски и тайно осем години преди това. Пазя писмата им. Толкова време го е чакала! Родителите й не са искали и дума да чуят за него. Бъдещият тъст Георги Консулов бил високообразован мъж. Знаел френски, гръцки, доставял е траверси за барон-Хиршовата железница, бил е и управител на винарска фабрика, депутат. Стара майка казвала: „Как дъщеря на народен представител ще се жени за поручик?“ Но татко взима докторат, връща се и работи като адвокат. По-късно става народен представител от Народната партия и пълномощен министър в Прага. Бил е главен редактор на вестник „Мир“, подписвал се е с псевдоним „Сеяча“.
Бинка Вазова, дъщеря

Борис и Елисавета с трите дъщери Елка, Бина и Ана
Борис и Елисавета с трите дъщери Елка, Бина и Ана
Съба Вазова с осемте си деца - Георги, Кирил, Владимир, Борис, Иван, Никола, Въла и Ана
Съба Вазова с осемте си деца – Георги, Кирил, Владимир, Борис, Иван, Никола, Въла и Ана

Двамата успяват да опазят любовта си, а Ана Хаджипеньова дава благословията си за техния брак едва след като Борис се завръща от Париж, където е завършил право и е защитил докторат. Той вече има свое място в обществото, доказал се като достоен кандидат-зет, със сериозна професия и в състояние да осигури на дъщеря й стабилност, сигурност и всичко необходимо за творческото й израстване. Елисавета поставя същото условие на бъдещия си съпруг – бракът ще бъде възможен, само ако Борис я подкрепя в нейния стремеж към развитие в областта на изкуството, нещо, което той прави с удоволствие и спазва обещанието до края на живота си.
Така през 1906 г. двамата се венчават. Елисавета запазва моминската си фамилия и след брака се нарича Консулова-Вазова. За времето в началото на ХХ век това си е дързост и признак на еманципираност. Борис осигурява на съпругата си ателие и пълна свобода да рисува. Върху платната се появяват първите й автопортрети и натюрморти, близки като стил до импресионизма, с топли и нежни цветове. Същевременно прекъсва преподавателската си дейност по рисуване в девическата гимназия и открива собствена рисувална школа в ателието си, което се намира на последния етаж в къщата на ул. „11 август”. Обичайно рисува сутрин, когато е много светло и слънцето огрява модела й. Кабинетът на Борис Вазов се намира в съседство на трапезарията, където кипи животът на семейството. Там се намира семейното пиано, което непрекъснато свири и на чийто фон известният публицист пише своите статии за в. „Ден“, „Балканска трибуна“, „Слово“, „Заря“, „Вечер“, „Днес“, сп. „Слънце“ и в. „Мир“, на който два пъти е главен редактор. Борис Вазов има големи заслуги за публикуването на много от произведенията на знаменития си брат. Именно той записва по-голяма част от романа „Под игото“ под диктовката на брат си Иван Вазов, който не можел да пише, понеже страдал от „очебол“.
Елисавета става част от голямото семейство на своя съпруг, което тя спечелва с много такт и дипломатичност. Иван Вазов също високо цени таланта й, а художничката рисува много негови портрети, които стават твърде популярни: „Иван Вазов на почивка“, „Иван Вазов на разходка“ и др. Баба Съба, въпреки първоначалния й отказ да приеме Елисавета, искрено обиква снаха си, дори казват, че тя става любимата й снаха. Жената, която скандално изхвърля през прозореца дрехите на Атина Болярска, съпругата на Иван Вазов, се отнася с любов и разбиране към Елисавета, като я поощрява в нейното свободомислие и творчески пориви. Когато през 1909 г. има възможност „любимата снаха“ да замине за Мюнхен, за да продължи образованието си, именно Съба Вазова взема важното решение вместо нея: „Чедо, разбрах твоите мъки, толкоз тайни. Заминавай!“
Така, подкрепена от консервативната си свекърва, Елисавета заминава за Мюнхен с двете си деца – Елка на 2 г., и Бинка – само на 4 месеца, придружени от домашната помощница Петра. Специализира портретна живопис в академията на Дружеството на жените-художнички и завършва курса на професор Х. Книр, който изключително ласкаво се изказва за нейните картини. През следващата година се завръща в София, ражда третото си дете Ана (Нюси), но не престава да присъства в обществения живот и да рисува. Известна картина от този период е нейният „Портрет в бяло“ (1911 г.)
614_Elissaveta Konsulova-VazovaИменно портретът е основният жанр в нейното творчество, като много от платната й са рисувани на открито, с маслени бои, пастел или акварел. На платната й се появяват женски и детски портрети „в сребриста въздушна тоналност“, натюрморти и цветя с много мекота и нежност в естетиката на импресионизма, поради което проф. Константин Гълъбов я нарича „майката на цветята“.
Вера Вазова пише в книгата си „Иван Вазов и неговите близки” (1994 г.), че Елисавета Консулова бавно и безпроблемно внася един друг модел на женско поведение и живот в семейната среда на Вазови:
„В своя семеен живот чичо Борис беше напълно щастлив. Той оставяше свободно домашното огнище и приемаше всички нововъведения, а те не бяха малко. Извънредно будна и изпреварила времето си, чинка Ветка му уреди дом, който не приличаше на другите. Децата си отгледа по най-модерен начин. Техните три дъщерички носеха късо подстригани коси, нещо невидяно дотогава. Имаха леки и широки дрехи, за да не ги затоплят много и да не им пречат на движенията. Чинка Ветка още съвсем млада издала „Книга за младите майки” и по тази книга беше отгледала децата си. В детската стая имаше само три бели креватчета и три долапчета. Никаква излишна мебелировка”.
През 1912 г. Елисавета Консулова-Вазова за първи път участва в обща изложба на Съюза на южнославянските художници „Лада“. Избухва Балканската война, по време на която тя е доброволка в холерната зона в Чаталджа, Ямбол и Лозенград, за което получава „Големия кръст” на Червения кръст. Борис Вазов тогава е депутат в листата на Народната партия, а негови статии се появяват във в. „Мир“.
Първата нейна самостоятелна изложба е през 1919 г. в София, която е и първата самостоятелна изложба на жена-художничка в България. Изключително успешна е тя за Елисавета Консулова-Вазова – всичките й картини са продадени. Същата година участва в основаването на дружество „Родно изкуство“, а животът й е изключително динамичен – дава уроци, организира женски спортни и туристически дружества, занимава се с благотворителност. Същевременно рисува и създава галерия от пленерни портрети, с които разчупва канона от 20-те години. Позират й Иван Вазов (1920), Александър Божинов (1925), Кирил Христов, арх. Атанас Донков, както и редица български актьори: Драгомир Казаков, Елена Хранова, Марта Попова, Ирина Тасева, Спас Джонев. Едни от най-известните й портрети са „Портрет на писателя Стоян Михайловски” (1918 г.), „Добри Христов” (1919 г.), „Портрет на момченце” (1920 г.) и др.

„В нашата къща кипеше живот… През деня салони, през нощта спални вагони – това беше домът ни“.
Бинка Вазова

Пред огледалото
Пред огледалото

През 1923 г. семейството заживява в двуетажна къща на улица „Хан Крум“ в столицата. В спомените си Елисавета ще напише, че по това време там „все още пасат овце“. Този дом по-късно тя ще превърне в редакция на женското списание „Беседи“… Времената са размирни, Борис Вазов е свързан с политическия живот, а атентатът в църквата „Св. Неделя“ две години по-късно едва не отнема живота му.
Междувременно братът на Елисавета – Стефан Консулов, заминава на специализация в Бреслау, където защитава докторска теза и получава научна степен „Доктор хонорис кауза” по медицина. „Методът на Консулов“ е свързан с изследванията му върху ротаториите, комарите и борбата с маларията. Негов труд по медицина, изследващ причините за появата и развитието на раковите заболявания при животните и човека, години по-късно е отличен с първа награда в международен конкурс на конгреса за оригинални медицински изследвания в САЩ.
Началото на ХХ в. е белязан и с наченките на организиран културен живот чрез създаването на дружества, които обединяват българската художествено-творческа интелигенция и чиято цел е развитието на българското изкуство. Елисавета Консулова-Вазова е сред учредителите на Дружество „Родно изкуство“ към „Славянска беседа“, заедно със Сирак Скитник, Стефан Иванов, Елена Карамихайлова, Константин Щъркелов и др. През 1920 г. е уредена и първата изложба на дружеството, което участва и в други изложби в българската столица, Венеция, Рим, Берлин, Будапеща, Прага, Братислава, Белград, Загреб, Атина и др.
Един от акцентите в програмата на кръга „Родно изкуство“ е създаването на български куклен театър, който да трансформира европейския куклен театър в духа на националната специфика. До този момент в България все още е силна традицията на Ортаоюну, турската комедия дел арте, която представлява груби и недодялани фарсове, смесица от игри в компания, игри на мегдана и игри на имитации. Това са турските странстващи куклари, които са изкарвали прехраната си с пътуващ куклен театър. Тази форма и по-нататък ще присъства в българското куклено изкуство, както и подражанието на чуждите модели, докато намери своята национална самобитност. Но присъствието на чехи в българската култура преди и след Освобождението – Константин Иречек, Ян (Иван) Мърквичка, Ярослав Вешин, фамилията Прошек, дружество „Чех“ и кукленият театър към него, който се помещава в един от салоните на бирената фабрика, оказват своето първо европейско влияние и върху българското куклено изкуство.
Борис Вазов е председател на дружество „Славянска беседа“. По настояване на съпругата си, той отпуска зала, където жените и децата се събират на седянка. Тази идея Елисавета заимства от Германия, където тя често пътува с картините си. Тогава в столицата има жилищна криза и хората не могат да се събират по домовете си. В залата жените и децата започват да се събират веднъж седмично на ръкоделие, приказки, чай, има и музика. От дума на дума се ражда идеята за куклен театър, след което дамите започват да шият костюми за куклите, облечени в национални носии, а арх. Атанас Донков прави дървени марионетки. Първите актьори с кукли са Мара Пенкова и Йордан Черкезов, който пише и детска пиеса по народни мотиви.
book_4436-170x280 Елисавета Консулова-Вазова държи изключително много на българския фолклор. Като дете тя стои редом с баба си до тъкачния стан и познава коя шевица от кой край е. Освен статива и боите, тя носи със себе си навсякъде някоя тъкана покривка, възглавничка или черга. Даже ателието й е „облечено“ с разноцветни килими. Художничката е и сред учредителите на комисия за събиране и проучване на българските занаяти към Министерството на търговията, промишлеността и труда…
Така през 1924 г. спектакълът „Купчинката на Бръмбъзъците“ става повод за създаването на куклен театър към „Славянска беседа“. Те организират и първото куклено представление за възрастни „Викат ни в живота“. Елисавета Консулова-Вазова, която е член на „Бръмбъзъците“, през 1929 г. става български представител при учредяването на Първата театрална организация в света – UNIMA (Union Internationale de la Marionnette – Международен съюз на куклените дейци). По това време Борис Вазов е посланик в Прага, и живее в чешката столица заедно със семейството си.
Бинка Вазова, тяхната втора дъщеря, поема пътя на майка си и започва да учи графика в Пражката академия за изящни изкуства, а след дипломирането си специализира в Париж, при проф. Жак Белтран. Заедно с приятелката си – французойката Жермен Руяр, обикалят с колело Холандия и Белгия, посещават музеи и архитек­турни паметници. Завръща се в България и със своя съпруг, архитект Борислав Николов, заживяват в Сопот. Бинка Вазова рисува старите възрожденски къщи, а картините й остават единствения спомен за тях след разрушаването им. Художничката създава и постоянна експозиция в Девическото (Радиното) училище, наречена „Вазовият Сопот“. Открива се и музеят на Вазов, а Бинка събира спомени и снимки.
30-те години на ХХ в. са белязани с разцвета на българската живопис, чието развитие се обуславя със стремеж към подчертаване на националния й характер. Именно тогава творят Владимир Димитров-Майстора, Златю Бояджиев, Стоян Венев, Цанко Лавренов, Дечко Узунов и др., като всеки един от тях по свой начин интерпретира българската национална душевност, съчетавайки я с европейските тенденции.
В творбите на Елисавета Консулова-Вазова еднакво присъстват българският фолклор и традиция и авангардната модерна естетика. През първата половина на 30-те години на миналия век тя организира няколко изложби – в Прага, Пилзен, Братислава и София. Животът й продължава да бъде наситен с разностранни културни събития, често заменя четката с перото и превежда художествена литература от френски, немски, руски, английски, чешки, издава списания за жената и домашния бит – сп. „Беседа” (1934 – 1940 г.), сп. „Дом и свят” (1940 – 1944 г.), сътрудничи на сп. „Художник“ и сп. „Изкуство“ с критически статии за българското и западноевропейското изобразително изкуство, както и очерци, пътеписи и документални разкази в издания като „Мир”, „Ден”, „Зора”, „Слово” и др. Превежда от немски и английски „История на живописта” на Рихард Мутер, романа „Неизкупим грях” на Мария фон Ебнер-Ешенбах, „Нов свят” на Кнут Хамсун, „Два свята” на Синклер Луис, „Сан Микеле” на Аксел Мунте, „Баща и син” на Теодор Щорм, „Трима души в една лодка” на Дж. К. Джером и много други.
По предложение на Елисавета Багряна и Анна Каменова, Елисавета Консулова-Вазова е избрана за „дописна членка“ на Клуба на българските писателки. В нейния приятелски кръг влизат „българановците“ – Александър Божинов, Андрей Протич, Елин Пелин и Александър Балабанов, а също Мърквичка, Сирак Скитник, княгиня Евдокия, Мара Белчева. Елисавета привлича българската интелигенция със свежото си чувство за хумор и свободомислие. Именно те, както и Дора Габе, Екатерина Каравелова, Йордан Йовков, Димитър Талев и др. списват в. „Беседи“, чиято редакция се намира в дома й, а Елисавета е едновременно редактор, репортер, коректор и уредник на изданието. Често дъщеря й Бинка прави илюстрациите. Към всеки брой се прикрепват кройки за панталони, рокли, поли. В подготовката на всеки брой участват всички вкъщи, включително домашната помощница Петра, която вари лепило в голям казан, с което залепят пликовете с новите списания. Много български домове го чакат с нетърпение, но списанието трудно се издържа само.
В навечерието на Втората световна война Елисавета Консулова-Вазова оглавява основаното от нея дружество „Български дом“, което има членска маса от около 400 човека и съществува до края на войната. Неговата цел е „да повдигне домашната култура на българската къща“, да научи българската жена как да управлява разумно семейните финанси и как да поддържа чист, спретнат и приветлив дома си.
Новата социалистическа власт идва с нови идеи и нов „прочит“ на посланията в изкуството. След 9 септември 1944 г. дружественият организационен живот на отделните дружества на художниците се преустановява. Най-добрите български художници, известни по цял свят – Юли Пинкас, Жорж Папазов, Христо Явашев и много други талантливи творци, остават извън културния живот на отечеството си и умират в изгнание.
За семейството на Елисавета и Борис настъпват тежки времена. Народната власт отнема пенсията на бившия депутат в шест български парламента и в продължение на 10 години живеят в мизерия. Въпреки нищетата, Борис Вазов не престава да пише статии и спомени. През 1957 г. двамата с Елисавета празнуват златната си сватба, същата година той умира. Две години по-късно съпругата му по неговите мемоари издава книгата „Иван Вазов. Детство и юношество“. Същевременно преразказва и издава в книги „Върти пух“, „Децата с трендафилите и бисерите”, „Златното момиче”, „При орлите” и преведената „Вилхелм и Якоб” на Братя Грим.
Бинка Вазова по това време пък пише книга за майка си в съавторство с Цанко Лавренов. Тя наследява творческия порив и многообразния талант на Елисавета Консулова-Вазова, служейки си еднакво добре с перото и четката. Бинка работи основно графика и илюстрация, като илюстрира приказки по народни мотиви и братя Грим. Много известни са нейните екслибриси, като първият от тях рисува през 1931 г. за чеха д-р Индржих Весели. Нейни творби участват в изложби в страната и във Варшава, Прага, Париж, Сан Паоло. Последната й изложба е от 9 юни 2004 г. в Националната художествена галерия.
Елисавета умира през 1965 г. Почти до последния си дъх тя не изпуска четката от ръката си. Има си любимо място на стълбите, където поставя обекта си и следи да е изобилна светлината. Така, както през целия си живот е устремена към нея. Изключително жизнена и действена натура, тя оставя забележителна диря в културния живот на България през първата половина на миналия век.

 

Оригинал тук.