BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
Февраль 2018
Пн Вт Ср Чт Пт Сб Вс
« Янв    
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728  

ПЪТЕКИ В БЪЛГАРИЯ. ЙОРДАН ЙОВКОВ И ДОБРУДЖА

За един неизвестен Йовков ръкописен текст

Ще се опитаме да дадем отговор защо Йовков подменя оригиналното заглавие с друго — «Люляците». «Поетизиращият» по това време добруджански учител едва ли се е затруднил особено да смени предишното заглавие с ново, по-поетично. Освен това «Люляците» е заглавие, кореспондиращо с първия образ, който се появява още в първи стих на творбата — на вехнещия люляк. Новият наслов вписва поетичното послание по-адекватно в «албумния» контекст. Ние обаче смятаме, че подмяната на заглавието е по-скоро символичен акт, който би могъл да се обвърже с творчеството на белетриста Йовков.

Първата отпратка, която като че е очевидна, е към разказа «Последна радост». Изненада, но не съвсем, бе за нас липсата на цветето люляк в един от най-пъстроцветните и благоуханни (поне в първата си част) разкази в българската литература. И въпреки че в този текст люляк не присъства, в него откриваме ключовите жестове на, да я наречем условно, «албумна култура» от началото на XX век. И ние като Люцкан ще се опитаме да накараме цветята да заговорят. Защото езикът на цветята дълго време е бил и е език на влюбените. «И тъй като любовта не можела да говори на висок глас, тя измислила свой таен код — казва Жан Приор. (…) Влюбеният, който познавал този език, започвал с подаряването на бял люляк: «Нека се обичаме!»25.

Йовков е умеел да се вслушва в говора на земята, на дърветата и на звездите. Едва ли му е бил чужд и тайнственият говор на цветята. Без да е имал нужда от справка в енциклопедия (както между другото постъпва по-късно), е разчитал символичните послания на различните цветя. Поетичното люляково заглавие е подобен символичен жест на 29-годишния Йовков към 18-годишната Ганка Попова. Знаем, че през младите си години той е бил «влюбчива натура» и явно е бил дълбоко увлечен по красивата млада жена от Варна — жизнерадостна, пееща почти професионално, свиреща на китара и обичаща да се кичи с цветя. Той не я забравя и по-късно. Около 1918 г. я вижда случайно на софийската гара и след това споделя пред нейния брат — негов познат от редакцията на «Ла Бюлгари», че Ганка е все така очарователна26. А през 30-те години белетристът вероятно я използва като прототип на учителката в повестта «Жетварят» и на учителката Ганка в незавършения роман «Приключенията на Гороломов».

Сърдечното увлечение на Йовков диктува избора на поетичния текст и смяната на заглавието. Към стихотворението добруджанският учител не добавя свое лично послание, както са сторили почти всички останали, писали в поетичния албум. За Йовков интимните стихове на Сюли Прюдом са единственият и достатъчен посредник на спотаеното чувство. В онова време такъв символичен жест е бил лесно разчетим27. Йовковата «Последна радост» обговаря подобна културна ситуация: «Това беше приятна и сантиментална игра, създадена от въображението на старото романтично време, доведена до най-голямото съвършенство през тия дни, когато благородните и храбри рицари… галантно са флиртували из широките зали на замъците»28.

Не открихме люляков цвят в «Последна радост». Няма да го открием и в заглавията на Йовковите произведения: «Белите рози» «Сините минзухари», «На Игликина поляна», «Божура». По-внимателното вчитане в Йовковите текстове обаче ни помогна да забележим белетристичното село с красиво име Люляково — в разказа «Балкан» и в повестта «Жетварят». Припомнихме си и думите на Ловчо Стоянов пред Димо Минев: «Героите на тази повест («Жетварят» — б.н., К. М., М. П.) са почти всички от село Каралии (Красен), прекръстено от Йовков на Люляково. По негово време често се одумвахме и искахме да прекръстим селата от нашата сборна община. Йовков беше избрал това име за Каралии»29.

Любимо на Йовков място за съзерцание е красивата училищна градина в Каралии: «Заварих — казва Ловчо Стоянов — в училищната градина посадена люлека. Люлеката беше посадена пред училището в три посоки с празно място пред входа на училището. Обичайно беше да се седи под люлеката — там обичаше да стои и мечтае Йордан Йовков»30. Белетристичен образ на красивата училищна градина откриваме в романа «Приключенията на Гороломов»: «И градината диша с облекчение, живее: череши, сливи, ябълки, прецъфтели вече, подлагат на слънцето гъстите си клони и млади листа; от цъфналите салкъми като снежец се рони цвят; люляките са цъфнали, покрай оградата, на слънце, подал е месести кълнове синият крин. Тревата е избуяла, зелена, гъста»31. Когато вижда тази градина, Даринка — един от персонажите на романа, възкликва «- У, какво хубаво било тука… Райска градина…»32.

Смятаме, че мотивът за рая би могъл да се потърси и в разглеждания френски поетичен текст. Още повече, че заглавието на оригинала е «На този свят». То насочва към опозицията този — онзи свят, тук — там. Самото заглавие се повтаря анафорично в началото на всяка от трите строфи. Първите два стиха от строфата са образ на тленния земен живот. Липсата на човешко присъствие в началото на текста се компенсира от деликатните му и доста абстрактни прояви във втора и трета строфа. Строфите са антитетично построени. На първите два стиха е противопоставен третият — образ на мечтата. Мечта за вечно лято, вечна любов и навеки свързани любими. Действително образът на тленния земен свят и сега е съположен до мечтата за съвършения друг свят някъде там, за рая.

Как промененото заглавие се вписва в мечтанието33 по изгубения рай? Йовковото заглавие е не само по-поетично и в конкрекния случай по-адекватно, но то е обвързано с двете страни на опозицията: този свят (вехнещият люляк) — онзи свят (Йовковият мит за райската люлякова градина). Личният писателски мит представя един от най-честите образи на рая — градината34. Някои учени дори приемат, че произведенията на изкуството са вдъхновени от т.нар. носталгия по рая35. Раят е състояние на ума. Завръщането към живота в изгубения Едем би могло да «послужи за отправна точка на духовното извисяване по оста земя — небе»36.

Начин на защита на Аз-а срещу скуката на ежедневието, мечтането отключва страната на бляновете и сънищата. Този ключ отчаяно дири лирическият герой на Йовковото стихотворение «Пред сфинксовете» — залутан друмник сред пустинята37. Оазисът, който той съзира, е всъщност визуализиране на неговия блян:

А ето тук — клокочащите

води,

Покоя мил на сенките

прохладни;

И сладкий лъх на цъфнали

цветя,

На птичките песните

отрадни…

(«Пред сфинксовете»)

Човек обаче е безпомощен пред немите сфинксове, пазещи мечтания ключ на щастието.

Стихотворението «Пред сфинксовете» е публикувано в сп. «Художник» през 1909 г. Това е най-плодотворната година за поета Йовков. През 1909 г. той публикува десет стихотворни творби (1/3 от цялото му поетично творчество!), седем от които в сп. «Художник».

Йовков сътрудничи на това издание от неговото начало (1905) до самия му край (1909). По този повод стопанинът на сп. «Художник» Павел Генадиев си спомня: «Те (стихотворенията на Йовков — б.н., К. М., М. П.) не само ми харесаха, но бях приятно изненадан от големия изблик на дарба на тоя млад селски даскал, който — чувстваш — страда много, загдето не е имало къде и как да прояви дарованието си, копнежа на душата си, полетите на своята младост»38.

Действително поезията на Йовков, която обикновено определят като мрачна и есенна, пълна с размисъл39, по-скоро изразява бляновете на един млад и чувствителен автор. Затова ключов мотив в неговата лирика е трагичният сблъсък между блян и реалност40. Този мотив илюстрират най-добре три Йовкови стихотворения от 1909 г. отново в сп. «Художник» — «Когато пролет дойде», «Погинал блян», «Requiem». В първия лирически текст заключените двери на душата ще се «разкрият» и ще дойде пролетта, която «с дъх розов» ще «облее» бляна на душата. Второто стихотворение обаче представя крушението на този блян, на пламенните мечти. Третото — «Requiem», оплаква чудния погинал блян на душата. Лирическият герой очаква ангела на смъртта да отнеме тежкото му бреме и да излекува жестоките рани.

По повод доста мрачната Йовкова поезия Цветан Минков пише: «Тези настроения са книжни внушения, плод на литературно четене, чужди на Йовковия светоглед…»41. Много по-рано самият Йовков рисува своя автопортрет и портрета на голяма част от младите интелектуалци на своето време, обзети от «мирова скръб»: «Той (инженерът, влюбен в Цветана — б.н., К. М., М. П.) изглеждаше замислен и печален, но това не ще да е съвсем искрено, защото всъщност той се радва на добро настроение и отлично здраве»42. («Последна радост»)

Поетичните настроения на младия Йовков, повлияни от символизма, са част от една все по-налагаща се по онова време у нас литературна тенденция. Предимно модернистичната и символистична насоченост на сп. «Художник», където най-вече Йовков публикува своите стихотворения, е очевидна. В изданието намират място и творби на едни от най-известните парнасисти — Жозе-Мариа дьо Ередиа и Франсоа Копе. Симеон Радев пише дори критически очерк за Ередиа. Така че и чрез сп. «Художник» Йовков има възможност да се запознае с произведенията на някои френски парнасисти. Явно и Сюли Прюдом е сравнително известно за него име, след като го чете в оригинал. Следователно Йовковите литературни компетенции са твърде широки. Мълчаливецът Йовков, когото никога не са възприемали като писател интелектуалец, владее няколко европейски езика — руски, френски и румънски. Превежда от френски и румънски. А в кореспонденцията от младите си години си служи дори с латински сентенции43.

Нарекоха Йордан Йовков романтик-реалист44. Може би коренът на този романтизъм се крие в модернистичните и символистични увлечения на младия Йовков. Дали бляновете на душата му са «блянове на един модерен поет», дали са неговият «сън за щастие», или пък, Йовковият «Остров на блажените» е райската люлякова градина? А навярно, когато люлякът замирише на един млад поет, цветето не увяхва, а се превръща в личен писателски мит. Йовковата белетристика обговаря този мит.

http://www.slovo.bg/old/litforum/208/kmmp.htm