BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
Ноябрь 2017
Пн Вт Ср Чт Пт Сб Вс
« Окт    
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930  

Евгения Марс – музата на Вазов


Евгения Марс (1877–1945) е писателка, преводачка и общественичка. В продължение на десетилетия името на Евгения Марс незаслужено остава в сянката на Иван Вазов. Народният поет я среща 17 години преди смъртта си, възприема я като близка приятелка и я издига в култ, като й пише развълнувани писма и й посвещава стихове. Авторка е на сборниците с разкази „Из живота”, „Лунна нощ. Разходка из Цариград”, „Белите нарциси” и „Човекът в дрипи”, на три драми, две от които са играни в Народния театър – „Магда” и „Божана”. Нейни разкази са печатани в чужди издания, есеистичните й творби се радват на одобрението на широк кръг читатели. През 1920 г. е наградена от цар Борис ІІІ с орден Дамски кръст ІІІ ст. с корона за гражданска заслуга, придружен от грамота в знак на признание за нейната “деятелност като писателка”. Нейна заслуга е издаването на енциклопедичния алманах „Полувековна България 1878–1928”, който съдържа изключително ценни статии, обзори и изследвания за първите пет десетилетия от развитието на новоосвободеното ни отечество. Евгения Марс и съпругът й д-р Михаил Елмазов, първият български дипломиран зъболекар, гостоприемно отварят дома си за българската интелигенция – в къщата им на столичната ул. „Бачо Киро” през 20-те и 30-те години всеки четвъртък се събира духовният елит на нацията. Така се ражда прочутият литературен салон на Евгения Марс.

Нека паметта за първите да ни свързва, а не – разделя! Очите на всички са отправени към вас – надеждата на утрешна България. На възторга, запален в гърдите ви, на вашия смел дух, откърмен със заветите на едно славно минало, готов за подвизи и жертви, утре ще бъде поверена съдбата на нашата България. Каквото бъдете вие, това ще бъде и тя! С тeзи думи писателката Евгения Марс се обръща към българските ученици, за да им честити новата 1942 година. Не случайно ги използваме за лого на настоящия сборник с избрани произведения на известната авторка. За Евгения Марс просперитетът на родината стои над всичко, а негови носители са подрастващите поколения. Ето защо през целия си живот тя не спира да търси път към сърцата и умовете на младите, внушава им добродетели, подтиква ги към наука и просвета във времена, когато народът ни е изправен пред не едно тежко изпитание. Играла важна роля в обществено-политическия и културния живот на страната в първите десетилетия на ХХ век, тя остава недооценена от читателите в края на същото столетие и началото на следващото. Нещо повече – поколенията след нея ще говорят за музата на Вазов, посветил й “Люлека ми замириса”, за близката приятелка на народния поет, вместо за писателката, белетристката и общественичката Евгения Марс. Защо е така? Защо в съкровищницата на българската култура името на Евгения Марс остава в сянката на Вазов? Отговорите на тези въпроси ще потърсим във времето – преломно, тревожно за съдбините на България, белязано от знака на световни и национални кризи и катастрофи, противоречиво. Време, в което пред жената творец се изправят предизвикателства, с които малцина биха се преборили. А Евгения Марс не само се бори, но и побеждава – пише и публикува, превежда активно, застава начело на Клуба на българските писателки и го утвърждава като водещо сдружение на интелектуалки, които издигат на високо равнище българската духовна култура. “Бидейки вдъхновителката, на Евгения Марс, подобно на повечето жени избранички, като по някакъв абсурден съдбовен план почти й е отнета възможността да бъде това, което е самата тя – най-вече в паметта на поколенията – отбелязва Живка Симова, автор на книгата “Обичана и отричана”– първо изследване на живота и творчеството на Евгения Марс. – Присъствието на Вазовия ореол, който някак “следва от само себе си” е и ключовият знак в общоизвестната и банална парадигма в текстовете за житейското й преуспяване… Съвременното възпроизвеждане на притчата во язицех наподобява безцеремонно прехвърляне или дори късане на страници от литературната ни и културна история, която, защо да се заблуждаваме, все още си остава недочетена. А и недописана… Не ще съмнение, с рисково смелия си белетристичен и драматургичен дебют, както и с цялостната си обществена дейност тя присъства в контекста на цяла културна епоха.” С делата си Евгения Марс с право се нарежда сред Жените с главна буква в българската история – патриотките, образованите просветителки, активните общественички, талантливите творци, всеотдайните майки. Ето защо името й трябва да бъде извадено от сянката на Вазов, без да бъде пренебрегвано изключително благотворното влияние на народния поет върху нейното творческо и духовно израстване. С настоящия сборник – първо издание на творбите на Евгения Марс след 9 септември 1944 г. – се опитваме да изтръгнем от незаслужено забвение делото на писателката, да го покажем на българския читател в контекста на събитията от времето, в което тя работи и живее, да го ситуираме в родния литературен пейзаж от началото и първите десетилетия на ХХ век. Коя е Евгения Марс? Първородна дъщеря на известния търговец и общественик в Самоков Павел Бончев и съпругата му Екатерина Бончева, дъщеря на духовник и на първата учителка в Орхание (Ботевград). Евгения се ражда на 25 август 1877 г., скоро след това фамилията се преселва в София. И Евгения, и по-малката й сестра Йорданка растат в атмосфера на духовност, възпитавани от най-ранна детска възраст в любов към книгите и музиката. Евгения Бончева е и една от малкото щастливки, които имат шанса да учат в гимназия – приета е в Първа софийска държавна девическа гимназия, с която всъщност стартира и средното образование за момичета в България през 1879 г. Девойките са привилегировани – освен задължителните предмети, учат и руски, и френски език, стопанство, педагогика и ръкоделие. Любознателната Евгения Бончева е сред отличничките, тя има намерение да продължи образованието си в Загреб, но ранният й годеж осуетява плановете й. Тя минава под венчило с д-р Михаил Елмазов, първия български дипломиран зъболекар, общественик и публицист, също потомък на родолюбив и висококултурен род. Така Евгения Бончева става по мъж д-р Елмазова, която след време ще избере за свой литературен псевдоним името Евгения Марс. “Сватбата на Евгения Марс остана едно от незабравимите тържества в паметта на старите софиянци” – пише в своите спомени Райна Костенцева (Моят роден град, 1979). В началото на новия век Елмазови вече имат двама сина – Владимир и Павел (бъдещият голям оперен комик Павел Елмазов). Евгения е превъзходна домакиня, която обаче не се отказва от любовта си към книгите и музиката. Задълбочава литературните си опити в жанра на краткия разказ, продължава да учи езици. Името на Евгения все по-често се появява под публикации във в. “Софийски ведомости”, в подлистника на в. “Народно единство”. Там го забелязва и народният поет Иван Вазов, който при първата им случайна среща през 1905 г. в Горна баня открито изразява възхищението си от перото на младата авторка. През следващите 16 години тя ще бъде за него най-близка приятелка, отзивчива събеседница, която всяка сутрин ще преглежда пресата, ще подбира материалите, които биха го заинтересували и ще му ги изпраща у дома по Стоян, верния прислужник на поета. От своя страна пък, Патриархът на българската литература открито ще подкрепя младата авторка, ще я съветва като по-опитен колега, ще препоръча нейната пиеса “Магда” за афиша на Народния театър. Ще й пише писма, за щастие оцелели до наши дни – образец на епистоларната форма, пълни с обич, възхищение, нежност и благодарност за приятелството, което за него е животоспасяващо. Вазов е самотник. Вече се е разделил със съпругата си Атина Болярска, липсва му женско присъствие, достойно за неговия висок интелект и богата душевност. Открива го при Евгения Марс. Това приятелство ще породи сред интелектуалния елит на столицата и възторзи, и хули, и клюки. Най-злостните – на писателката Ана Карима, която повече от три десетилетия ще изразява в разговори, писма, публикации явно отрицание и омраза към Вазовата вдъхновителка. Ана Карима изпада в такава ярост, че си позволява публично да набеди Евгения Марс, че разказите й са писани от Вазов. Конфликтът ще завърши в съда, където Евгения Марс ще осъди Ана Карима, а клеветницата ще отнесе условна присъда само защото е жена. По принцип е имало за какво да се завижда на Евгения Марс. Жана Гълъбова, нейна съвременничка, литературна критичка и есеистка, споделя пред Живка Симова следното: “Беше роден писател. Тя не е продължила образованието си, тъй като прекалено рано се е омъжила. И за да е бликнало желанието да пише изобщо, действително у нея е трябвало да има силен вътрешен порив. Тя притежаваше лирическа първооснова и чисто по женски изживяваше своите сюжети… Но има и още нещо, което е много важно. В нашата литература тогава все пак нямаше още жена, която да пише драми. Пък дори и да е имало, никой не знаеше за това. А драмата “Магда” от Евгения Марс бяха я играли в Народния театър и то не без успех.” Елмазови отварят уютния си дом на ул. “Бачо Киро” в столицата за част от интелектуалния елит на нацията. Всеки четвъртък у тях има гости – обсъждат издадени книги и авторски ръкописи, периодични издания, театрални премиери, събитията в “Славянска беседа”. В съботните сбирки пък на почит е музиката. В началото на поканите се отзовават само старите приятели на семейството, после към тях се присъединяват К. М. Георгиев, Цанко Церковски, Александър Кипров, Димо Кьорчев, проф. Иван Шишманов, Стоян Михайловски, маестро Георги Атанасов, оперният певец Константин Михайлов – Стоян, композиторът Панайот Пипков, актьорите Сава Огнянов, Елена. Снежина, Мара Миятева, Роза Попова, писателките Магда Петканова, Санда Йовчева, Люба Касърова, Анна Каменова. Присъствието на Патриарха на българската литература Иван Вазов превръща сбирките в оживени форуми за дискусии. Неведнъж посетителите на Салона изтъкват естественото и деликатно отношение на домакинята към хората, почели дома й, обаятелното й присъствие. Влюбеният Вазов пише: “…В плен тя гостите държеше / с умна реч, с лице засмяно…” (Стихотворението “Погледът”). Един от първите гости – К. М. Георгиев, дава най-точна оценка за домакинята: “Евгения Марс… правеше силно впечатление не само със своята биеща в око хубава външност, но не по-малко и с духовната си култура и устременост към по-възвишени идеали от онези на ежедневието. Тя обичаше много музиката и самата тя свиреше много добре на пиано. И между това, обичаше да изразява мнението си по различни социални въпроси и нещо повече – да ги докосва с перото си на млада начинающа писателка.” Първата книга на Евгения Марс излиза в края на 1906 г. под заглавието “Из живота”. Тя е издадена с помощта на редакцията на в. “Народно единство”, където в шест последователни броя (№158–164) рекламно каре съобщава за появата на сборника с разкази. Тази рекламна публичност, нормална и естествена за днешния ден, си е чиста авантюра за прохождащата писателка в първите години на века. Още при първите й литературни опити разказите на Евгения Марс будят интерес – за нейните герои Иван Вазов пише: “Тия жени и мъже в разказите, ти си ги виждал някъде, сблъсквал си се с тях, може би си един от тях. Това не са измислени образи, създания на пресилено въображение, това живее, диша, въпреки несложността на средствата, употребени от автора при написването им, или именно за това.” (“Българска сбирка”, 1906). Следват сборникът разкази “Лунна нощ. Разходка из Цариград” (1909); драмите “Божана” (1912) и “Магда” (1918), представени на сцената на Народния театър. В края на третото десетилетие Евгения Марс вече присъства в българското социокултурно пространство със завиден творчески актив, както и със силно изявена обществена дейност. От печат излиза и третият й сборник разкази “Белите нарциси” (1924), както и енциклопедичният алманах “Полувековна България. 1878–1928”, съставен, редактиран и издаден от нея. Този алманах е своеобразен връх в обществената и литературната дейност на писателката: Това й дело е увенчано с горещо обществено признание, както в периодичния печат, така и в многобройните писма до нея. Сред тях е и поздравлението на проф. Михаил Арнаудов. И наистина, впечатлява родолюбивият и амбициозен замисъл на съставителката и издателката, успяла да привлече респектиращ авторски колектив от изтъкнати общественици, политици, учени, културни и просветни дейци, икономисти, юристи, които представят живота на България от Освобождението до 1928 г. Евгения Марс ръководи Съюза на българките за просвета и култура, основан през 1927 г. В него са и поетесата Люба Касърова, писателката Санда Йовчева, детската писателка Вера Бояджиева–Фол. Този съюз до голяма степен провокира появата на едно уникално явление в културния живот на столицата и страната – Клубът на българските писателки. По стечение на обстоятелствата Евгения Марс е и най-дългогодишната му председателка – повече от шест години (1932–1938) тя ръководи този своеобразен кръг от даровити българки, които се стремят да служат на род и родина чрез словото и просвещението. Надарена е с организаторски качества, умее да контактува с противоположни характери и вкусове. А това едва ли е било лесно в обкръжението на ярки творчески личности, при това – само жени. Сред дамите от известния някога Клуб на българските писателки са Елисавета Багряна, Мара Белчева, Дора Габе, Анна Каменова, Фани Попова-Мутафова, Люба Касърова, Вера Бояджиева, Магда Минева-Петканова, Калина Малина, Лидия Шишманова, Ружа Тенева-Северина, Санда Йовчева, Мария Грубешлиева, Стела Янева, Яна Язова, Пенка Цанева – Бленика, Вера Страшимирова, Златка Чолакова, Жана Николова-Гълъбова и др. Клубът поддържа връзки с писателки от други страни – Стела Олгерт – председателка на полския ПЕН клуб, чешката писателка Хелена Малиржова, сръбската поетеса Десанка Максимович и други. Обединил жени с доказан артистичен талант, Клубът се превръща в значима институция за българското интелектуално пространство – сериозна причина дейността му да бъде изследвана и изучавана и в наши дни. Под егидата на сдружението са организирани повече от 60 литературни четения, привлечени са спомоществователи, отпечатани са два сборника под името “Сноп” с нови творби на поетесите и писателките. През 1934 г. Клубът е регистриран като самостоятелна юридическа единица, разполага с клубна страница във “Вестник на жената”. Под шапката на Клуба, подкрепен с държавна субсидия, писателките пътуват до Белград, Сплит и Дубровник, установяват връзки с литературни и културни дейци от Полша, Чехия, Румъния, Югославия, Гърция… Ето какво си спомня за дейността на Клуба на българските писателки някогашният репортер на в. “Зора” и “Заря” поетът Атанас Душков, който през 1997 г. споделя пред Живка Симова: “Имах щастието да присъствам на някои големи пролетни чайове на Клуба. Евгения беше на челно място. Царицата на бала! Тя посрещаше, тя изпращаше, тя ръководеше, тя даваше идеи… Всички се допитваха до нея. Идваха и много писатели, артисти, посланици. Тя отделяше нужното внимание и на тях. Изобщо една жена с широко амплоа… Това, което правеше тя, не можеше да го върши всяка жена. Писателките се бореха просто като удавници, за да изплуват на повърхността, да се утвърдят в културния живот. Търсеха изяви чрез публикации във вестниците, признание в обществото… И успяваха!” През 30-те години Евгения Марс е на върха на своята популярност като писателка (излиза последният й сборник разкази “Човекът в дрипи”, 1935 г.) и най-вече – като общественичка. От 1931 г. е избрана за подпредседател на Дружество “Българска драма”, ръководено от Христо Цанков – Дерижан. През 1935 г. в. “Женски глас” (бр. 4–5) съобщава, че някои от разказите на Евгения Марс са преведени на осем езика, а книгите й вече са изчерпани. В класацията на Столична библиотека за най-четени български автори за 1935 година сред 19 имена първото споменато женско име е нейното. В края на 1939 г. Клубът на писателките й устройва юбилейно честване в дома на Цв. Р. Маджарова. Юбилеят е широко отразен в столичните вестници. Радио Варна подготвя предаване за нея и за Клуба; юбилярката е засипана от поздравителни телеграми. Възхищението си от нея изразяват видни общественици, културни дейци, сред които проф. Ал. Балабанов, Д. Немиров, Ем. Попдимитров, Ст. Чилингиров, Ек. Златоустова, Невена Буюклиева, Адриана Будевска, проф. Гаврийски, Людмила Прокопова, Ив. Грозев, Ст. Попвасилев, Н. Данчов и др. Дори и с тежко сърдечно заболяване, в началото на 40-те години Евгения Марс продължава активно да работи, а в много публикации в периодичния печат за нея се говори като за една от първите дами в обществения и културния живот в България. Евгения Марс умира в дома си от миокардит на 26 септември 1945 г. През следващите години творчеството й сякаш потъва в забвение. Книгите й не се преиздават, в медиите името й се споменава единствено в сянката на Вазов. След 10 ноември 1989-а пък иде ред на нечистоплътните жълти публикации, в които съмнителни автори тренират графоманските си страсти, фантазирайки свободно върху личните отношения между Евгения Марс и Вазов. За щастие споменът за нейните традиционни сбирки в четвъртък и събота се оказва по-силен и от клюките, и от забравата – група интелектуалки, по идея на журналистката Делка Димитрова, основават през 1996 г. Дамски литературен салон “Евгения Марс”. Седалището на това уникално духовно средище е в дома на писателката, където снаха й, Лиляна Елмазова, ревностно съхранява архива на видната писателка и общественичка. Факт са и ежегодните алманаси “Капчуци на надеждата”, издание на Салона, в което авторките се изявяват като белетристки, поетеси, литературни критици. Литературният салон работи по правилата на своя патрон – духовна свобода, полет на мисълта, стремеж към просвета и култура и близка връзка с младите. Може би те – днешните и утрешните поколения – ще запазят и предават почитта към името и делото на Евгения Марс, ще му отредят заслужено място в културната история на България. Нека паметта за първите български писателки да свързва поколенията, а не да ги разделя.

Копирано от https://www.24chasa.bg/Article/4711923

Книгата съдържа избрани творби на Евгения Марс (1877–1945), писателка, преводачка и общественичка, чието творчество не е издавано след 9 септември 1944 г. Подбрани са разкази, театрални пиеси, пътеписи, есета, спомени и интервюта, поместени в периодичния печат. В продължение на десетилетия името на Евгения Марс незаслужено остава в сянката на Иван Вазов. Народният поет я среща 17 години преди смъртта си, възприема я като близка приятелка и я издига в култ, като й пише развълнувани писма и й посвещава стихове. Сам по себе си този факт е достатъчно красноречив за творческото и човешкото обаяние на Евгения Марс, която блести със собствена светлина в културната история на страната ни. Авторка е на сборниците с разкази „Из живота”, „Лунна нощ. Разходка из Цариград”, „Белите нарциси” и „Човекът в дрипи”, на три драми, две от които са играни в Народния театър – „Магда” и „Божана”. Нейни разкази са печатани в чужди издания, есеистичните й творби се радват на одобрението на широк кръг читатели. През 1920 г. е наградена от цар Борис ІІІ с орден Дамски кръст ІІІ ст. с корона за гражданска заслуга, придружен от грамота в знак на признание за нейната “деятелност като писателка”.
Нейна заслуга е издаването на енциклопедичния алманах „Полувековна България 1878–1928”, който съдържа изключително ценни статии, обзори и изследвания за първите пет десетилетия от развитието на новоосвободеното ни отечество.
Евгения Марс и съпругът й д-р Михаил Елмазов, първият български дипломиран зъболекар, гостоприемно отварят дома си за българската интелигенция – в къщата им на столичната ул. „Бачо Киро” през 20-те и 30-те години всеки четвъртък се събира духовният елит на нацията. Така се ражда прочутият литературен салон на Евгения Марс, уникално културно средище с проекция и в нашата съвременност.
На ползу роду е и дейността на Евгения Марс като председателка на Клуба на българските писателки.

http://www.trud.cc/?cid=9&pid=10796

Из “Моите спомени…” — откъс от «Евгения Марс извън сянката на Вазов».

Запознах се с г-н Вазов на неговия двадесет и пет годишен юбилей на 1895 г. Представена му бях от мъжа си, с когото бяха познати още от румелийско време. Тогава за пръв път имах щастието да разменя някол-ко думи с великия поет.
Втори път говорих с него при посрещането на граф Игнатиев в салона на Славянското дружество, на което Вазов бе председател.
Минаха десет години. И през това време нашето познанство се състоеше в размяна на поздрави.
На 1905 г. през един хубав есенен ден слънцето радостно светеше високо над цялото софийско поле. Мъжът ми, аз и г-н Х., редактор на един столичен вестник, слязохме от княжевския трамвай при спирката за Горна Баня и се качихме в кабриолета, който прекарваше пътниците за селото. С нас заедно се качи и г. Вазов, когото не бяхме забелязали по-рано. След няколко минути колата бавно потегли нагоре. Другарите ми водеха оживен разговор по политиката, а аз слушах с увлечение по¬ета и сякаш виждах зад неговия благ поглед оная богата душа с високи полети, която познавах по неговите творения.
Преди да стигнем до селото, аз извадих из своя редикюл шоколад и предложих на другарите си. И спомних си за един друг голям поет – Виктор Юго, който през обсадата на Париж, във време на Френско-пруската война, често се е задоволявал през целия ден само с парче шоко¬лад.
На слизане от кабриолета ние се сбогувахме с г. Вазова. Той оти-ваше на гости у братовото си семейство и изказа съжаление, че не може да дойде с нас. Но след минута се извърна и каза: “Господа, ако ми позволите, след половин час ще дойда при вас. Де ще ви намеря?”
Ние му обадихме.
Останали сами, г. Х, в чиито вестник работех от няколко месеца, каза: “Ако г. Вазов дойде при нас, аз ще заговоря за моя вестник – ние му го изпращаме – и ще му кажа коя е Евгения Марс.”
– Не смеете! – отговорих му. Аз съм още тъй млада на това поле и не бих желала да се знае кой се крие под тоя псевдоним. При нашите още ориенталски нрави пътят за новоначинающия е много трънлив.
– Добре – отвърна той, – при все че аз съм на друго мнение. Рано или късно все ще трябва да се знае коя е Евгения Марс. Вие сте българ¬ка и това вярвам ще интересува поета, па така ще можем да узнаем и неговото мнение за произведенията ви.
– За нищо в света! – отсякох аз. След десет минути г. Вазов дойде.
– Не намерих снаха си – каза той, – но не по-малко ще ми бъде приятно вашето общество.
И той седна при нас.
След един оживен разговор по политика, заговорихме за литера-тура. Г. Вазов се обърна към г. Х. с думите:
– Аз редовно получавам вашия вестник. Той ми харесва – добре се списва – но кажете ми, моля, кой пише подлистниците? Някоя чужденка – англичанка – американка?
– А как ги намирате, г. Вазов? – попита Х.
– Те ми обърнаха внимание, твърде увлекателни (са) и аз ги чета редовно, ето защо ви питам.
– Българка – отговори журналистът.
– Темите са из нашия живот, но името чуждо и това ме малко озадачи.
Аз цяла бях изтръпнала при тоя разговор. Г. Х. ме изгледа дяволи-то. Аз го побутнах с ръка да мълчи и да не ме издаде.
– Г. Вазов – каза той, – авторката на подлистниците е госпожата, която седи до вас.
И бързо добави:
– Нека госпожата ми прости тая волност, аз я издадох, въпреки желанието й.
– Вие сте лош! – извиках му.
Но г. Вазов се обърна към мене със засмяно лице, цяло озарено от благост и доброта и, протягайки ми ръка, каза:
– Госпожо, колко съм честит, че мога във вас да поздравя своя ко-лега. Много приятно съм изненадан.
Колега! Боже мой! Как иронично прозвуча това в ушите ми! Нима аз, младата, новоначинающата, можех да бъда поздравена от представителя на българската литература с тоя епитет!
И силна руменина заля бузите ми.
– Г. Вазов – казах аз, – днес съм жертва на г. Х. Той е виновникът да се червя.
Но поетът прие сериозен вид н добави:
– Госпожо, струва ми се, че вие не трябва да се червите, а гордее¬те. Наистина, аз не мога ви каза с положителност каква стойност имат творбите ви, но обстоятелството, че са ми обърнали внимание и съм запомнил както някои разкази, така и автора им, показва, че не са без цена. Обещавам ви, за да бъда справедлив, да ги прочета отново и тога-ва ще ви кажа мнението си съвсем откровено. Г-н редакторе – обърна се той към съседа ми, изпратете ми, моля, всичките номера на вестника си с разказите на госпожата, защото не съм ги запазил.
След две недели аз бях с мъжа си в стария “Червен рак”. Г-н Вазов влезе в бирарията и като ни съгледа, дойде при нас.
– Госпожо, каза ми той, добре че ви видях. Мислех да ви пиша впечатленията си, добити от прочита на разказите ви. Ще бъда откро¬вен. Те ми харесаха и изобличават в автора си един истински талант. Насоката, по която сте тръгнали, е най-добрата, пазете се от декадентщината и модернизма. Не ще съмнение, че ще трябва да работите върху себе си, и аз съм уверен, че с труд ще отидете много далеч.
Стиснах ръката на поета и смутена казах:
– Много съм поласкана от думите ви, но може би това ми казвате от любезност и желание да ме на¬сър¬чите…
– О не, госпожо, прекъсна ме той, съвсем искрен съм. Престъпник бих бил, ако насърчавах бездарността.
Няколко дена след тая среща аз заминах за Виена, дето прекарах зимата. През това време получих няколко писма от г. Х., в чиито вестник продължавах да работя. В тия писма той ми съобщавате за няколко срещи с г. Вазова и техния разговор за мене. Той отново ми предаде впечатленията на поета от моята работа и радостта му, че на литератур¬ния хоризонт у нас се появява и една жена, която много обещава. Сам г. Вазов ме поздрави няколко пъти.
Върнах се в края на март 1906 г. Имахме чудни мартенски дни – рядкост в София. По съвета на един виенски професор, понеже бях малко анемична, трябваше да се разхождам всяко утро по час-два на чист въздух. И аз почнах своите утринни разходки из Борисовата градина.
Една заран, седнала на скамейка в един тих кът на градината, бях се вдълбочила в четене.
Някой ме доближи и поздрави. Пред мен стоеше г. Вазов. Истинс¬ка радост! Той ме здрависа с “Добре дошла” и аз го поканих да седне. Разменихме маса мисли върху нашата литература и оня каменист път, по който у нас трябва да върви един талант. Говорихме и върху куп други теми – социални и литературни. Узнах, че и той всяко утро си прави разходката. Времето, което прекарахме заедно, мина толкоз увлекателно и неусетно, та решихме докато правя своите разходки да се срещаме сегиз-тогиз и използуваме чистия въздух с приятни беседи.
По-сетне често засмените алеи, изпъстрени с ароматни цветя, веч¬но зелените ели и весели птички поздравяваха двама самотници, които любеха и обожаваха природата. Ние се лутахме из безлюдните алеи, любувахме се на всичко онова, което ни окръжаваше, спирахме при цветята, милвани от тихия зефир, и се стараехме да отгатнем техния разговор. Колко поезия, колко очарование имаше в тия разходки!
Пръв г. Вазов ми направи визита на 12 април и ми поднесе своя портрет, който ми бе обещал, с много любезен надпис. В замяна – да¬дох му моя. Тоя дар остана един от най-ценните ми спомени. Втори път дойде на 24 същия месец. Приех го в своя работен кабинет. Той пожела да му прочета нещо от своите нови разкази. През това време редакция-та, в която работех, бе турила под печат първата моя сбирка “Из живо-та”. Аз му прочетох един от тия разкази “Тъги на морския бряг”.
Г-н Вазов слушаше с внимание. Когато свърших, той стоеше с на-ведена глава мълчалив. Изтръпнах при мисълта, че не му хареса. Но поетът вдигна очи, спре ги на мене и каза: “Възхитен съм, Евгения Марс. Колко чувство, колко нежност и топлота! Не би казал човек, че това е излязло изпод перото на млад писател. А стил! Сякаш сте работили двайсет години. Сърадвам ви и желая все така бързо да цъвти вашият талант.”
След месец излезе от печат “Из живота”. В сп. “Българска сбирка” к. VIII 1906 г. появи се един възхитителен отзив за нея от г. Вазов. Това ме насърчи, окуражи и накара да се отдам с по-голяма преданост и лю¬бов на литературата. Аз исках да заслужа възхищението на титана на българската лирика. Г. Вазов със своите насърчения има голяма заслуга в скромната моя литературна деятелност. В него аз имах един мощен лост, на който се опирах. Без подкрепата му, кой знае дали бих могла да противостоя на неприятностите, на които е изложен у нас всеки служи-тел в храма на изкуството. Аз пишех, за да се хареса на Вазова, и когато чуех неговото мнение, бях сигурна за издържаността на работата си, защото той винаги се отнасяше строго критически към всичките ми творби. Подкрепата на големия поет извика завистта и злобата на ня¬кои наши писатели. Това ме огорчи, но не ме обезсърчи. Аз им простих, но не можах да разбера как в душата на един писател, която трябва да бъде извор на доброта, красота и истина, може да се крие и блато на злоба и гнусота.
Но колкото и да се стараеха някои от тия писатели да ме смажат и унищожат, толкова намирах насърчения и подкрепа у нашата интели-гентна публика. Аз получавах възторжени писма от непознати, поздрав-ления и сърадвания от приятели. А това ме окриляваше и даваше сила за нова работа.
Дружбата на Вазова беше най-ценната в живота ми. В нашите души имаше много допирни точки. В него аз намерих един другар-приятел, който напълно ме разбираше. Пред Вазова разкривах душата си, раз-правях му радости, болки, делях мисли, впечатления и знаех, че всичко е искрено споделено.
Той често ми казваше: “Аз обикновено не дружа с никоя жена, но във вас виждам не жената – обикновената жена, а писателката – душа сродна с моята.”
А аз обичах поета за неговото благородство, за неговата идеално честна натура, за неговата любвеобилна душа и за всичко добро и цен-но, с което бе надарен любимецът на българската муза.

http://kafene.bg/%D0%BC%D0%BE%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D1%81%D0%BF%D0%BE%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D0%B8-%D0%BE%D1%82%D0%BA%D1%8A%D1%81-%D0%BE%D1%82-%D0%BA%D0%BD%D0%B8%D0%B3%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B5%D0%B2%D0%B3%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%8F-%D0%BC%D0%B0%D1%80%D1%81-%D0%B8%D0%B7%D0%B2%D1%8A%D0%BD-%D1%81%D1%8F%D0%BD%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%B2%D0%B0%D0%B7%D0%BE%D0%B2-18228/article/