BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
Июль 2017
Пн Вт Ср Чт Пт Сб Вс
« Июн    
 12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31  

Роденият да бъде човек винаги стига до простото „Искам да бъда свободен”

Архивът на Апостола оцелява в самара на коня, когато го повеждат към тъмницата

Документалното наследство на Левски има дълга история. По думите на историка Димитър Страшимиров Ловчанският архив има първенство над всички други наши сбирки, защото е архив на нацията – на Централния комитет на България в Турско: той е личен архив на великия Левски.

В запазването му има пръст самото провидение

Още повече че съдбата го е съхранила целокупен, както го е събрал Апостола. Моментът на спасението на архива е свързан и с последните минути от живота на Васил Левски.

Историята на постъплението е разказана в спомени на съвременници и сподвижници на Апостола в първите години след Освобождението. Част от тях Димитър Страшимиров публикува още през 1908 г. в първи том на “Архив на Възраждането”.

Сведенията са на Никола Цветков, а изследователят на Българското възраждане ги получава чрез Димитър Пъшков, който разказва:

“На 25 декемврий 1872 год. Васил Левски, който се криеше у братовчеда ми Никола Сирков Алачът в Дръстене – Ловченска махала – ми предложи: утре ще заминеш заедно (с Левски) за Търново, за това да се приготвиш. Още от вечерта ми даде писмата, които внимателно наредих в самаря на коня, когото ще взема за езда до Търново. Коня беше на баща ми. След като приготвихме всичко за път, сутринта на 26 декемврий 1872 г. тръгнахме на път в направление по Севлиевското шосе. Аз се качих на коня, а Левски вървеше след мен на 200-300 крачки, преоблечен в турски дрехи и фес — бир-гютлии потуре (с едно дъно) с гайтани. Като стигнахме при Пази мост – около два километра от Ловеч – даде сигнал и аз спрях да го чакам. Като мя пристигна, каза ми чак тогава, че тази вечер ще спим в Какрина на ханчето, при нашия човек Христа Латинеца. След това аз продължих пътя си, а Левски пак остана след мен на 200-300 крачки и то пеша вървеше. Като стигнахме на ханчето в Какрина, Левски поръча на Христа Латинеца да намери кон за него с кирия до Севлиево. Сутринта рано попеха първи петли, Христо Латинеца стана и утиде да търси кон за Левски. Преди да се съмне нещо около половин час или един час може би да имаше, потропа са на вратата на ханчето. Левски попита кой е? Каза по турски отвори.

Левски ми пошепна, предаден съм Ти ще казваш, че мя не познаваш, тук сме се намериле на ханчето. Аз ще отворя вратата и ще действувам както намеря за добре, с оръжие в ръка. В това време до гдето се разговаряхме ниско с Левски, от вън се блъска вратата и се чуваше дрънколене на сабли и постоянно викаха отворете. Левски отвори вратата и изведнаж изгърмя с леворвера си и полицейската стража се разбяга и му отвори път. Той се хвърли като вихър през двора на ханчето и когато прескачаше плетът на двора, един залп изгърмя на него и той овисна на плета, моментално стражарите пристигат и го натиснаха и вързаха. Той беше ранен в главата до лявото ухо, което не беше смъртоносно. Това наблюдавах от една дупка от вътре на ханчето. Полицейската стража от Ловеч се състоеше от старшия полицейски стражар Юсеин Бошнак и 5-6 души младши стражари. Старшийт Юсеин Бошнак беше ранен от Левски в едната ръка. След като вързаха и мен, докараха ни в Ловеч. На другия ден ни пратиха с Левски в Търново. Там престоехме, за да ни снемат показанията само един ден и от там ни изпратиха през Ловеч в София, гдето като престоях един месец, пустиха мя от затвора, понеже нямаше доказателства, че съм другар на Левски, нито пък им доде на ум да обискират самаря на коня с книжата на Левски.

Като се завърнах дома, намерих книжата и самаря неповредени, които запазих добре.”

Кога точно архивните материали преминават в ръцете на Захарий Стоянов, а след това и в Софийския народен музей, не може да се каже категорично. Изследователите приемат, че останалите след смъртта на З. Стоянов (1889) документи от архива на Апостола са предадени на Софийския народен музей около или след 1906 г. от вдовицата му Анастасия Стоянова, прехвърлени са в Етнографския музей през 1908 г. и инвентирани през 1912 г.

Заслугата днес да притежаваме този безценен архив е преди всичко на самия Васил Левски и някои от близките му съвременници. Благодарение на техните грижи, а впоследствие и на поколения архивисти, те са в основата на документални, научни и популярни изследвания, посветени на живота и делото на Апостола. Отношението на нашите възрожденци към материалите, които днес ползваме като исторически извори според К. Възвъзова-Каратеодорова, е резултат от “вярната оценка, която те имат за тяхната важност и значимост”. В писмо до членовете на БРЦК в Ловеч от 12 декември 1872 г. Левски казва: “колкото писма, пари, вестници и всичко, каквото има оставено във вас и у председателят тайни работи, да са принесат у Николчя, че или аз ще примина да ги взема, или други ще провода да ги отнисе…”

Документите на Левски са свидетелство за неговата личност. Те показват някои от забележителните му качества, разкриват го като водач и ръководител на революционното движение, посветил живота си на отечеството. Всеотдайността и жертвоготовността му в името на свободата са засвидетелствани в няколко писма до негови съратници и видни дейци на освободителното движение. Известни са думите му, написани до Панайот Хитов: “ако испичеля, пичеля за цел народ, ако изгуба, губа само мене си”. В същия дух е писмото до Анастас Попхинов от 25 авг. 1872 г. “Аз съм посветил себе си на Отечеството си още от 61-во лето да му служя до смърт и да работа по народната воля…”

Отношението на Левски към човешките взаимоотношения, неговата искреност и честност, желанието му да се посочват грешките директно, личат от писмото му до Иван Кършовски от 20 юни 1871 г., в което казва: “За Отечеството работим, байо! Кажи ти мойти и аз твойти кривици, па да са поправиме и се да си вървим найедно! Ако ще бъдем хора.”

В “Нареда на работниците за освобождението на българския народ” от 1871 г. са посочени причините и целите на българската национална революция, устройството на освободена България: целта е “с една обща революция да са направи коренно преобразувание на сегашната държявна деспотско-тиранска и да са замени с демократска република (Народно управление) …и турския чюрбаджилък да бъде (да даде) тесто (място на) съгласието, братството и съвършеното равенство между всичките народности българи, турци, евреи и пр. щят бъдат равноправни въ(в) всяко отношение било въ(в) вера, било в каквото било. Всички щят спадат под един общ закон, който по вишегласието от всичките народности ще са избере.”

Документите на Левски са свидетелство за един период от родната ни история, през който българите полагат усилия да отхвърлят чуждата власт и да се присъединят към семейството на европейските народи.

*Авторът е ръководител на Българския исторически архив при Националната библиотека “Св. св. Кирил и Методий”

https://www.24chasa.bg/ojivlenie/article/6064233

Писателят Захари Стоянов е премахнал последния куплет от оригиналното стихотворение «Обесването на Васил Левски», което е написано от Христо Ботев.


В навечерието на 144-ата годишнина от смъртта на Апостола на свободата «България Днес» ще ви разкаже за малко известни промени в най-известното и въздействащо стихотворение за Апостола на свободата.

Сравнение между двете произведения — това, което първоначално публикува Ботев, и станалия по-късно популярен вариант, ясно показва, че са правени значими промени. Оригиналът на стихотворението е публикуван в брой 22 на вестник «Нова България» на 12 август 1876 година. Заглавието е «Дякон Васил Левски». Вторият вариант е публикуван в «Съчинения на Христо Ботев», редактирани от Захари Стоянов от 1888 година.

На две съседни странички в тефтерчето на Ботев има чернови на стихотворението «Дякон Васил Левски». През 1875 г. Ботев издава стенен календар с образа на Хаджи Димитър, а през следващата — 1876 г., календарът е посветен на Левски и съдържа стихотворението, но екземпляр от него не е запазен. Вестник «Нова България» в единствения си тогава брой препечатва този вариант. Лиричното произведение е последното стихотворение на Ботев.

В оригинален вариант творбата има 6 куплета, но при редакцията на Захари Стоянов последният е премахнат. Редовете, които днес са неизвестни, гласят:

«Умря той вече! Юнашка сила
твойте тиране скриха в земята!
О, майко моя, родино мила,
плачи за него, кълни съдбата!»

Липсващата строфа може да бъде видяна на една от страничките на личното тефтерче на Ботев, като в него могат да се открият и други различия в текста на творбата.

Друга забележителна промяна има в един от най-силните емоционално куплети на стихотворението.

В оригинала Ботев пише:

«И твоят един син, Българио,
виси на него… Със страшна сила».

Захари Стоянов решава да премахне многоточието и изречението да продължи, като по този начин създава една от най-запомнящите се фрази в родната литература.

«И твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.»

За финал Захари Стоянов сменя и името на стихотворението, като го прекръства от «Дякон Васил Левски» на «Обесването на Васил Левски».

Около написването на стихотворението за Апостола на свободата има и друг интригуващ момент. По думи на съвременници и приятели в продължение на три години Ботев винаги носил със себе си текста на стихотворението, за да го редактира. Това било изключително нетипично за него, който често пишел стихотворенията и статиите си на един дъх. Но в творбата си за Дякона му трябвало значително повече време.

ОРИГИНАЛЪТ

«Дякон Васил Левски»

О, Майко моя, родино света!
Защо тъй горко, тъй скробно плачеш?
Гарване и ти, птицо проклета,
над чий там гроб тъй грозно грачеш?

О, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня;
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня!

Плачи! Там близо до град София
вида аз стърчи черно бесило.
И твоят един син, Българио,
виси на него… Със страшна сила.

Зимата пее свойта зла песен.
Вихрове гонят тръни в полето
и студ, и мраз — плач безнадежден!
Навяват на теб, теб на сърцето!

Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в мъглата;
старци са богу молат горещо,
жените плачат, пищат децата!

Умря той вече! Юнашка сила
твойте тиране скриха в земята!
О, майко моя, родино мила,
плачи за него, кълни съдбата!

РЕДАКТИРАНИЯТ ВАРИАНТ

«Обесването на Васил Левски»

О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш?

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.

Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.

Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.

Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.

http://www.bgdnes.bg/Article/6063759

16 истории за Васил Левски излизат в общ сборник

Б. р. — сборникът с разкази „Искам да бъда свободен” на журналиста Димитър Дишев създава един завършен образ на Апостола на свободата Васил Левски, като показва множество различни гледни точки за живота и делото на Дякона. В новото издание на „Сиела” са събрани 16 творби на Димитър Дишев, които той е написал в резултат на близо 40 години задълбочени изследвания на историческите извори. Макар и художествена измислица, те се придържат възможно най-близо до познатите ни факти или поне до достатъчно добре обосновани хипотези за делото на Левски, за неговите политически позиции, неговото обкръжение, неговото залавяне и последните дни от живота му.

Разказите в сборника „Искам да бъда свободен” свалят Васил Левски от пиедестала, на който сме свикнали да го поставяме, за да му позволят да влезе в сърцата и умовете ни като истински човек от плът и кръв – един смел, способен и силен борец за свобода, който обаче също има своите недостатъци, прави грешки, изпитва съмнения. Той осъзнава собствената си уязвимост и смъртност и въпреки това е готов да отхвърли оковите на страха, за да бъде свободен. В тази книга читателите ще го видят през погледа на негови близки, приятели и врагове и всяка перспектива ще добавя още един щрих към неговия сложен и многопластов образ. Разказите акцентират както върху постиженията на Левски, така и върху греховете и престъпленията, в които е обвиняван. Димитър Дишев описва не само делото на Апостола, но запознава читателя и с историческия контекст – с процесите и събитията в Османската империя и в Европа, които в крайна сметка довеждат до Освобождението на България.

В „Искам да бъда свободен” Дяконът е представен през призмата на неговото семейство, на османските власти, на общественици като Найден Геров, които не са били съгласни с методите на Левски, на прогресивно настроени турци, на османски фанатик, на набедения за предател поп Кръстьо, както и на човека, който е предал Левски. Показана е и гледната точка на подписалия смъртната присъда на Дякона българин Иванчо Хаджипенчович – един противоречив политик, участвал в управлението както на Османската империя, така и на България след Освобождението.

Шестнайсетте разказа от „Искам да бъда свободен“ излизат за първи път в общо книжно тяло. Преди това те са били публикувани в различни печатни издания през годините, както и в електронна книга.
Авторът Димитър Дишев (1935–2012) е журналист с богат опит, публикувал свои текстове в списания като „Пламък“ и „Съвременник“ и във вестници като „Литературен фронт“, „Вечерни новини“, „Труд“ и „Трудово дело“. След 10 ноември 1989 г. става един от основателите на пенсионерския печат в България. Преди смъртта си работи във вестник „Трета възраст“ като заместник-главен редактор.
Автор на корицата на „Искам да бъда свободен” е Фиделия Косева.

Темане пред Бога

През 1884 година управителят на най-големия от чифлиците му се яви пред него с малка книжка в ръце и забързано и угодливо започна да хули списователя Захарий Стоянов и дори го напсува, защото окепазил с писанието си почтени българи и на първо място уважавания господин Иванчо Хаджипенчович. „Срам няма този човек!“ — пискливо викаше управителят. — Не знам защо стана тъй, господин хаджи, но след като си отидоха турците, се появиха нашенски перекендета , писачи разни, които не ги е еня, че…“ „Дай!“ — каза хаджи Иванчо, посегна и взе от ръцете му книжката, отвори я, без да бърза — всъщност тя сама се отвори на мястото, където най-често я бе отварял управителят, за да чете с ехидна наслада на този и на онзи как са оклепали господаря му — и прочете:
„По-пространна информация за неговите изпити в София ние не знаем. Лицето, което го е изпитвало и по всяка вероятност знае най-много, живее и до ден днешен и пак в същия град решава съдбата на българския народ, каквото и във времето на полумесеца, когато бесеше своите братя. Аз говоря за хаджи Иванчо Хаджипенчович ефенди, който подписа обесването на героя.
Дълго време си мислих да поискам някои сведения от него, мъчих се да забравя миналото, борих се в себе си да се примиря с онова начало, че каквото и да прави човек, ако не е разсърдил висшето си началство, от което приема заплата, то всичко му е простено, но напусто. Представи ми се грозната бесилница, стори ми се, че гледам сянката на покойния, който ми викаше: „Не ме осквернявай! Не искай помощ от оная ръка, която е оцапана с моята кръв!“.
Освен това аз не мога даже да си въобразя, че този кръстен турчин, това кално кепазе ще да даде добросъвестни сведения на оногова, който би пожелал да научи от него нещо за последните минути от живота на нашия герой. Той ще да ви се яви най-горещият патриот, ще да ахка и охка от вас повече за участта на юнака, който уж съжалявал и на когото се мъчил да помогне нещо“.
Употребил за четенето точно толкова време, колкото беше нужно, и нито секунда повече, хаджи Иванчо с решителен, но спокоен жест върна книжката на управителя, като каза: „Дръж!“ и после добави: „Гледай си работата. Виж там да изорете бранището до бряста и внимавай селяните да не пускат добитък в долната ливада. Хайде, върви!“.
Управителят го погледна объркано и в очите му се мярна тревога. „Бои се, че може да го изгоня заради неприятната новина, която ми донесе — си помисли хаджията. — Глупак. Ако го изритам някога, то ще е за друго. Засега върши работа, гони измекярите, държи ги стегнато и не краде, защото знае, че ще го хвана.“
Някое време след тази случка управителят го гледаше с боязън и по-усърдно му се подмилкваше, но хаджи Иванчо вече не мислеше нито за него, нито за автора на онази книжка, който правилно беше предположил, че хаджията няма да му даде никакви сведения за човека, когото той беше нарекъл „нашият герой“. Само усмивка можеше да събуди у хаджията очакването му, че той ще се покаже най-горещият патриот и ще ахка и ще охка. „Така постъпват хлевоустите хора като тебе, Захарчо! — можеше да му каже. — Хлевоустите като тебе душа дават да съобщят на света какво мислят за това или онова човешко деяние и да изкажат някакво чувство. Аз не съм такъв.“
Богатият търговец от Русе и бивш член на Турския държавен съвет в Цариград до 1877 година, а след Освобождението депутат в Учредителното събрание и член вече на Българския държавен съвет, хаджи Иванчо Величков Хаджипенчович нямаше намерение да се хване тутакси за перото, за да обясни надълго и нашироко на хлевоустите глупаци, че когато същият този Захарий е пасял овце някъде по Котленския балкан и не е имал хабер за намеренията на Васил Левски, хаджи Иванчо е приел тогова человека в къщата си на остров Халки в Мраморно море и цяла нощ са разговаряли за бъдещето на България и като как да стане, та да се променят нещата и властта на турците да се премахне, а на нейно място да се създаде нашенска, българска власт. Повече бяха говорили Левски и присъствалият на тази среща доктор Христо Стамболски, а хаджи Иванчо бе слушал внимателно и от време на време бе задавал въпроси.
Хаджи Иванчо презираше повечето от хората, с които се налагаше да работи или да общува не защото бяха нечестни, („Истински честен е само Господ Бог!“ — казваше понякога.), а защото бяха глупаци. Глупаци според разбиранията му бяха и Мидхат паша, и Васил Левски, но тях той не презираше, а ги уважаваше. Веднъж се запита каква е причината за уважението му и си отговори: „Защото са честни!“.
Мидхат паша и Васил Левски бяха наивници, на които хаджията не искаше да каже какво мисли за тях не защото ехидно искаше да ги остави да си трошат главите и да им гледа сеира, а защото знаеше, че хората от този тип са обречени да вървят по пътя си, сам Бог им е наредил така и затова е излишно знаещи истината люде като хаджи Иванчо да се опитват да ги насочат в правия път.
Дяконът и Мидхат бяха умни във всичко останало и глупава беше само вярата им, че обикновените хорица могат да участват и да свършат някаква работа в големите дела за промяна на историята. „Не е тъй, драги ми господа, хич не е тъй!“ — можеше да им каже хаджи Иванчо. Много неща можеше да каже през годините на различни хора, но не им ги каза и сега знаеше, че е постъпвал правилно. Когато на 31 юли 1872 година Мидхат паша стана велик везир и се зае да разкрие финансовите злоупотреби на предшественика си Махмуд Недим паша, хаджи Иванчо в първия момент поиска да го предупреди: „Не се хващай с тази работа, паша ефенди, защото туй ще ти струва везирството, а може би и главата!“. Хаджията знаеше, че султанът се принуди да махне Недима под натиска на англичаните, които го мразеха заради близостта му с руския посланик Игнатиев, но иначе Недим му беше много по-драг от Мидхат, защото вадеше пари от хазната и тайно му ги даваше за хърчлък. „Десет милиона са отишли незаконно за строеж на дворци и за други султански харчове!“ — викаше Мидхат, глупаво доволен, че е разкрил далаверата. Не му каза нищо тогава хаджи Иванчо, защото след някакво мислене правилно разсъди, че той няма да го послуша, а ще продължи заинатено и дори глупаво да търси отговор на въпроса къде са отишли липсващите от хазната три милиарда лири. Както хаджията очакваше, султанът великодушно прости на Недим злоупотребите и не обърна внимание на Мидхатовото искане бившият везир да върне на хазната стоте хиляди лири, които беше взел лично за себе си. Само два и половина месеца след началото на Мидхатовото везирство, на 18 октомври 1872 година той беше свален. Хаджията не се учуди, а си рече: „Знаех си“.
Мидхат и Васил Левски се бяха хванали да свършат една голяма и много нужна за техните минлети работа, но сами се бяха заловили да я вършат, без да разбират, че около тях няма достатъчно годни за участие в такова дело хора. „Прав си! — им викат хитреците. — Много си прав и точно тъй трябва да стане, работи за тази цел и аз ще ти река: „Аферим!“, когато я постигнеш.

http://e-vestnik.bg/26180/rodeniyat-da-bade-chovek-vinagi-stiga-do-prostoto-iskam-da-bada-svoboden/