BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
Апрель 2017
Пн Вт Ср Чт Пт Сб Вс
« Мар    
 12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930

Емилиян Станев – Разкошен разказвач, бележита личност

Една от необикновените личности, които срещнах в живота си, е класикът на съвременната българска литература академик Емилиян Станев. За пръв път чух името му от нашата прогимназиална учителка по литература Мария Арнаудова. Тогава не знаех, че сам е променил рожденото си име Никола, преди да публикува разказа „Крадецът и кучето“ през 1932 г., за да се отличи от известния по това време историк и автор на учебници Никола Станев.

В малката читалищна библиотека намерих „През води и гори“, „Лакомото мече“. Прочетох ги на един дъх. За пръв път срещах толкова вълнуващи описания на птиците и животните, които населяват близката гора. Интересът ми към писателя нарастваше с дни. Представях си го като грамаден мъж, нарамил пушка, да се движи по хайдушките пътеки на родния Балкан. Бях запомнил едно изречение от описание на Вазов за поета Христо Ботев – бил едър, с голяма брада и буйна черна коса. „Ходеше разкрачен. Гигант!“ Така мислех и за писателя, който две години е живял в познатия ми Ловен дом на предела на прохода Твърдица – Елена.

След години прочетох и други негови чудесни произведения: „В тиха вечер“, „Крадецът на праскови“, „Когато скрежът се топи“, „Чернишка“… Слушал съм и безкрайни разкази за ловните му подвизи, за забавни случки с други писатели. Но представата ми за „нашия писател“, както си мислех за него, оставаше все такава – като за Гигант. Когато през 60-те години се запознах отблизо с Емилиян Станев, нека бъда откровен, преживях първата изненада – гигантът се оказа под среден ръст. Всичко у него беше движение. Зад очилата гледаха две неспокойни очи, които сякаш те пронизват. Георги Джагаров, който говореше със суперлативи за творчеството на Емилиян Станев, ме заинтригува с новината, че писателят работи по нова творба. „Султански лов“ – така ще се казва повестта. Събитията протичали в нашия край – в земите между Сливен и Карнобат. Канех писателя да дойде за по-дълго в Сливен, но той отсичаше: „При вас е навалица. Като дойде ловният сезон, ще видим…“

На лов така и не дойде…

От началото на 70-те години, когато преминах на работа в София, имах щастливата възможност да бъда десетки пъти със сладкодумеца. Били сме заедно на семейни и юбилейни празници на негови другари писатели, в къщата му на ул. „Юрий Венелин“ и във вилата в Бояна, която му бе предоставена да обитава. На срещите често присъстваха Петър Динеков, Ангел Балевски, Младен Исаев, Елисавета Багряна, Йордан Рдичков, Стоян Каролев и др. Емилиян Станев беше естествено център на компанията. Очевидно бе, че разглеждаше повечето от нас като свои слушатели; мислите му – колкото оригинални, толкова и красиви. Жестовете, с които придружаваше думите си, ме караха дълго да размишлявам. И да търся литература, за да се уверя дали това са негови емционални изблици или са плод на обмислени обобщения, на дълбоки познания. Нали Емилиян Станев беше удостоен с най-високото научно звание академик…

По много теми, по които мислех, че липсва алтернатива, той разпалено и убедено не даваше да му се противоречи. Акад. Петър Динеков: „Ама чакай бе, Емилияне, не е чак тъй…“ А той продължаваше да убеждава и нас, и себе си, че това, за което говори, не може да бъде оспорвано.

Така например, когато навлизаше в дебрите на историческата ни съдба, постоянно твърдеше, че княз Борис I трябвало да приеме католицизма, а не източното православие. „А защо в „Антихрист“ извайваш образи на свещенослужители, които рядко се срещат в историческите описания?“ „Това е друга работа – литература… Ако бяхме католици, продължаваше разпалено да говори бай Емилиян, щеше да е както стана с Унгария след битката при Виена. Турците нямаше да ни колят пет века.“

През 70-те години много се говореше за мир. Бай Емилиян: „От време на време народите трябва да се опомнят от лакомията или да се освободят. Войните са оздравявали държави въпреки жертвите. Какво е българската история без войните на хан Тервел, хан Крум, цар Симеон, цар Иван Асен II…“

Станеше ли дума за богомилите, той веднага реагираше: „Да, ама те са разяждали държавата. А който е срещу държавата, не заслужава да бъде възвеличаван. Добре е, че техните еретични проповеди са разклащали Европа. Но е лошо, че заради тях нашата държава става лесна плячка и на византийци, и по-късно на турци. Който е срещу държавата, той е срещу народа. Не го уважавам…“

Беше безпощаден в оценките си за цар Фердинанд и за виновниците за българските национални катастрофи и загубата на Македония. След двудневната среща на Тодор Живков с първите секретари на окръжните комитети на БКП в Благоевград на 25 и 26 юни 1978 г. заедно със съпругата ми посетихме бай Емилиян Станев. Още от вратата на вилата се развика: „Кой ви е дал право да казвате, че нямаме териториални претенции? Какво е българската земя без Царибродско и Босилеградско, без Македония?“ „Бай Емилияне, не се гневи – опитах се да го успокоя. – Лошо ли е, ако международна анкетна комисия установи, че в Пиринска България няма македонци? Къде по света ги има тогава?“ „Това добре… това добре… – притихваше той.“

Тая сцена е описана и в спомените на Надежда Станева.

Усмихвах се. Знаех, че по този начин той изразява несъгласие с онази част от речта на стадиона в Благоевград, в която Тодор Живков заявява, че нямаме териториални претенции към СФРЮ. Както е бивало и друг път, разбирах, че гневните изблици на бай Емилиян имат точен адрес. Той сякаш ми внушаваше да кажа и на Тодор Живков, че никой не е упълномощен да се отказва от онова, което е българско свещено право… Очевидно бе – приятелството му с Димитър Талев го е въоръжило с непоклатими факти за българската същност на македонската земя.

След това се успокояваше, махаше с ръка, за да се скара на съпругата си Надя, която му забраняваше да пуши. Дълго, дълго ни говори за събития и за хора… Тези разговори винаги бяха пронизани от оригиналните му съждения за трагичната българска национална участ.

На заседание на Народното събрание бяхме един до друг. Гласуваше се някакъв закон, не си спомням какъв. Механично всички вдигнахме ръка. Председателят Владимир Бонев попита има ли „против“, отговори си сам, че няма. Има ли въздържали се? Емилиян Станев единствен вдигна ръка. Размаха високо десницата си, за да го види цялата зала. Едни се сбърчиха, понеже беше необичайно; други се засмяха. Започна да ми обяснява, че едва ли не трябвало да гласува „против“, но проявил великодушие…

Подготвяха се листите за кандидати за народни представители в следващия парламент. От ЦК на БКП ми съобщиха, че акад. Емилиян Станев категорично възразява да го предлагат в листата на Търновски окръг. Отидох в дома му.

„Ще те кандидатираме в столицата.“ „Не ща – каза той. – Аз не мога да бъда полезен на хората. Те очакват да им направя някаква добрина и хич не се радват на сладките приказки, които им приказваме.“ Така обичаше да извърта фразата: уж говори за себе си, а всъщност отправяше укор към партийното и държавното ръководство. „Ти не се засягай! Но им кажи там горе…“

През 70-те години учредихме Голямата награда на София за литература. Естествено един от първите лауреати беше акад. Емилиян Станев. С Николай Хайтов – председател на Столичния съвет за култура, го посетихме, за да съгласуваме програмата. Благодари и каза, че това го радва, въпреки че има всякакви награди. И поде разговор с Н. Хайтов за неговите „Диви разкази“. Възпламени се.

„Добре си ги описал тия мъжаги, дето крадат момичето! Момата избира силния мъж, не оня мухльо… И е готова да легне с него – със смелчагата, който я носи на гръб през реката. Туй са българските характери. И онуй момче, дето се качило на бъчвата, за да докаже, че е майстор, и я пуска през урвата в бента. Бъчвата остава цяла-целеничка. Признали го за баш майстор. Хубаво, хубаво си го описал!…“

И продължава: „Браво на българката! Тя ни е спасила. След кланета и кървав данък ражда, ражда племето ни да не се затрие.“

При всеки разговор писателят академик произнася все красиви, хвалебствени думи за силни българи, за работни и красиви българки, за националния ни дух, който ще осигури вечност на държавата.

Неговият стил е брилянтен. Очевидно това се дължи и на огромната му любознателност, и на стремежа му към съвършенство. Има завършено само гимназиално образование. Следва по малко в Художествената академия и Свободния университет. Ала познанията му са на равнището на учени – историци, литератори, лесовъди, музиканти. Да, и на музиканти! Изненадвал ме е например с вярната си оценка за произведения на класическата и на съвременната музика.

Емилиян Станев се отнасяше с изключителна взискателност към екранизацията и драматизацията на свои творби. Режисьорът Въло Радев ми е разказвал, че с часове е спорел с автора за отделни пасажи в диалога, дори за второстепенни режисьорски решения в „Крадецът на праскови“. След прожекцията на филма и блестящата игра на Невена Коканова и Раде Маркович и големия режисьорски успех на Въло Радев бай Емилиян пак не се възторгва. Когато хвалехме филма, той клатеше глава: „Да, да. Можеше и другояче, ама карай…“

След смъртта на писателя в знак на дълбоко уважение към него Въло Радев, създател и на вълнуващия филм „Търновската царица“, ни представи проект за музей „Емилиян Станев“ в Самоводската чаршия в центъра на Търново. Режисьорът оператор пресъздаде изключително интересния жизнен път на своя любим автор. Сигурен съм, че ако Емилиян Станев имаше възможност да види и тая реализация, пак щеше да каже: „Добре, добре…“, но няма да отрони думи на възхита.

В края на живота си започна да пише нова пиеса. Героите му бяха обитатели на дом за психично болни. Тогава с голям успех в театър „Сълза и смях“ се играеше „Полет над кукувиче гнездо“. Убедих бай Емилиян да види спектакъла. За пръв път го чух да изразява пълно одобрение: „Майсторска работа. Трябва и аз да помисля за моите герои…“ За съжаление не можа да пресътвори новите си философски замисли, които, както във всичките му творби, със сигурност щяха да предизвикат възторг и на театралната сцена, и на екрана. Заболя тежко. Трудно дишаше. Не му разрешиха да пие повече от чаша вино. Наредиха му категорично да се раздели с любимите цигари, които, както сам казваше, пуфкал една от друга… Посетих го в Правителствената болница. Знаех, че това са последните му дни. Надя едва скриваше сълзите си. Седнах до него. Той се подпря на възглавницата и отново, все едно че е здрав и читав, поде някои от своите теми. Открито и смело казваше: „И да не се съгласявате с всичко! Да вземете да кажете на Тодор…“

Бивал е неведнъж на лов с Тодор Живков, понякога и аз съм присъствал. Възхищавах се от смелостта, с която бай Емилиян защитава своите разсъждения по политически въпроси. Постоянно парадираше със своите ловни подвизи. Разпитваше дали Пенчо Кубадински, който му бе близък, си е купил нова пушка. Показваше своите, а те наистина бяха вълшебни. И отново се впускаше в безкрайни разкази за умението да стреля точно, придобито още като е бил ловен надзирател в стопанство „Буковец“.

И не спираше да се хвали: „Веднъж един от твоите земляци, ей там – от Шивачево…“ Възразявам му: „Нали знаеш, че съм роден в Твърдица.“ Той: „Тъй де, тъй… Та дойдоха да искат двете пушки, които им бях иззел, защото ги улових да бракониерстват. Излязох на терасата и гледам – на поляната се наредили пет-шест едри мъже. Повърнах се, взех мартината (представям си го като алфатарския цар в „Боряна“ на Йовков!) и казах: „Елате, елате да си ги вземете…“ Те се стъписаха, започнаха да се умилкват. Казвам им: „Друг път да не сте припарили тук!“ Повече не се появиха в моя район.“

Художникът Иван Радев, който е бил съсед на големия художник Илия Петров, ми е разказвал как Емилиян Станев със сладки приказки омаял и пленил жената на своя приятел. Илия Петров – суров човек със западно възпитание, не изразявал открито огорчението си. Очевидно е разбирал, че красивата учителка по литература е послушала сърцето си, като е тръгнала след невероятния сладкодумец; макар че стърчеше малко над него… Бай Емилиян често повтаряше, че харесва едри, пълни жени. „Жената трябва да е налята. Аз скумрии не харесвам. Какви са тези ревюта, които правите? Коя ще навлече такива дрехи…“ Надя е споделяла с мен, че се чувства горда – обичали са я двама много големи български творци, Илия Петров и Емилиян Станев.

Животът на известния писател е изпълнен с безброй любопитни епизоди; понякога се надсмивал над слабостите на свои близки. Братовчедка от Елена все го питала колко пари има. И той веднъж започва да я лъже: „Имам хиляди долари, но са в Париж в една банка. Мързи ме да ида да ги изтегля…“ Роднината почнала да го увещава: „Бате Емилияне, ако не ти се ходи сам, някои от нас, твоите близки, ще те придружим.“ А той със сериозен тон: „Нека стоят там, няма да изгният я!“

Разказвал ми е, че при едно от посещенията в Съветския съюз му поискали интервю за вестник „Правда“, което дал в хотел „Украйна“. И вмъкнал по едно време свои разсъждения за липсата на мярка. „Всички ви знаят, че сте големи, ама какви са тия стаи с по няколко метра над височината на човека! Аз се смалих в тях. Не одобрявам и туй, дето, като се напие вашият Иван, позволява на Агафия да го бие. Жената трябва да стои мирно пред мъжа. Пиян, залян – това си е негова работа.“ Интервюто тъй и не излязло. А с хонорарите, които му платили за преведени книги, тогава не давали да се изнасят рубли, накупил пушки и туй-онуй. „Разбрах, че макар да сме братя, те не рачат да им казваме истини. Империята си е империя…“

Днес се разказват и пишат легенди за изключителното битие и творчество на академик Емилиян Станев. Ала колцина от младите познават литературните му шедьоври? Полуинтелигентни люде изхвърлиха от учебниците и негови творби. А те, преведени на десетки езици, биха правили чест на всяка литература.

https://trud.bg/%d0%b5%d0%bc%d0%b8%d0%bb%d0%b8%d1%8f%d0%bd-%d1%81%d1%82%d0%b0%d0%bd%d0%b5%d0%b2-%d1%80%d0%b0%d0%b7%d0%ba%d0%be%d1%88%d0%b5%d0%bd-%d1%80%d0%b0%d0%b7%d0%ba%d0%b0%d0%b7%d0%b2%d0%b0%d1%87-%d0%b1%d0%b5/