BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
Декабрь 2017
Пн Вт Ср Чт Пт Сб Вс
« Ноя    
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031

Анжел Вагенщайн 75 години вярност

«Страх ме е от окончателното събаряне на всичко това, което представляваше смисъл на нашия живот: приятелство, доброта, солидарност, взаимопомощ и надежда. Страх ме е от това, че аз оставам без приятелите, те остават без мен. Бог ми е свидетел — не съм аз виновен. Повечето приятели, които ми се сърдят, ми се сърдят не за предателството ми, а за моята вярност. Може да съм пълен глупак, но аз оставам верен сега повече, отколкото преди 10 ноември 1989 г. Тогава не бях верен — бях зле. Сега пак съм зле, защото не ми прощават верността.»
Това са думи на Анжел Вагенщайн. Казани са, когато е бил депутат от БСП във Великото народно събрание. Записани са преди 26 години — на 22 ноември 1990 г., в анкета, която тогавашният депутат от ДПС Иван Палчев прави сред колегите си в парламента.
А днес? След повече от четвърт век? Днес той пак седи с приятели в малкия си кабинет, претъпкан с книги и ръкописи, където гордо присъства и мечът на Борис I (с който е сниман най-обичаният от българите филм на Анжел Вагенщайн), а от библиотечните рафтове надзъртат пространства и епохи, хора и народи, паметта за които пречи на времето да ги превърне в пясък… И някогашното момче от пловдивския квартал «Орта мезар», което светът отдавна нарича Големия Вагенщайн, гледа на компютърния монитор своята вярност към «приятелството, солидарността, взаимопомощта и надеждата», оживяла в току-що завършения документален биографичен филм за него, чийто автор — американската режисьорка Андрея Саймън от нюйоркската студия «Аркадия», тъкмо си е заминала след 4-дневен престой в дома му, оставяйки на малката флашка неговите 94 години живот, събрани в час и половина. Очевидно в САЩ и съпротивата срещу фашизма, и неистовият и нежен поет Вапцаров («разстрелян заради поезията си», както казва пред камерата Джеки), и голямото изкуство от времето на социализма, и днешните граждански позиции на един емблематичен социалист още интересуват публиката…
Джеки не търпи помпозните думи и ще негодува, като прочете, че е емблема. Но кажете ми как да нарека човека, антифашиста и ремсиста, минал през ада на Гешевите инквизиции; писателя и сценариста, автор на 52 филма, с огромен авторитет от Шанхай през Москва, Берлин, Рим, Париж и Мадрид до Ню Йорк; памфлетиста на своя живот, събрал три преломни исторически епохи; гражданина на света; бунтаря срещу всеки диктат и фалш, който точно преди 75 години — през ноември 1941 г., става член на БКП и до днес е верен на социалистическата идея за един по-добър и по-човечен свят?

Ущипци от безформени разговори

Има в сръбската кухня такова ястие — ущипци. Отщипват се с три пръста парчета от каймата и се пускат в цвърчащото олио на ръбести и безформени топки. Ей такива разхвърляни и неподредени парчета от разговори с Анжел Вагенщайн се получиха вместо интервю.
***

Полицейска снимка на осъдения на смърт Анжел Вагенщайн, 1944 г.
Джеки винаги казва, че не e бил дисидент. Но винаги е бил Несъгласният. И никога не е живял лесно — както всеки, който има и отстоява позиция. Няколко негови филма са били забранявани и спирани преди 1989 г. В началото на 50-те години дори го изключват от партията, после се оказва, че по погрешка му приписват случка, към която няма никакво отношение, и го възстановяват без прекъсване на партийния стаж. След 1989 г. му връчиха 8 тома с материали от подслушванията на бившата ДС в дома му. В същото време никога не е имал проблеми да излезе извън граница но е бил следен и там от ДС («Като че действаха две стихии — едната сталинска, да наблюдават лявата интелигенция, другата — на уважение към нея»). През цялото време филмите му са награждавани с най-висши награди по света и у нас, книгите му са преведени на десетки езици, носител е на най-висшите български държавни награди. В току-що издадената си мемоарна книга известният писател и журналист Валентин Караманчев пише, че днес България има двама писатели, които могат да получат Нобелова награда — Анжел Важенщайн и Антон Дончев. Джеки постоянно общува и сега с известни политици, творци, посланици от цяла Европа и отвъд нея.
Той е от първия випуск български студенти, изпратени в Москва да се учат на кинематография във ВГИК — първият чужденец, завършил тази най-стара филмова академия в света («Голямото съветско кино оказа силно влияние върху мен.») Дипломата му е с номер 1. Връща се, тогава «Българска кинематография» прави първите си стъпки. И още вторият му филм след «Септемврийци» — «Тревога» по Орлин Василев, е спрян от Вълко Червенков, понеже в него… липсвала решаващата роля на Червената армия. «Тревога» обаче е първият български филм с международна награда — от Карлови Вари. След това през 1959 г. у нас е забранен филмът на Вагенщайн «Звезди» с режисьор Конрад Волф (брат на знаменития немски разузнавач Маркус Волф). «Кони си отиде само на 56 г., беше ми като брат», показва Джеки портрета до бюрото си. Докато у нас забраняват «Звезди», филмът получава Голямата награда на филмовия фестивал в Кан, макар че на фестивала е представен като немски(!). Това е най-голямата награда на български филм досега, той печели призовете навсякъде, където участва. А е забранен в България, понеже показва депортирането на македонските и егейските евреи, осъществено от българското фашистко правителство и от Българската армия — нещо, за което и днес властта предпочита да мълчи. Но тази тема особено вълнува Джеки и до днес.
През 1968 г. Вагенщайн е на снимките в Чехия на филма си «Езоп». Снимат епизода, когато цар Крез навлиза в Ефес, където управлява тиранин — на кораб с червени платна военачалникът вика: «Идваме да помогнем на демокрацията и ще останем тук, докато народът ни иска.» В този момент съобщават, че войски на СССР са навлезли в Чехословакия. («Влязох в бараката и заплаках. После имаше дълго следствие срещу мен, никой не искаше да повярва, че съм писал сценария година по-рано.») Вагенщайн прави не просто филми, той заявява пред зрителя позиции. Филмът му «Гоя» с великолепния актьор Донатас Банионис, сниман в Ленинград, в България, в ГДР и в Дубровник, е не просто за живота на големия художник, а е за това, готов ли си на компромиси в името на шанса да си придворен и обгрижен от властта. Това е Джеки: навсякъде и винаги буден и непримирим.

— Джеки, как ти самият ще обясниш, че всичките ти филми са предназначени не да развличат зрителя, а да го накарат да мисли? При това — не да му налагат твоята позиция, а да го предизвикат да мисли върху нея?
— Никога не съм приемал превтасали истини с изтекъл срок на годност като вкиснал ланшен мармалад. Затова се опитвам да събудя онези уж прости, но топлокръвни представи за добро и зло, за обикновена добродетел и обикновена мерзост, за приятелство и предателство, за достойнство и унижение, за преклонение пред Майката и Хляба, които се промъкват като мишлета през профучалите над главите ни тайфуни на историята. Трябва да знаем какво загърбваме и накъде се отправяме. Когато събаряме къща, като днес например, знаем ли какво искаме да построим на нейно място. Важно е да помним и да оценим изминалото, не за да минем обратно по него, а за да не подминем следващия съдбовен кръстопът. Това ми е интересно и за него пиша и правя филми.
— Ти, който днес си в Берлин, утре в Ню Йорк, май в пазвата си неизменно носиш едно нещо — Пловдив?
— Казвал съм и друг път, че Пловдив е моят град, който великодушно ми позволи да се родя в него. «Орта мезар» беше страховит квартал. По времето, когато съм ходел още под масата, дядо ми са го наричали Анжел Къркача, на ладино (старинния испански на нашите евреи) — Ел Борачон. Той си беше бунтар, беше отлъчен от синагогата, понеже отмъстително и греховно се изпикал на стената й. Бай Раймонд, баща ми, беше неукротим комунист, вярваше, че световната социалистическа революция ще стане в следващия понеделник. Бях на три години, но помня, че майка ми ме заведе в Маразлийското училище, което при масовите репресии след април 1925 г. беше превърнато в затвор. Успяха да ме вкарат вътре — в едно помещение с 30-ина човека. Един чичко се надигна, взе ме на ръце, разцелува ме и рече: «Аз съм татко ти.» Така се запознах с баща ми. А друг един чичко ми позволи да го яхна като конче и бях щастлив, а почти 20 години по-късно узнах, че е разстрелян — това бил адвокатът д-р Александър Пеев, станал после резидент на съветското разузнаване, на знаменития център «Боевой», той заедно с баща ми през 1925-а е бил член на нелегалната пловдивска военна организация на комунистите. Като юноша четях издавания нелегално от БКП «Работническо дело». Руският език се преподаваше в гимназиите като задължителен дори тогава, когато България стана сателит на нацистка Германия — тогава не беше омразен като сега. Та, като встъпих в ремса, изучавахме руската поезия като учебна дисциплина, а като извънучебна — руската революция. Още не седяхме зад решетките, но се подготвяхме за това.
***

Допреди 26 години, когато децата у нас все още учеха в училище, че в България е имало антифашизъм, се знаеше за една акция на страховита «бойна група», която запалила склада за кожуси в София, предназначени за хитлеристката армия край Москва през мразовитата зима на 1941-1942 г. Но кой да знае тогава, че тази страхотна «диверсия» са я извършили три еврейски момчета на възраст под 19 г., единият от които е Джеки Вагенщайн, и девойката Зора, която по-късно става негова съпруга и която, по думите му, до кончината си неотдавна «не можеше да различи револвер от ютия». По-късно Джеки е въдворен в еврейски лагер за принудителен труд и оттам бяга при партизаните. След опит за обир на богат лихвар за нуждите на отряда, Джеки е предаден от друг евреин, оказал се сътрудник на полицията. Арестуван е и е откаран в Дирекцията на полицията при суперполицая Никола Гешев. Вагенщайн не обича да разказва какво е ставало там, само веднъж избухна, когато му зададох тъпия въпрос какво според него е повече инквизиция — мъченията в затвора или мъченията, когато социалистическите цензори са забранявали филмите му. «Разбира се, че полицията!» И ме отпрати да чета «Махалото на Фуко» — един от невероятните откъси в книгата му «Преди края на света. Драскулки от неолита», илюстрация не само на живото му слово, но и на онова, което му помага да запази духа си при всякакви премеждия — иронията, с която гледа на живота.

Махалото на Фуко

«Дойде време да те запозная накратко с физическия феномен, наречен «махалото на Фуко», защото след нощната ни беседа с Гешев логично следваше и този урок по приложна физика. Той се състои в откритието на френския физик Жан Бернар Леон Фуко, че един предмет, провесен на връв и оставен в пълен покой, започва да се върти по посока, обратна на часовниковата стрелка. А ако питаш и що е махало, ще ти опиша по този достъпен за лаиците начин: принуждават те да приклекнеш и под сгъвката на коленете ти поставят железен лост. Под лоста пропъхват ръцете ти така, че да обхванеш собствените си сгънати крака, и след като приковат китките ти с белезници, сътворяват от теб едно човешко чеверме, нанизано на лост. Две мускулести горили вдигат лоста от двата му края и го полагат на облегалката на два обърнати един към друг стола. Подобно чеверме винаги се завърта около оста си надолу с най-тежката си част, така твърди физиката на твърдите тела (А комунистите тогава бяха по правило твърди тела.) И доколкото анатомията на човека е такава, че най-тежката част е главата му, ти увисваш с главата надолу и с голи ходила, обърнати към небесната вис…
После, в нарушение не на физическите, а на елементарните хуманни закони, започват да те бият по голите ходила с триъгълна палка от твърда гума, докато дъгата на ходилото ти се превърне в черно-виолетов оток, от който след втория ден на подобни занимания с всеки удар пръсва кръв и лимфа… Към горния урок по елементарна физика трябва да се добави, че българската полиция, винаги в крак с времето, успя да усъвършенства механичното люлеене на махалото, като го електрифицира. Това се прави, като с единия полюс на оголен кабел омотаят, да речем, палеца на стърчащия ти нагоре ляв крак, докато другият полюс е свързан с дясното ухо на висналата ти надолу глава…».
Анжел Вагенщайн е осъден на смърт. Само случайността му помага да живее. Част от Софийския затвор е разрушен от американска бомба, затворниците са преместени в Сливенския затвор, където чакат изпълнение на присъдите си. Но Съветската армия навлиза в България и на 8 септември Джеки излиза на свобода. В този ден пред затвора първи идват на тумба… сливенските цигани и за изумление на затворниците, все още струпани зад железните решетки, надуват отдавна забранената от властите червена песен «Да живей труда», гарнирана с дайрета и кючеци. За случката Вагенщайн казва: «Тази мила и неочаквана циганска песен на труда ми даде основание десетилетия по-късно да нарека по телевизията циганите «мои скъпи братя и сестри». След това получих куп писма и телефонни обаждания с гневни заплахи да си прибера «братята и сестрите» и да си ги отнеса в Израел». Неотдавна Джеки бе в Сливен, да помогне за възстановяването на автентичния вид на килиите на «смъртниците», които ще станат част от музей.
— Джеки, ти срещал ли си на друго място разбирането, че с антифашистки музеи могат да се привличат туристи, както е направено успешно в Полша например?
— В България имаше толкова много музеи на революционното движение. Питам къде са техните архиви, в тях имаше уникални свидетелства за българското антифашистко движение, което беше подпомагано и високо оценено от победителите във Втората световна война — САЩ, Русия и Великобритания. Благодарение на него България избегна загубата на територии, тежки репарации и наказания като победена хитлеристка държава. В много градове съм питал къде са музейните експонати и архиви, никой не знае. Би трябвало ръководството на БСП, социалистите по места, да организират акция за издирването им, може с част от тях да се направи дори музей на социалистическото движение на «Позитано». Всички ми казват: «Чудесна идея, Джеки.» И после никой нищо не прави. Аз ли на моите години да тръгна да ги диря из България?
— Но ти виждаш, че времето на Съпротивата се изличава отвсякъде — от учебниците до публичните изяви, дори в БСП някои смятат, че да се говори по тази тема е старомодно.
— Ще повторя нещо, което съм казвал и преди. Кризата в БСП и въобще на левицата според мен се дължи преди всичко на нейното идеологическо обезличаване, страхлив стремеж към «снишаване» и сливане с околната среда — т.е. отказ от ясно изразена лява индивидуалност, от защита на вековната ценностна система на левицата, бюрократична апатия при системно провежданата от десницата стратегия за нейното демонизиране, за фалшифициране на отделни събития и периоди от историята й. Равнодушието, мързеливият отказ от активен отпор и нежеланието да изразяваме публично и ясно своята гледна точка всеки път, когато подмяната на истината се върши от отделни личности и медии, постепенно деформира — особено при младите поколения — представата за БСП и за случилото се в един нееднозначен и относително кратък исторически период. Целият кървав ХХ век — арена на войни, насилия, преврати, политически убийства и революции — бе сведен и от високите коридори на властта, и от уличните кресльовци, и от медийните манипулатори единствено до обвинения за извършени действителни или мними грешки и грехове след Девети септември 1944 г. Убийствата на Стамболийски, Алеко, Гео, Вапцаров и стотици други, нощните преврати и безчинства на полиция и жандармерия, изселването на еврейските семейства от София и отнемането на цялото им имущество, безчислените жертви на хората, обрекли се на народа, преследвани с цели родове и обречени на зандани и бесилки, а днес обозначавани с веселяшкото «червени боклуци». Откъде младите да познават тези старателно изтривани странички от нашата история, щом и ние млъкнахме?! Колко и какви дейци на културата и медиите днес участват във висшите партийни структури? Оценяват ли на «Позитано» ударната сила не само на танковете Т-34, но и на песента «Вставай, страна огромная»? Знаят ли защо пред разстрела Вапцаров и неговите другари не са произнасяли речи, а са пели? Никъде по света — и на Лондонското сити, и на Уолстрийт, не са забранени думичките «капитализъм», «социализъм», «експлоатация», «хора на наемния труд», «коопериране», «солидарност». Тяхното пълно отсъствие у нас е белег на политическа амнезия и социално равнодушие, излъчвано от левите седалки на парламента. А нашата единствена и неотменима алтернатива на статуквото е искреното и активно съпричастие, солидарността и взаимодействието с хората на наемния труд и техните синдикални организации, за равенство на видовете собственост и върховенство на Закона, грижата за старите, болните, бедните, изоставените, срещу мимикриите на национализма пред зейналата пропаст между отчайващо бедните и безсрамно богатите. Трябва да си върнем Бузлуджа без диктатура на пролетариата, но и без диктатура на олигархията и парите!
— Явно в цивилизования свят не се гнусят от това, за което си говорим, щом от Холивуд и от Франция поискаха да правят игрални филми по твоите книги «Сбогом Шанхай» и «Петокнижие Исааково». Докъде стигнаха тези начинания?
— Филмът в Холивуд ще бъде пищен, зрелищен и ще струва много пари, затова нещата вървят по-бавно. Засега съм отговорил на тяхната молба и съм дал авторските права на две от най-известните филмови компании в Холивуд — «Фокс» и «Сони». По подобен начин стоят нещата и във Франция.
***
Финал на филма на Анжел Вагенщайн «Допълнение към закона за защита на държавата» — за терора над комунисти и земеделци през 1925 г. Всичките «леви» са избити, полицията може да си отдъхне, повече никой няма да буни реда със защита на простите селяни. И в този момент на погром над всички надежди изумените погледи се обръщат към хълма — там, неизвестно откъде взело се, се развява на вятъра едно гордо червено знаме. Простреляно, но живо…

http://www.duma.bg/node/137683