BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
Ноябрь 2017
Пн Вт Ср Чт Пт Сб Вс
« Окт    
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930  

В селото на поп Паскал

На по-малко от 10 км от Добрич, всред ширналия се плодороден добруджански чернозем е разположено село Паскалево. Заради близостта си до областния център населеното място не е засегнато засега от обезлюдяването. Тук трудно ще видим пустеещи сгради – характерната нерадостна гледка за огромен процент от добруджанските села.
Мнозина работещи в Добрич предпочитат спокойствието на селския живот и живеят тук целогодишно. Къщите са с грижливо подредени и обработвани големи дворове. Красивите съвременни жилищни постройки на по два, че и повече етажа придават модерен облик на селото.

Спираме в центъра. Тук са читалището и административната сграда, обединила няколко функции – кметство, телефонна централа, поща, медицински пункт.
Икономическата криза е оставила своя отпечатък и в Паскалево. Част от зданията, разположени в центъра, са собственост на РПК. Преди тук са функционирали ресторант, сладкарница и хлебопекарна. Сега работи само смесеният магазин.
Фурната е затворена от години, а сградата, в която се помещава, е в окаяно състояние. Преди години тук са се произвеждали над 1000 хляба дневно. След промените са правени опити да се възстанови дейността й, но неуспешно.

Първите данни за селото са в османски регистри от ХV век. По време на турското робство селището се е наричало Ези бей. Името си дължи на турския феодал Азис (или Ези) бей, който преди повече от 300 години притежавал чифлик тук. Населеното място е съществувало покрай него. Тук са живели ратаите на бея. В началото на ХІХ век в Ези бей се заселват балканджии от Габрово и Котел.

Няколко години след пристигането им селото било нападнато и изгорено до основи от татари. Българите са били принудени да се преселят в Хаджиоглу Пазарджик. През 1848 г. един свещеник – поп Паскал, довежда тук голяма група заселници.
Те са се настанили в Добруджа след неуспешен опит да намерят препитание в Бесарабия. Това е повратен момент в историята на селото. Поп Паскал е не само свещеник, но и общественик, местни краеведи с право го определят като един от видните добруджански възрожденци.

Той полага огромни грижи за паството си. Работи неуморно не само за съхранение на вярата, но и за просвещаване на енориашите си. Роден е през 1776 г. в с. Козарево, Новозагорско. Още в ранните си младежки години се запознава със Софроний Врачански, който му дава да препише “История славянобългарска”.

Ръкоположен е в свещенически сан през 1808 г. Избира духовното поприще с ясното съзнание, че така може да бъде максимално полезен на народа си. След поредната Руско-турска война – походът на Дибич Забалкански през 1828-29 г., българското население в Тракия, което е помагало на руските войски, след тяхното оттегляне решава да поеме с руснаците на север, познавайки отлично отмъстителния характер на поробителя. За да избегнат турските зверства, 16 000 български семейства се събират в Айтоското поле и заедно с руските войски потеглят на север.

Определен е за водач на 100 фамилии, които поемат към Бесарабия. Там получават земя от руските власти. Поп Паскал и потеглилите с него енориаши основават село, което наричат Кортен. Будният свещеник се среща с видните български търговци и родолюбци Васил Априлов и Никола Палаузов.

Вследствие на разговорите си с тях стига до извода, че изселването обезбългарява родните земи и не е полезно за България, защото ще затрудни изпълнението на най-важната задача – отстояването на българщината в рамките на Османската империя и предстоящата борба за освобождение на Отечеството от турско робство.
Поп Паскал започва да убеждава енориашите си да се завърнат в земята на дедите си. 900 семейства се вслушват в думите на своя духовен водач. През 1832 г. той повежда бежанците към Родината.

Пътят на кервана преминава през Добруджа. Богатите почви и пасища примамват хората да се заселят в обезлюдените от върлуващи башибозушки, кърджалийски и черкезки банди села. Завръщащите се българи достигат до околностите на търговския център Хаджиоглу Пазарджик (дн. Добрич).
Свещеникът заживява в града и съдейства да се построи през 1832 г. църковна килия, където е сегашната църква «Света Троица». Там започва да проповядва Свещеното писание на български език. Година по-късно духовникът се установява в с. Геленджик (дн. Победа). Със свои средства построява училище и църква.

Свършил и тук мисията си, той се премества в Ези бей през 1848 г., вече прехвърлил преклонната възраст от 70 години. И тук активно участва в усилията на местното население за издигане на църква и училище. За няколко години е построен православният храм “Свети Димитър”.
Видният просветител напуска този свят на 90-годишна възраст, на 10 декември 1866 г. Гробът му е в църковния двор в днешно Паскалево, което основателно и с гордост носи неговото име, дадено на селището с министерска заповед през 1942 г.

Надгробният му надпис: “Тук почиват тленните останки на свещеника Паскаля из село Козосмоде. Той е бил първий основател на българските селения в Добруджа от година 1832-а. От негов имот е въздигнато българското училище в с. Геленджик. Ръкоположен в 1808 г. Представил се в Господа на 1866 дек. 10, с. Ези бей”.
През Руско-турската освободителна война Паскалево се оказва в центъра на бойните действия за освобождението на Добрич. През януари 1878 г. части от Долнодунавския отряд на генерал Аполон Ернестович Цимерман водят край селото тридневни боеве с укрепилите се в Хаджиоглу Пазарджик 15 000 турски войници от Египетския корпус под командването на Зекерия паша.

Недалеч от селото се издига паметник. Под него почиват костите на българи и руси, дали живота си за премахване на петвековния турски гнет. Паскалевци се сражават храбро по бойните полета на Балканската, Междусъюзническата, Първата и Втората световна война. 22 жертви дава селото по бойните полета за обединение на българския народ.
Преди Освобождението местното население не успява да увенчае с успех задачата да построи училище. Първото школо тук е открито през 1898 г.

Училището и читалището носят името на Димитър Минчев – местен учител, убит зверски през 1918 г. след повторното окупиране на Добруджа от румънците. Читалището разполага с над 8 000 тома художествена литература. Към културната институция е сформирана певческа група за автентичен фолклор.

По-рано в читалището се е съхранявала музейната сбирка на бившето ТКЗС. Тя обаче е унищожена след 1990 г. В Паскалево днес живеят около 1000 души. Освен, че е едно от големите добруджански села, то е успяло да се съхрани засега и от ширещата се цивилизация. Етническият характер на населението е преобладаващо български. Тук живеят едва няколко десетки цигани, които не създават проблеми, казва кметът. И все пак, демографският колапс, пред който е изправена страната ни, се чувства и тук.

Ражданията се броят на пръстите на двете ръце. Безработицата е другият голям проблем. Хората в трудоспособна възраст тук разчитат на сезонни работни места или на работа в малкото останали работещи предприятия в Добрич.
Землището на Паскалево е голямо – цели 24 000 дка. Земята се обработва от кооперация, четирима арендатори и над 70 частни земеделски стопани.

Въпреки трудностите, перспективи за развитие на селото има, но възможностите те да се използват рационално. За да живнат селища като Паскалево, е нужна и целенасочена държавна политика за възраждане на селските райони не само на думи и програми, а и на дела.

http://www.desant.net/show-news/32988/