Георги Караславов води атаката срещу „Тютюн“ на Димитър Димов

BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз

Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.

юни 2022
П В С Ч П С Н
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930  

Георги Караславов води атаката срещу „Тютюн“ на Димитър Димов

Културните хора също се мразят. Но благодарение на техния талант и подготовка скандалите им излизат от равнището на махленското и се превръщат в епични войни с битки, сражения, депресии, победи и загуби.
В тази рубрика ще ви представим истории за великите вражди в летописа на българската култура и изкуство.

Димов
Романът на Димитър Димов „Тютюн“ излиза през октомври 1952 г. в тираж от 4000 броя. Привидно нищо не вещае скандал около него, макар да се знае, че Димов пише книга по „една нова тематика“.
Автор на вътрешната рецензия е Пантелей Зарев, тогава „само“ професор в СУ, редактор – железният комунист Димитър Ангелов, съден през 1943 г. по Закона за защита на държавата. Най-известната му книга е „На живот и смърт“, която също отразява антифашистката съпротива в България.
Привидното спокойствие обаче е измамно. „Тютюн“ е посрещнат с огромен читателски интерес, но в колегите на автора му Димитър Димов започва да зрее завист. Нещо съвсем нормално за България по принцип и особено избуяло в първите години след 9 септември 1944 г., когато се преразпределят власт, постове, позиции, влияние, идеи, слава и пари, разбира се.
Няма и два месеца, откакто романът е в ръцете на читателите, когато на 8 февруари 1952 г.
ОБВИНЯЕМИЯТ: Димитър Димов е обвинен, че подражава на западната литература и не пише по модела на социалистическия реализъм
секциите на белетристите и критиците към СБП свикват под знамената своите членове. Започва обсъждането на романа. То продължава три дни – на 8, 11 и 13 февруари. „Тютюн“ е подложен предимно на унищожителна критика и много препоръки за преработването му.

Кой е Димитър Димов по това време?

От 1950 г. е професор по анатомия, ембриология и хистология на гръбначните животни във Висшия селскостопански институт в София. През 1938 г. е дебютирал в литературата направо с роман – „Поручик Бенц“. Критиката го посреща много радушно, печели и наградата „Веселина Дервентска“, присъждана тогава за най-добър роман на годината.
ОБВИНИТЕЛЯТ: Георги Караславов е обединителят на най-острите критици на романа

През 1945 г. излиза вторият му роман – „Осъдени души“. Отпечатал е и два разказа – „Севастопол“ (1940 г., „Литературен глас“) и „Карнавал“ (също в „Литературен глас“, 1942), както и пътеписа „Субтропични брегове“ (1942).
Новата власт е респектирана от научния авторитет и творчеството на Димитър Димов, но има и „две наум“. Първо, той произхожда от интелигентско, значи дребнобуржоазно семейство, освен това и биологичният му баща, и вторият съпруг на майка му са царски офицери.
Второ, от януари 1943 до март 1944 г. Димов е бил на специализация в Мадридския институт „Рамон-и-Кахал“ по хистология на нервната система. А в Испания вече управлява омразният на комунистите каудильо Франсиско Франко.

Въпреки тези „тъмни петна“ в биографията,

на 10 март 1946 г. Димитър Димов е приет за член на СБП. Може би ще ви е любопитно и кои други поети и писатели са приети на същата дата: Веселин Ханчев, Александър Геров, Божидар Божилов и др. А за кандидат-членове – Блага Димитрова, Петър Увалиев, Невена Стефанова и др.
Почти 4 месеца по-късно – на 5 юли 1946 г. Димитър Димов „влиза и в редовете на БКП“. Писателят е по европейски скроен човек, но и доста колеблив и може би плашлив за свирепите нрави в първите години след 1944 г., когато без съд и присъда изчезват много хора от предишния елит, включително и интелектуалци.
Литературния критик Борис Делчев казва по този повод: „Според мен Димов беше вътрешно несвободна личност. Той беше по-свободен в мисловната сфера, отколкото в отношенията си с хората.“ (Цитатът е от книгата „Другият „Тютюн“, документи и спомени“. Съставители Пламен Дойнов и Анна Свиткова.)
Прелюбопитна в това отношение е статията на Димитър Димов, публикувана в „Работническо дело“ само ден-два след приемането му в БКП. Тя е като документ, в който писателят подписва своята лоялност към новите силни на деня и в някаква степен отричане от пре- дишните му възгледи и идеи.
Няма доказателства дали Димов сам е написал статията или тя му е поръчана от редакцията на вестника, а може би и от „по-нагоре“. Но по-късно в една от автобиографиите си той собственоръчно ще напише: „Изобщо животът ми преди влизането в партията се характеризира с типичен интелигентски и дребнобуржоазен манталитет.

От 1946 г. мисля
и действам
като комунист”

Та ето срещу този човек и писател и неговия роман „Тютюн“ през 1952 г. се изсипва свирепият словесен бой на по-голямата част от колегите му писатели, поети и критици. В българската литературна история няма друг случай, в който цели три дни да се обсъжда една-единствена книга. В изказването си Камен Калчев го нарича „тридневен конгрес“.
Ако в едно изречение обобщим основното във всички изказвания, то би звучало така: Димитър Димов е талантлив автор, но романът му „Тютюн“ е провал, защото авторът е повлиян от космополитизма, еротиката и други упадъчни черти на западната литература, а е загърбил метода на социалистическия реализъм и затова трябва да го пренапише, като се учи от съветските писатели Фадеев, Катаев и др.
„Рядко съм оставал така силно разочарован от роман, както от „Тютюн“, безмилостен е Максим Наимович и продължава: „Какво е Варвара? Това е

една полово
истерична жена,

която хленчи, че не е полово удовлетворена. Къде е партийният образ?“
„Димитър Димов е допуснал по-съществени грешки, като прекалено психологизиране, допуснал е елементи на приключенство, а някъде си служи с елементи на мистичност“, критикува и Димитър Ангелов, въпреки че е редактор на романа.
„Как се получи така, че Димитър Димов – от него очакваме да расте след последния си роман „Осъдени души“ и да премине към социалистически реализъм, той да ни поднесе една книга с твърде много буржоазни слабости?, пита Димитър Чавдаров-Челкаш.
„Влиянието на буржоазията най-зле личи в начина, по който той (Димов – б. а.) описва положителните герои“, казва Павел Вежинов.
„В романа на Димов няма социалистически реализъм, а има психологизъм, съединен с натурализъм и еротизъм“, отсича Стоян Каролев. И препоръчва на писателя три неща: да изучава съветската литература, да бъде командирован от СБП, за да изучава българската действителност и да поработи за своя марсистко-ленински мироглед.
Иван Бурин упреква Димов, че кръщава буржоазните си героини с красиви имена като Мария и Ирина, докато образите от работническата класа са с груби имена – Спасуна и Варвара.
„Той (Димов – б. а.) никъде не дава нито един от положителните герои да си мисли за Сталин, за утрешното време, какво ще стане. Няма пориви, които да изпълнят героя“, обвинява и Стоян Ц. Даскалов.
„За положителните качества Димов трябва да бъде поздравен, а за отрицателните – критикуван и безпощадно бит“, заявява Арманд Барух.
Един от най-малко критичните към романа и с най-много похвали за него е Христо Радевски, председател на СБП. Но той знае нещо, което повечето от критиците на автора му не знаят.
За новата 1952 г. вместо картичка Димитър Димов получава написано на ръка с четлив почерк писмо:
„Уважаеми, другарю Димов,
Честита Ви Новата година. Желая ви здраве и много сили за по-нататъшна плодотворна работа, за нови Ваши успехи.
От все сърце ви поздравявам за „Тютюн“. Благодаря Ви, че ми го изпратихте. Дочитам го вече, дочитам го с дълбоко удовлетворение, дочитам го с превелика радост за нашата художествена литература, за Вас и Вашата сполука, другарю Димов.
Братски Ви стискам ръката.
1.1.52 г.
Ваш В. Червенков

Димов не съобщава на
никого за това писмо

Режисьорът Никола Корабов, филмирал „Тютюн“ през 1962 г., в разговор с мен определи това поведение на Димов като голямо достойнство и аристократизъм. За сравнение разказа за случая с Иля Еренбург, когато критиката нападнала негов роман. В един момент той казал на обвинителите си: „Понеже извадихте и много читателски писма срещу мен, искам и аз да ви прочета мнението на един читател. Той ми пише, че много харесва романа ми и ме поздравява…“ Еренбург направил многозначителна пауза и бавно произнесъл името на този читател – Йосиф Висарионович Сталин.
Има твърдения, че някои от критиците на „Тютюн“ знаели за писмото на Червенков, но го приели като личен акт на вожда, като новогодишна картичка едва ли не, а не като официална позиция, защото писмото не било публикувано в печата.
Всъщност цялата гръмогласна атака срещу романа е заради предстоящото присъждане на Димитровска награда, паричната равностойност на която е 16 000 лева. Повежда я Георги Караславов. Той също казва, че Димитър Димов е талантлив, но не бил овладял метода на социалистическия реализъм, езикът му е „непоносим“ и награждаването на романа му би било „лоша услуга на нашето младо поколение“. Караславов сам е кандидат за наградата с романа си „Обикновени хора“. А

най-яростен в критиката
си е Стоян Ц. Даскалов, н

оминиран с романа си „Мелницата „Липовански“. Заради възражения, че „Обикновени хора“ е част от по-мащабен проект, Караславов оттегля кандидатурата си. Фаворит става романът на Ст. Ц. Даскалов.
Другите кандидати за наградата са „Има на света Москва“, пътеписни очерци на Веселин Андреев, „Септемврийци“ на Емил Коралов и „Последният щурм“ на Петър Славински. Павел Вежинов съобщава, че на заседанието на Президиума на СБП за наградите срещу „Тютюн“ имало сериозни възражения предимно от идейно-политическо естество. „Някои другари“ изказали мнение, че романът на Димов нямал достатъчно качества за отличаване с Димитровска награда.
Развръзката е бърза и с жестоки последствия за някои от най-активните отрицатели на романа.
На 16 март 1952 г. в официоза на БКП „Работническо дело“ е публикувана статията „За романа „Тютюн“ и неговите злополучни критици“. Тя не е подписана, но след време става ясно, че автори са Христо Радевски и тогавашният главен редактор на вестника Атанас Стойков. Но инициаторът и окончателният редактор на текста е самият Вълко Червенков. В статията се казва, че „Тютюн“ е

„едно от най-вълнуващите произведения, написани след 9 септември“

На 31 март 1952 г. започва партийно събрание в СБП. То също трае три дни. На него „отрицателите на романа са подложени на унищожителен реторически огън и почти всеки от тях си прави ритуална самокритика“. (Цитатът е от „Другият „Тютюн“).
На 22 април 1952 г. на друго събрание в СБП най-яростните критици – Пантелей Зарев, Стоян Каролев, Пенчо Данчев, Емил Петров, Максим Наимович и др.) са отстранени от ръководните си постове в изданията на писателския съюз.
През юни Димитър Димов е удостоен с Димитровска награда – първа степен, в раздела за художествена проза. Романът „Мелницата „Липовански“ на Ст. Ц. Даскалов е напълно пренебрегнат.

Писателят обаче
е принуден да
преработи романа

според мъдрите указания на Червенков и Христо Радевски. За надзорник му е определен литературният критик Яко Молхов. След години пак ще надзирава и сценария на писателя за едноименния филм.
Оставен без изход, Димитър Димов написва допълнителни 250 страници. Този „ремонт“ на романа явно е струвал много нерви и негативни емоции на писателя. Втората му съпруга Лена Левчева ми разказа неговата изповед пред нея: „Нямаше начин да не се подчиня. Направих го, за да спася единственото, което имах – писането.“
„Не мога да забравя болката, с която го изрече – разказа още Левчева. – Като в библейска история ми е. Димитър Димов сам се качи на разпятието, за да живее детето му „Тютюн“.

Умъртвяването му
беше на косъм

Победата не му донесе творческо удовлетворение. Напротив – осъди го на двойствен живот…“
В началото на 1954 г. „подобреното“ издание на „Тютюн“ излиза в обем от почти 1000 страници и тираж от 20 000 бройки.
През 1962 г. Георги Караславов е свален от поста председател на СБП и сменен с Камен Калчев. Две години по-късно – на 21 март 1964 г. писателският съюз е оглавен от Димитър Димов. Той умира от инсулт в Румъния, където води делегация на СБП.
Георги Караславов почина на 76 години през 1980-а.