BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
Апрель 2018
Пн Вт Ср Чт Пт Сб Вс
« Мар    
 1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30  

Самотата е работилницата на поета

Левчев
 Моето време е замърсено, сегашното време не ме пречиства…», казвате в новия си автобиографичен роман «Панихида за мъртвото време». Защо сте толкова жесток към времето?

 

— Драга Валерия, любовта и поезията са ме научили да избягвам  обясненията, защото те убиват най-хубавото на нещата — тайнството. Така че  книгата ми не е раздавач на категорични истини. Тя е по-скоро разговор с  невидимия изповедник, пред който е глупаво да казваш: 2 и 2 е равно на 4.  Времето се пречиства с време. Според моето скромно мнение объркват го  овластените лъжи, но също и нашите самоизмами. В книгата си не раздавам никакви  присъди. Напротив, предупреждавам, че тя е субективен разказ. С това условие се  явявам и на този разпит.

 

— Наистина ли смятате, че «нашият свят е заседнал в асансьор»?  Откъде идват големите ви разочарования?

 

— Метафората за заседналия асансьор е плод не само на моята  клаустрофобия, а преди всичко на демографския взрив, който претоварва  възможностите на планетата според някои сериозни учени. Иначе аз се старая да  живея с очарованията, а не с разочарованията.

 

— Защо ви смятаха за галеник на онова, вашето време, г-н  Левчев?

 

— Може би съм бил галеник на съдбата. А «онова, вашето време»  не зная какъв смисъл крие, тъй като работя със свое собствено време. Моето време  ми е дало една велика привилегия — да бъда свободен в мисли и думи. И с тази  свобода аз не мога да се оправдавам пред «обществено-историческото»,  «непречистено» време. Пък и личната свобода е винаги непростима.

 

— Подчертавате, че не се отказвате от нито един свой ред. Това  означава ли, че сте вярвали в онзи идеал?

 

— Трябва да се досещам какво значи «онзи идеал». Аз съм се  родил и очевидно ще остана до смъртта си с леви убеждения, въпреки че днес тези  понятия са се деформирали и обезсмислили от безразборна политическа употреба.  Идеалът трябва да бъде върховното, което човек носи в душата си. Идеалът винаги  е първата жертва на политическото доктринерство и демагогията. Затова и тук ще  се въздържа да говоря повече за него.

 

— «Подлостите на вчерашните другари…» Защо изсипаха хулите си  върху вас? Имало ли е моменти, в които да се страхувате от партийната мъст?  

 

— В едно старо стихотворение («Спиртоварна») казвам на  циганчето, което поддържа огъня, че моите приятели и другари са велики  магьосници. Днес бих потвърдил това. Моите приятели са благородни и достолепни  хора. Още като дете обичах да другарувам с по-големи от мен. В книгата, за която  говорим, се опитвам да им благодаря. Но сигурно на мнозина оставам длъжник. Моля  ги да не ми се сърдят. За предателствата нито ми се мисли, нито ми се говори.  Историята ни учи, че почти зад всеки подвиг като хиена върви предателството. Но  въпреки самохвалната атмосфера, в която живеем, не бих си приписал сериозно  някакъв свой героизъм, че да се жалвам от предатели. Ако има такива, те ще  получат своите сребърници от съвестта си. От никаква партийна мъст не съм се  страхувал.

 

— Отново разказвате за работата си с Людмила Живкова. Наричате  я «приятелка по мечти и фантазии». Откъде тръгна приятелството ви? Какво го  подхранваше?

 

— Приятелството, за което говориш, драга Валерия, няма видими  или обясними причини. Най-искрените приятелства възникват без съображения и  цели. Вероятно необяснимостта на това приятелство е дразнело най-много,  влудявало е кариеристите. В техните очи аз съм бил подобие, което ги е  изместило. Аз чувах непрестанното бръмчене на клюките и интригите, сякаш вървях  сред гора от магарешки тръни.

 

— Разгадайте, моля ви, думите й: «Ще дойде време да работим без  баща ми, а може би и против баща ми»! Осмислихте ли ги тогава, когато тя ви ги  казваше?

 

— Не. Нито тогава, нито сега съм ги осмислял. Аз съм свидетел  на огромната обич и взаимно възхищение, които съществуваха между бащата и  дъщерята. Но мисля, че техните възгледи за бъдещето и смисъла на човешкото битие  не можеха да съвпаднат. Разговорът за необвързаността на свободния човек имаше  принципно важно значение. Ако трябва да се самоанализирам, аз разбирах  достатъчно, но не желаех да разбирам опасното двусмислие на думите й. Просто се  дистанцирах. С този разговор завърши нашето работещо приятелство.

 

— Защо?

 

— Защото напуснах Комитета за култура по свое желание.

 

— Подробно описвате посещението в Индия. Странно е било това  бясно препускане от храм в храм. Защо Людмила толкова често влиза в светилищата  на Кали, богинята на Смъртта? Намирате ли някакво предопределение в  предупреждението на магьосника, че тя не бива да прави това, че то е гибелно, а  пък тя приема с усмивка думите на мага?

 

— Цялата й програма в Индия беше изключително напрегната.  Посещенията в храмовете не бих нарекъл бясно препускане. Други очи са  анализирали срещите на Людмила с богинята на Смъртта. Ако бях по-прозорлив, бих  могъл да разбера още тогава сакралните знаци на раздялата. От дистанцията на  времето всяко тенденциозно дешифриране днес би било равносилно на политическа  инсинуация.

 

— На връщане от Индия тя ви подарява бяла кърпичка с някакъв  прах, чието съдържание лабораториите не могат да установят. Какъв знак е било  това? И откъде идва това нейно влечение към мистиката — тя произлиза от  обикновен род, а се запалва към агни йога — как осмисля това учение?

 

— Това е една от загадките, които Людмила отнесе със себе си.  След смъртта й при едно посещение в Англия останах със силното впечатление, че  тя е била повлияна от оксфордски професори, известни специалисти на източните  тайни учения. Винаги когато сме говорили за Елена Блаватска или агни йога, тя  спираше на определен етап с шеговитото обяснение, че на хората не трябва да се  дават повече знания, отколкото те могат да понесат. И аз никога не съм проявявал  нахалството да проникна отвъд границата на нейните тайни.

 

— Какво е компенсирала с отдаването си на мистиката — липса на  семейно разбирателство, липса на истински приятелства, липса на любов?

 

— Не искам, а и не мога да отговоря на тези въпроси.

 

— Кога тя се изправи пред «абсурда на своя идеал»?

 

— Мисля, че нейният идеал имаше една-единствена драма и тя е  героиката. Ако у Людмила е имало някакво разочарование, то се е случило през  последната година, която ми е по-слабо позната. Може би твърде суров е финалният  й сблъсък с вулгарната действителност. За такова нещо е ставало дума.

 

— Спомняте си, че тя е имала много бижута. Вероятно подарявани,  купувани. Какво става с тях и с архива й?

 

— Архивът на Людмила Живкова за известно време след смъртта й,  доколкото знам, беше под контрола на Милко Балев, вероятно за да бъдат  редактирани нейните избрани съчинения. Но по този въпрос други са  по-достоверните източници. Що се отнася до личните украшения на Людмила, мисля,  че е недостойно пред паметта й да се проявява любопитство. Чувал съм Живков да  споделя в приятелски разговор, че някои ценности, вероятно скъпи подаръци на  дъщеря му, са били предадени на държавата, както е прието да се прави в цял  свят. В личен план фамилията не проявяваше нито алчност, нито разточителство.  

 

— Казвате, че след смъртта й тюркоазът на пръстена е бил  побелял. Нима вярвате в тази мистика? Някои я оспорват.

 

— За прословутото пръстенче с тюркоаз, който избелява, за да  предскаже смъртта, не виждам кой и защо може да се дразни и страхува от такъв  мистичен знак. Ако го е имало, това е било единственото предупреждение за онова,  което никой не предвиди. Ще напомня само, че съм публикувал тази мълва още през  1982 г. в биографичния очерк «Мислете за мен като за огън» под строгия контрол  на секретариата на ЦК и съветниците на Живков. Още пазя техните рецензии. На  никого не хрумна тогава да оспорва историята с пръстенчето.

 

— Писала е стихове. Кой сте запомнили…

 

— Да, писала е стихове и има редове, които помня. Но аз я  посъветвах да не ги публикува.

 

— «Докато сме на власт…», ви казва ген. Кашев (шефът на УБО)  още през 1978 година. Какво означава това — че Кашев се е съмнявал във  «вечността» на тази власт? Не е ли било кощунство за онова време?

 

— Да, Кашев бе много достоен човек. Публикувах стихове за  смъртта му. Наказаха редактора.

 

— «Живков ме изгледа подозрително и студено, такива бяха нашите  отношения…» Защо «студени»? А в същото време ви обвиняват, че сте били «роб»  на властта?

 

— В края отношенията ни са били такива. Но дълги години Живков  ми е пазил главата. Прощавал ми е своеволия. Затова някъде писах на шега, че той  ми е бил бодигард.

 

— Споменавате, че през 1982 г. за първи път ви минава мисълта,  че Живков трябва да се оттегли. Какво ви накара да мислите така?

 

— Може би дългият му траур, свързан с изчезване от  политическата сцена.

 

— Защо все пак Живков сваля политическото си доверие от  вас?

 

— Имало е много причини. Все пак допускам, че главната е била у  мен. Твърде ентусиазирано и демонстративно защитавах и пропагандирах гласността  и перестройката. Бях нещо като фен на Горбачов, с което днес едва ли бих се  похвалил.

 

— Защо изключват Александър Лилов от ПБ на ЦК на БКП и от  секретар на ЦК на БКП?

 

— Пред втория човек в онази система съществуваха две  перспективи — да свали първия (невъзможно без великия братски Съветски съюз) или  да стане поредният жертвен агнец. Някои подозираха, че се отстраняват от властта  кадрите, свързани с Людмила Живкова. Аз нямам собствен отговор.

 

— Днес имате ли обяснение кой написа писмото, подписано с  «Хайдук», с обвинение, че вие сте убили Георги Марков?

 

— Писмото — смъртна присъда, бе адресирано до моите преводачи и  издатели в Париж и от тях бе препратено в посолството. Това хвърля някаква  светлина върху целите на сплашването. А подписът «Хайдук» говори за изключително  ниска интелигентност и непознаване на българския език, в който думата «хайдук»  означава «крадец, грабител, разбойник». Кой би се самоназовал по този начин.  

 

— Кой пуска през 1982-ра мълвата, че сте правили опит за  самоубийство? И защо?

 

— Разбира се, че не зная, пък и не ме интересува. Силата на  мълвите е в тяхната анонимност.

 

— През 1986 година шефът на КГБ Бобков ви предупреждава за  наближаващи «огромни промени и събития, по-значителни от Великата октомврийска  революция». След ген. Кашев това е второто такова прозрение. Означава ли, че те  са знаели какво ще стане, дори нещо повече — че са направлявали този процес на  «промяната»?

 

— При Кашев това вероятно е било глас на интуитивното съзнание.  При Бобков беше нещо съвсем друго. Той наистина е един от дейците на  перестройката и всичко, което се разстрои. Това бе знак на доверие. Той ме  предизвестяваше да имам готовност, да не се изненадам, а да участвам. Аз пък  взех, че се изненадах.

 

— «Интригите, които бяха станали идеология…». Какво срути  системата?

 

— Този въпрос е сериозен. А освен това включва и отговор в себе  си. Между причините, поради които рухна системата, бих отделил три. Първо —  подценяването и дори враждебността към научно-техническата революция още от  времето на Мичурин и Лисенко. По-късно изпуснатият момент не можеше да се  навакса и закъснението се увеличаваше. Второ — гибелната страст на идеологията  да заеме мястото на религията. Трето — изолацията, която под лъжовното сияние на  разоръжаване и мирно съвместно съществуване се превърна в мъртва хватка на  студената война. Както в романа си, така и тук ще повторя: Нямам никакви илюзии  нито претенции да казвам нещо повече от субективно свое виждане, което значи  оспоримо.

 

— Определяте Живков като Клавдий. Страхотно сравнение! Какво  означават думите му: «Няма да им дам да избягат от кораба»?

 

— Какво означава поговорката — всеки знае. Само че в случая  плъховете останаха, а Живков бе изхвърлен зад борда.

 

— Греховете ви?

 

— Е, това вече е темата на романа ми. Вижте колко дебел е  списъкът на грешките и греховете ми. Но когато бях млад поет, написах абсурдно  стихотворение («Желязната ръкавица»), в което имах дързостта да кажа: «И вярвам  аз със всичка сила, че грешките ще ме спасят».

 

— Търсите ли самотата като спасение?

 

— Самотата ме търси и не като спасение. Самотата е  работилницата на поетите.

 

— «Ожених се с хонорара от първата си книга «Звездите са мои» —  1957″. Дора Бонева — опитомителка на чувствата, казва за нея Йордан Радичков.  Дора ли превързваше раните ви?

 

— Без да съм Хаджи Димитър, ще кажа «Да». Тя ги превързваше с  магически билки.

 

— Как съхранихте брака си?

 

— Съвсем не съм специалист по този въпрос, но си мисля: Бракът  трябва да съхранява хората, а не хората да съхраняват брака. Договорът, с който  е обвързано нашето семейство, не бих нарекъл брачен.

 

— Казвате, че «най-хубавото от любовта е спечелването на  сърцето». Но това е само миг. А после какво става с любовта?

 

— Тази сентенция не е моя, а принадлежи на най-великия  любовник, и то като реплика от филма «Казанова`70». Ролята се изпълнява от  Марчело Мастрояни като офицер от НАТО. А после? А после, изправен пред световния  съд на жените, Казанова отговаря на сладострастния техен въпрос: «А коя от  хилядите жени, които сте притежавали, ви е оставила най-добро впечатление?»  «Една, която си отиде сама.»

 

— Не ви ли раздели «мъртвото» време със сина ви Владимир? Сега  намерихте ли се?…

 

— Много се стараха да ни разделят. Много пъти съм давал  обяснения за неговото инакомислие. Да, той има свое мислене, свой талант и фикс  идея да бъде различен от баща си, макар че има легитимното право да ми прилича.  Но никой не е успял да ни раздели. Такава е веригата на живото време.