BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
Июль 2017
Пн Вт Ср Чт Пт Сб Вс
« Июн    
 12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31  

Любомир Левчев посреща 82 г. с нова книга


Днес, 27 април, живият класик на българската литература Любомир Левчев става на 82 години.

По повод рождения си ден той събра най-новите си 20 стихотворения и озаглави книгата „Самосън“. Може би това е своеобразен вариант и продължение на някогашното заглавие „Самосъд“ – обемен том с негови избрани творби, появил се през 1983 г. Новото издание е осъществено от издателя Стефан Чурчулиев („Акцент 96“) и е подарък за големия ни поет. То се появява като уникат, тиражът е 20 броя. Само след месец друго издание в голям тираж ще предложи на широката публика издателство „Захарий Стоянов“.

Какво вижда през мистичния си прозорец Любомир Левчев днес? Пак хоризонтът тежи от звезди, но тяхната светлина е загубила човешката си съпричастност, изчезнала е осезаемата знаковост за социална възможност, за национална идентичност, за извисяване на българското, за личната надежда на малкия човек в XXI век. Затова ръката на поета „напипва корени в небето“, мисълта му прониква в есенцията на съвременните философски дилеми: историята като игра – от детската игра до глобалистичната илюзия, от пещерната ера до дигиталната епоха, където „тишината е храм без камбани“, за наказанието „самотност“, за „смяната на времето“, което робува на максимата „Няма време!“ А битието тежи над главите ни като „мистични мечове“ – без идеали, без Бог, без спомени, без надежда. Светът се е концентрирал в неразгадаеми и хаотични звуци – „свободни да значат каквото си искат“. Защото алчността е на власт, а отгоре се посипва „пепел от кремирани звезди“. Последният влак на живота изтлява в „заслепяващо безсъние“.

Левчев не просто разговаря със своите приятели, с близките си, с непознатите, които ще разгърнат тази книга. Той е рицар на духа, който никога не е носил маска, а и днес стои прав пред съвестта си и подписва с името си знаците по своята Via Dolorosa.

Доста преди да се заговори за България в Европейския съюз, точно той, интелектуалецът, написа: „Кръвта на България руква и потъва в кръвта на Европа. Историята на живота и смъртта повтаря до безкрайност един урок, който ние никога не научаваме.“

МОДЕРЕН ОРФИЗЪМ

От прозореца на своите мечти само преди 60 години – преди някакви си 60 космически озарения, Любомир Левчев написа „Звездите са мои“ и неговата едноименна стихосбирка (1957) изгря, въвеждайки нов стил в родната поезия. Стилът на дуендето, на минираната от контрастни състояния поезия, на мистичното прераждане, съхранило в себе си орфическата свобода – да въздигнеш любовта като божествена даденост и изкуството като най-висша форма на хуманизъм. И всичко това е оживяло в архитектониката на свободния стих, който през 50-те години е някаква невиждана ерес за тогавашната естетическа норма. От тази първа книга изскочиха завинаги и се вградиха в поетичната ни традиция стихове емблеми като: „О, не завързвайте крилата на сърцето!“ („Звездите са мои“) или „Къде е тая кървава Гренада?“

„И върху твоята надгробна плоча

една кама кастилска ще наточа

за следващия бой!“

(„Песен за Гарсия Лорка“)

В нашата литература именно Левчев създаде модерния орфизъм, разбиран не като обезсмъртяване чрез мистериозни обреди, нито като практикуване на физическо и религиозно безсмъртие, но най-вече като пребиваване в космическото асиметрично време, което се движи по законите на поетическата рефлексия – в една цикличност на екстаз и скръб, равновесие и падение, гибел и възраждане.

САМОСЪН

Някога носех в душата си

нежно, но смело начало.

Днес ме поглъща

самотният сън.

Аз вече

съм заприличал на растение,

на което не му се расте повече.

Защо ми е?

Когато се надигах

на корени

като на пръсти,

какво видях отвъд себе си?

Отвъд сияйния връх?

Отвъд…

Добре че имам

още малко сила да мълча.

Сега съм сянка

на това мълчание

и сянка

на това растение,

което не желае нищо повече…

Когато от мене остане

само сянка,

нехвърлена от никого и нищо

нека дойдат онези, които

трябва да бъдат след мен.

Нека измислят нов морал.

Нека въздигнат нови закони,

според които

не хората хвърлят сянка,

а сянката хвърля хора.

Без спомени.

Без истини.

Само звуци –

свободни да значат каквото си искат.

СМЯНА НА ВРЕМЕТО

На Петьо Блъсков

Безсънието зее като пропаст.

И аз пропадам в себе си.

Бъдеще,

искам да ти дам

още малко надежда.

Минало,

отварям твоите скривалища –

безцелно оцеляли идеали,

безкрайни мигове,

светкавична вечност.

Има ли още нещо да се случва?

Спрял съм като часовник,

който вече не показва време.

А казва:

– Не! Не съм навит!

Спрял съм, за да разбера,

че време и живот –

това са две неща,

съвсем, съвсем различни.

Все пак,

някъде откъм Всемира

времето ми се усмихва иронично:

– Какъв, по дяволите, е този живот,

който непрекъснато повтаря:

„Няма време.

Няма време.

Няма.“

Светът произвежда

все повече смърт.

А животът бяга от себе си,

скътал последна надежда.