BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
Июль 2017
Пн Вт Ср Чт Пт Сб Вс
« Июн    
 12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31  

За опълченеца от Шеста дружина Васил Преславски

Като герой от Руско-турската война бил оземлен и получил пенсия, казва 90-годишната Анастасия Стойкова, внучка на опълченеца от Шеста дружина Васил Преславски

На всеки 3 март възрастната жена излиза с портрета му в шуменската черква “Свето Възнесение”

“Била съм много малка, когато той почина. Но смътно си спомням как на всеки 3 март дядо слагаше опълченска униформа. Идваше файтон, украсен със зеленина, и двамата с баба ми Анастасия се качваха, за да отидат на тържествата в центъра на града.”

Това разказва Анастасия Стойкова от Шумен. Тя е внучка по бащина линия на опълченеца от Шеста дружина Васил Преславски.

Баба Анастасия е родена на 16 август 1926 г., дядо ѝ умира от сърце на 6 януари 1930 г. По всяка вероятност е бил на 78 г., макар да има неясноти около рождената му година. Според официални сведения тя е ноември 1851 г., но според други — 1842-а.

Момиченцето било при смъртта му едва на 3 г. и няколко месеца и сега, вече като възрастна жена, Анастасия може да бърка лични спомени от дядо си с разказите на роднини, които после е слушала за него.

Защото след малко си спомня, че дядо ѝ я хващал за ръка и я водел на тържеството, а там имало голяма арка, цялата в зеленина.


Анастасия Стойкова с портрета на своя дядо Васил Преславски.

Това е възможно, ако старият опълченец е празнувал с войската Деня на храбростта на 6 май.

Каквато и да е истината, споменът за опълченеца Васил Преславски е жив в рода на баба Анастасия. Макар и да наближава 91 г., тя самата поддържа огъня на родолюбието, като на всеки Трети март излиза с портрета на дядо си в шуменската черква “Свето Възнесение”.

Там има паметна плоча на шуменските опълченци, общо 106 човека, сред които е и дядо ѝ Васил.

Баба Анастасия предполага, че в този храм е венчан опълченецът, когато най-после се задомил след 2 войни зад гърба си — Руско-турската освободителна от 1877/1878 г. и Сръбско-българската от 1885 г.

Той е роден като Васил Тонев Каракашев в Преслав, затова взел фамилията Преславски. Когато бил на около 18 г., напуснал бащиния си дом и се заселил в Сини вир, Шуменско, където завъртял бакалия. Не забогатял, но другарувал с хора, запалени от искрата на борбата за национално освобождение.


Опълченци от Шумен, снимани през 1902 г., сред тях е и Преславски.

“Родът на дядо ми е поборнически. Бунтарският дух идва от дядо му Танас, бояджия на прежди, който участвал в подготовката на Априлското въстание.

Чичо му Димитър пък бил в четата на Кара Андрей, известна в Шуменско от времето на Старозагорското въстание”, обобщава баба Анастасия, която цял живот работила като начална учителка. Пенсионирала се в базовото Второ основно училище на Шумен след почти 30 г. учителски стаж, но трудовият ѝ път започнал в Хитрино.

По ирония на съдбата като млада учителка живяла в една от къщите, които експлозията на цистерните помете през декември 2016 г.

Когато започнали арести след разгрома на Априлското въстание, дядо Васил заковал с дъски прозореца на дюкяна си в Сини вир и избягал във Влашко. Оттам до това да се запише като доброволец в Плоещ в опълчението оставала само една крачка, която той направил. Васил Преславски имал брат близнак — Вълчо, който обаче не го последвал в странство.

Съществуват документи, според които Васил Преславски се записал опълченец на 3 май 1877 г. Зачислен е в първа рота на Шеста дружина под командването на подполковник Беляев. Почти месец по-късно — на 26 май, е повишен в ефрейтор.


На 3 март баба Анастасия излиза с портрета на своя дядо Васил Преславски в двора на шуменската черква “Свето Възнесение”.

Знае се, че повишението в чин било награда за тези опълченци, които са се проявили най-добре при ученията по стрелба или пък в строя.

Както мнозина от мъжете, които са се завърнали живи и здрави от война, и дядо Васил не обичал да разказва много-много за военните си преживявания. Мълчал най-вече за времето, когато бил хъш във Влашко.

Това баба Анастасия знае от баща си Жеко, най-малкия син на стария опълченец. Двете дъщери на Анастасия — д-р Севдалина Стойкова, която е началник на неонатологичното отделение на шуменската болница, и Светлана Джанкова, екскурзовод, са чували, че прадядо им Васил разказвал за Самарското знаме и как опълченецът от Шумен Васил Петков загинал, докато го защитавал.

Било по обяд, защитниците си подавали знамето от ръка на ръка. Това е исторически факт, но най-вероятно Васил Преславски го е знаел от разкази на други, тъй като неговата Шеста дружина не е участвала в битките при Стара Загора и връх Свети Никола (Шипка), където са защитавали Самарското знаме.

Дружината му имала други задачи, а загиналият Васил Петков бил от Трета дружина.

Васил Преславски със своята Шеста дружина имал честта да участва в първата битка на българското опълчение с редовната турска войска — още на 4 юли (стар стил) 1877 г. край село Уфлани (днешното Ветрен в община Мъглиж), когато предният отряд на генерал Йосиф Гурко, който настъпва към Казанлък, среща 3 табора войска.


Къщата, в която умира старият опълченец Васил Преславски

След завземането на Казанлък от русите неговата Шеста дружина е изпратена обратно към Велико Търново да охранява пленени турци, докато другите опълченци тръгват и се бият при Стара Загора.

Шеста дружина се разминава и с епичните битки на връх Шипка, тъй като нейната задача била да охранява подстъпите към Северна България в района на Трявна или на Елена — различно според различните източници.

Във всеки случай руското разузнаване не е знаело откъде Сюлейман паша ще тръгне на пробив в опита си да мине в Северна България в помощ на обсадения при Плевен Осман паша и затова трябвало да охранява 120-километров участък от Стара планина между Севлиево и Елена.

Сюлейман избрал да атакува през Шипченския проход, така Васил Преславски не участвал в Шипченската епопея, но не му била спестена битката при Шипка-Шейново през декември, когато руската армия и българските опълченци печелят една от най-важните си победи във войната.

По-късно опълченците са изпратени към Котел да разчистват района от разбойници, които пречели на мирното население да се върне към нормалния си ритъм на живот.

Васил е отчислен от опълчението на 10 юни 1878 г. Когато се завърнал от войната в Шумен, той се захванал отново с търговията. Поборническата му кръв закипяла пак, когато била обявена Сръбско-българската война след Съединението през 1885 г. и той се записал доброволец в нея.

Стигнал чак до Кула, където бил ранен. В сраженията там загубил и ордените си, и документите си на опълченец. Докато получи ново свидетелство, той останал без някои от привилегиите, полагащи се на опълченците по онова време, и трябвало да поработи като горски стражар и дори санитар в дивизионната болница, изкупувал и тютюн.

Като опълченец бил оземлен и получил пенсия. Някъде по това време дядо Васил се поогледал, за да подреди и личния си живот. През 1886 г. се жени за Анастасия Бакалсавова от Дивдядово. Запознала ги сестрата на булката, която по това време била учителка в Сини вир.

“Аз съм кръстена на баба си Анастасия. Тя била от знатен род, първи братовчед бил генерал Рачо Петров”, разказва бившата учителка. Бащата на младоженката, който бил богат човек и имал фурна в Шумен, купува къща на младото семейство в Шумен до Куршум чешма.

Тази къща, в която през януари 1930 г. умира Васил Преславски, е запазена и до днес. Препродавана в годините, и досега тя е обитаема, но в нея живеят непознати за фамилията хора. Набързо старият опълченец станал баща на 6 деца — между 1886 и 1899 за 13 г. му се родили 5-има синове и 1 дъщеря. Първи се родил Антон — през 1887 г., след него са Иван — 1889 г., Гинка — 1891 г., Сави — 1893 г., Александър — 1896 г., и изтърсакът Жеко, бащата на баба Анастасия, дошъл на бял свят през 1899 г.

За Иван, Антон и Сава се знае, че били на фронта през войните за национално обединение на България, а след 9 септември 1944 г. Сава изчезва. Защо и как, в рода нямат запазени спомени, а и след смъртта на баба Анастасия голямата фамилия се пръска из цялата страна.

Дядо Васил Преславски бил погребан в старите шуменски гробища, които отдавна не съществуват. През годините гробът му е заличен, препогребан е символично с още 7 опълченци от Шумен и сега в новото градско гробище има техен паметник.


Анастасия Стойкова с албума на опълченците, издаден през 1928 година, който е семейна реликва.

Освен портрета още един уникален документ съхранява жива паметта за опълченеца от Шеста дружина — в дома на баба Анастасия Стойкова пазят ревниво и оригинала на албум с ликовете на 384 български опълченци, сред които и портретът на Васил Преславски.

Ценният албум е издаден през 1928 г. от Централното поборническо опълченско дружество на София по повод строителството на Паметника на свободата на връх Шипка. Наречен е “Спомен от освободителната Руско-турска война”, в него са поместени портретите на останалите по това време живи опълченци.

Печатът е на букволеярницата на Петър Глушков в София. С друг екземпляр от този албум се сдобиха преди дни от националния парк музей “Шипка-Бузлуджа” в Казанлък, където разполагат с хиляди фондови единици материали, посветени на българското опълчение.

По тяхна информация към 16 май 1877 г. числеността на българското опълчение при формирането му била 7444 души, а точно година по-късно според руските ведомости опълченците били 12 651 човека.

Най-дълго от тях е живял опълченецът Кръстьо Попов от Четвърта дружина, който умира в София през 1954 г. на 104 г. Според други данни успял да го надживее Тодор Габаров, който умира през 1958 г. във Варна, но неговият случай е по-особен: той е включен в опълченските списъци със специален протокол едва през 1929 г., а по време на самата война е бил само на 13 г.

Анастасия Стойкова от Шумен, която на 16 август т.г. ще навърши 91 г., пък е може би последната жива внучка на опълченец у нас, която помни дядо си от времето преди смъртта му. Докато била учителка, често я канели да разказва за него. Тя обичала да води учениците си на екскурзии до връх Шипка, където се издига Паметникът на свободата и където българското опълчение издържа достойно своя изпит по родолюбие.

За последно възрастната жена била на чутовния връх на 22 септември 2009 г. и дори сама слязла по 890-те стъпала оттам.

https://www.24chasa.bg/novini/article/6219167