BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
Декабрь 2017
Пн Вт Ср Чт Пт Сб Вс
« Ноя    
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031

Галина ДУРМУШЛИЙСКА: КАК ОТКРИХ ДВЕ ПЕСНИ

Галина ДУРМУШЛИЙСКА е българска народна певица от добруджанската фолклорна област. Известна е още като „Славеят на Добруджа“, „Гласът на Добруджа“.Родена е на 5 юни 1959 г. в с. Ведрина. Завършва Хуманитарната гимназия в Добрич. От 1977 г. започва да пее в ансамбъла за народни песни и танци „Добруджа“, а впоследствие става негов солист. По-късно с Миланка Йорданова и Нелка Петкова пеят в трио „Добруджанка“. Тя е създател на няколко музикални групи от холандци, изпълняващи български и добруджански фолклор. Живее в град Котел и се занимава с етнотуризъм. През 2007 година е удостоена със званието „Почетен гражданин на Добрич“.

ИЗГРЯЛА ЗОРА ДЕННИЦА

Научих тази песен от Евдокица Желязкова от село Кардам, община Генерал Тошево. Тя живееше там от дълги години, но семейството ѝ се беше преселило в Кардам от Северна Добруджа. Аз не познавах песните на преселниците, макар и аз да съм преселничка от Лозенградско – както всъщност всички добруджанци, но преселници в Добруджа наричаме само тези от Северна Добруджа, а другите сме местни.
Бях на празник в Кардам и гледах красивите костюми на жените…много горди и подредени са преселките. Струваше ми се, че малко повече викат, отколкото бях свикнала да слушам. Моята баба, от която до тогава бях учила песни пееше благо и мен учеше така: „Ха кажи баба една песня?!»…
Та стоях аз на площада в Кардам и слушах, гледах… От групата се отдели една жена и ми каза: «Ела някой ден да ти попея, да те науча на нашите песни!» И започна да ми казва текста на «Изгряла Зора Денница» Усетих такава поезия, такава красота, сякаш се отвори нов свят за мен…
Леля Евдокица беше едра жена, с гордо вдигната глава… Тя не пееше, тя внушаваше смисъла на песента.
И така, аз чух песента, аз видях песента…беше поразително:

Изгряла Зора Денница
На Камънския равен мост
не била Зора Денница
най била мома Калина
тя на дървари път чака
Път чака да ги попита:
Дървари, вие пътници’
не видяхте ли дървари
моето братче Димитър
не го Калино видяхме
ала го ние зачухме…

До тук красота, красота, красота…
И като се занизаха еди страшни думи след това:
Цигани го хванали
колата му нарязали, волове му заклали
буен си огън наклали
волове му печали,
а него карали
с меден кавал да им свири

Не можех да си взема дъх, пишех и си мислех: Не, това не мога да го изпея… а думите се редяха от тъжни, по тъжни..
Като чу Калина тез думи…тук явно вече съм блокирала, защото не мога в рима да ви кажа текста, но като чула Калина за смъртта на брат си, слязла под моста и се обесила….Причерня ми, не чувах, не виждах и не исках да изпея тази песен. И точно тогава леля Евдокица каза финала:

Тежък се керван зададе
най-напред върви Димитър
с меден си кавал свиреше
кавал му свири говори:
къде си сестро Калино
кервана да ми посрещнеш…

Бях поразена. След това още много песни ми изпя леля Евдокица, но в главата ми само песента за Зората остана, помрачена от хорската злоба и човешката слабост.
Дълго носих тази песен и един ден реших – не мога да убия красивата Калина, не мога, ще променя песента. Защото колко злобен може да е човек, в утрото на един прекрасен ден да излъжеш едно красиво момиче, че брат му е разорен и унизен по този жесток начин… Оставих красивото начало: Зората Денница грейна и огря каменния равен мост – селото смених – в Добруджа има село Камен, както красиво грее Зората, така красиво стои хубава Калина на каменния мост и пита за брат си – явно единствения близък който има. Ето сега отговора, измислен от мен:

Не го Калино видяхме
ала го Калино зачухме
голям си керван карало
на теб армаган носило…

В Добрич обичах да ходя с поетите на техните срещи. Беше много вълнуващо! Слушах ги, гледах ги, радвах им се. Понякога ставах да изпея и аз някоя песен. Един ден реших да им изпея песента „Изгряла Зора Денница“ – разбира се, в моя нов вариант. Когато песента свърши, единият поет каза: „Колко странно. Когато тя запя за Денница и особено за мост, си помислих: Каква ли драма следва да чуем. А то, вълшебство!“
С годините разбрах – в нашата народна песен има скрити символи, които дават информация за просветените. Нашата народна песен е закодирана информация за живота… Да, разбирам, приемам, съгласна съм, но не мога да убия Калина, не мога!
Ние певците сме преводачи на едно време, в което нито ние, нито нашата публика е живяла. Задачата ни е да преведем публиката си назад във времето, да ѝ покажем живота, отношенията между хората тогава, защото понякога се объркваме, а фолклорът е за това, да ни успокои и покаже, че каквото е сега, и преди е било и изборът е наш, но ако направим така – ще се получи ей това…
Когато все пак реших да запиша в БНР тази песен, в същия ден леля Евдокица почина. Какво беше това, не зная, но когато се върнах в Добрич, в звукозаписното студио на Пламен Калчев – Бомбая, пробвахме да направим нова версия, космическа, където в края на песента ясно се чува тупкането на едно уморено сърце, до последния акорд, където сърцето спира…
Има и още за тази песен. Чух тази песен в изпълнение на Елица. Те бяха със Стоян Янкулов в Белгия на едно изложение и аз също бях там с моя оркестър от холандски музиканти. Стоях поразена и слушах песента – в звездния вариант, явно Калчев я беше дал или не зная, но чувах моите думи и сърцето на леля Евдокица как затихва и умира… Но Калина – НЕ!
Много още мога да кажа за песента. Тя беше избрана за песен на годината 1992 или 1993 година не помня вече. Сега успешно я преподавам на моите ученици, харесва се песента и най-важно – Калина е жива, жива!

РАДКА МАЙКА СИ ДУМАШЕ

Тази песен е от село Ведрина, моето родно село. Зная я от леля Слава – сродница на баща ми. Тя пееше красиво, беше блага, кротка жена и умееше да внушава песните си по свой начин
Не зная защо в лицето на Радка винаги съм виждала себе си – по-точно в желанието на Радка да се омъжи, да има свой дом и да работи на своята нива. Затова когато леля Слава ми запя тази песен, аз потънах в копнежи, усетих, разбрах Радка…

Радка майка си думаше
аз ще се мамо оженя
омръзнало мий мамо ма
лете по чужди чикъми
зиме по чужди станове…

Само който не е ходил от град на град, от сцена на сцена, само който не е мръзнал от притеснение преди да излезе на сцена, само той не знае какво е да си артист. Когато всички » нормални» се прибират при семействата си, ние тръгваме , за да забавляваме хората. Не винаги това е приятно, но нека не се отклоняваме, чака ни една красива песен, да послушаме:

Ще взема мамо турчето
турчето – друговерчето
то има ниви безкрайни…
Радкинта стара майчица
тя си на Радка думаше:
Не вземай Радке Турчето
турчето друговерчето
турската вяра й лошава
лошава и лошо мирише
на тютюн и на мангуна…

Да, познавачите на песента са объркани, мислят си, че това не е текстът на песента?! Да, това е истинският текст на песента. И аз слушах като вас и аз се чудех – как една вяра може да мирише?! На тютюн – да, знам как мирише, но на мангуна?! Знаете ли какво е мангуна? В Добруджа има такъв израз: «Какво ме гледаш като натровен от мангуна!» Нека да оставим на специалистите да обяснят произхода на това растение, а ние да се съсредоточим върху песента:
Имаме изправени две поколения жени – майка и дъщеря. Имаме две виждания за живота – майката, която цял живот е работила по чужди станове и чужди чикъми и дъщерята, която не иска да продължи тази традиция. Да, но всяка промяна трябва да се заплати и Радка е готова да даде младостта си, вярата си, за да се отърве от беднотията. Какъв избор?! В песента той е направен:

Радка майка си не слуша
в петък кадънувала
в събота му пристанала
в неделя отишла сено да сбира…

Тук вече ми дойде в повече: тя нищо не променила в живота си, само това, че нивата, на която работи, е не чужда, а на нейния съпруг „Турчето друговерчето“ Къде е сватбеното настроение, сватбено пътешествие, моля, моля, сетивата ми протестираха. Слушах, чаках развръзката:

До обед снопи събирала
седнала да си почине

И тогава чула как българките песни пеят на хорото…Как ли се е почувствала моята мила Радка?! С къносани ръце, със забулено лице, сама, скапана от работа – слушах и плачех и тогава чух развръзката:

Проклета да е таз мома,
коя майка не слуша
коя вяра си дава
българска вяра хубава…

Дни наред виждах тази картина, а мелодията хубава, хубава и реших, че ще променя песента. Няма да влизам в детайлите на чуждата вяра, защото с годините разбрах, че по принцип различието в религия, вяра, традиция и култура са не лесни за преодоляване неща, дори между съпрузите да има любов, дори да са деца на Европейския съюз…Смесен брак е голямо чудо! Когато е хубаво, най-хубавото на двете страни тържествува и пей, когато е трудно, няма дума, няма жест, няма любов, която да стопли душите на клетниците, избрали различния….
Замених Турчето с Никола. Хубаво име е Никола, винаги, когато пея песен с това име, а те са много в моя репертоар, винаги виждам красив мъж. Трябваше обаче да му сложа още нещо на Никола, за да може да изпълни ролята си на неподходящ съпруг за Радка. Използвах дума пак от речника на мама:» Изедник» И песента доби следния вид:

Ще взема мамо Никола
Никола – баш болярина ‘
той има ниви безкрайни..
Радкинта стара майчица
тя си на Радка думаше:
Не вземай Радке Никола
Никола баш болярина
чи той е Радке изедник
ни знае делник, ни празник
ни куга й Света Ниделе…

Ако Радка не послуша майка си и се ожени за Никола, не я чака кой знае каква радост и благост, но тя това иска – да работи на своя нива и да тъче на свой стан. А в песента мило се прокрадва истината за живота, красотата на човешките отношения – „делник-празник и света Неделя!» Това е нужно на човек, за да бъде щастлив – една жена, която да го обича, една работа, която да го увлича, делник – празник и света Неделя!!!»
Не ме съдете строго за промяната! Сложих свой прочит и свое виждане на нещата, а вие сте свободни да я изпеете, както я усещате!…

http://www.antimovski-han.org/article.php?id=1010