BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
Октябрь 2017
Пн Вт Ср Чт Пт Сб Вс
« Сен    
 1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031  

140 години от Шипченската епопея

Отбелязваме 140 години от героичните боеве на старопланинския връх Шипка, които останаха в историята като Шипченската епопея. Стотици българи изкачват историческия връх всяка година, за да отдадат почит на героите, загинали за свободата на България.

Отбраната на Шипченския проход е една от най-героичните и решаващи битки по време на Руско-турската Освободителна война през 1877-1878 г. Боевете, които се водят от 09(21) до 13(26) август 1877 г. между защитниците на прохода и турската армия влизат в българската история под името Шипченска епопея. Задачата на малобройния руско-български отряд под командването на генерал Н.Г. Столетов, наброяващ около 7 500 души е да спре превъзхождащата я по численост армия на Сюлейман паша (около 27 000 души и резерв от 10 000), да не й позволи да премине Балкана и да се съедини с турските части в Североизточна България в помощ на обсадената в Плевен армия на Осман паша. Сраженията за Шипка започват на 09(21) август 1877 г. В течение на шест дни българи и руси с огън и щик отблъскват непрекъснатите атаки на турските табори. Най-тежък и решаващ за отбраната е третият ден – 11(23) август, когато турците все повече затягат обръча около защитниците, а боеприпасите са на привършване. Следобед Сюлейман паша хвърля в боя всичките си резерви срещу центъра на отбраната. В този най-критичен момент, когато изглеждало, че Шипка ще падне, от Габрово пристига първото подкрепление, изпратено от ген. Радецки. Надвечер пристигат всички роти на 16 стрелкови батальон и след ожесточен бой турците отстъпват. Шипка е спасена! Боевете продължават и през следващите три дни, но проходът вече е здраво в ръцете на руската армия. отбраната на Шипка продължава и през есента и зимата на 1877 г. Този период влиза в историята като «Зимно шипченско стоене». Въпреки студа и мъглата, въпреки снежните бури и виелици, защитниците на Шипка геройски бранят прохода. За тези изпълнени с мъжество и саможертва дни телеграфът съобщава с кратката фраза: «На Шипка всичко е спокойно». Руските войници и българските опълченци превръщат прохода в непристъпна крепост, «в затворена врата за настъплението на турците към Северна България и отворена врата за победния поход на руската армия към Цариград», по думите на ген. Радецки. След падането на Плевен (29 ноември/10 декември 1977 г.) руските войски преминават Балкана при изключително тежки зимни условия и пленяват турската армия на Вейсел паша в шейновския укрепен лагер на 28 декември 1877 г (9 януари 1878 г.) Победата при Шипка-Шейново е достоен завършек на Шипченската епопея. Жертвите, които руските полкове и българските дружини дават на Шипка и в полето на Шейново са около 11 000 – убити, ранени и безследно изчезнали, а над 9 000 души са замръзналите и заболелите по време на Зимното шипченско стоене. Основният камък на Паметника на Свободата е положен на 26 август 1922 г. Паметникът е завършен през 1930 г. На 26 август 1934 г. паметникът на връх «Свети Никола» е тържествено открит от цар Борис III. Паметникът е висок 31,5 метра и към него водят 890 стъпала. Над централния вход гордо се възправя бронзов лъв – символ на българската държавност. На останалите три страни са изписани имената на Шипка, Шейново и Стара Загора – бойните полета, напомнящи за подвига на българските опълченци.

http://bgnes.com/bylgariia/obshchestvo/4531731/

Иван Вазов
ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА
11 август 1877

Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.

О, Шипка!

Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: «Търчете! Тамо са раите!»
И ордите тръгват с викове сърдити,
и «Аллах!» гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговаря с други вик: ура!
И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.
Пушкалата екнат. Турците ревът,
насипи налитат и падат, и мрът; —
Идат като тигри, бягат като овци
и пак се зарвъщат; българи, орловци
кат лъвове тичат по страшний редут,
не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Щурмът е отчаян, отпорът е лют.
Три дни веч се бият, но помощ не иде,
от никъде взорът надежда не види
и братските орли не фърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх —
кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всичките нащрек са!
Последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: «Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!»
При тез думи силни дружините горди
очакват геройски душманските орди
бесни и шумещи! О, геройски час!
Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва — гърдите остаят
и сладката радост до крак да измрът
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една смърт юнашка и с една победа.
«България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!»
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък — бомба,
всяко нещо — удар, всяка душа — плам.
Камъне и дървье изчезнаха там.
«Грабайте телата!» — някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рояк,
катурят, струпалят като живи пак!
И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели,
и въздуха цепят със демонский вик.
Боят се обръща на смърт и на щик,
героите наши като скали твърди
желязото срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч…
Но вълни по-нови от орди дивашки
гълтат, потопяват орляка юнашки…
Йоще миг — ще падне заветният хълм.
Изведнъж Радецки пристигна със гръм.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!

Иван Вазов