BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
Декабрь 2017
Пн Вт Ср Чт Пт Сб Вс
« Ноя    
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031

Архитектурното наследство на Южна Добруджа: За бита и труда

Сгради за обитаване
— селските къщи
— градските къщи
— вилите
— чифлицит
Ненапразно в предходните части на изложението обърнах внимание на историята. След такова интензивно движение през равнината във всички посоки, от хора с различен произход и бит, след толкова завоевателни походи и люти битки, които оставят жертви и руини – къде е началото? За каменните крепости от античността и средновековието знаем доста неща, но за жилищата? Ако има каменни основи и сред тях — битови предмети, ако има описания в историческите хроники – с помощта на въображението започваме да си представяме как са изглеждали. Но дървото гори и гние, глината се разпада от дъжда и вятъра, и няма как да попаднем на цяла запазена къща отпреди хиляда години.
Приели сме, че първите “изградени” жилища са били “уземни” (полувкопани). Отначало е имало едно помещение и в него било огнището (едноделно жилище). После необходимостта наложила и второ помещение зад първото — получило се двуделно жилище, с вход от тясната страна. Това е основния тип, от който се развиват наземните жилища.
Показвам отново илюстрацията от учебника “Кратка история на българската архитектура” от 1965г. на колектив от БАН.
            Започвам със схема 1 – план на землянка. Когато жилищното помещение се вдигне над земята, входът може да бъде и на дългата страна (схеми 2 и 3). После собата се дели (схема 5), добавят се помещения встрани и се получават многоделни къщи (схема 6). Прустът може да е по цялата дължина, или само пред едно помещение — симетрично или асиметрично, без да се издава пред външните стени. Когато площта му се окаже недостатъчна, се изнася напред с колонки. Чардакът винаги е покрит, за да бъде използваем и при дъжд, и при силно слънце. Така естествено и неусетно необходимостта води и до ново, по-сложно разпределение на плана, и до ново, по-пластично обемно-пространствено решение.
Стопанските постройки се разполагат по два начина: или встрани — допрени до къщата, или отдолу под нея. При вторият начин жилищния етаж се изгражда върху по-висок цокъл, а стопанските помещения са вкопани.
Към шестте основни схеми може да се добавят вариации в зависимост от големината и състава на домакинството, конкретните теренни условия, материалното състояние и изскванията на собственика, както и от въображението майстора-строител .
За начина на изграждане вече стана дума. Само ще уточня, че основите в Добруджа винаги са от камък, а стените – в зависимост от района: в черноморския район – от камък, край Дунав и във вътрешността – от кирпич или плет, измазан с глина.
Това може да е било едноделна уземна къща. 
Къща в кв.Рилци, гр.Добрич. 
 
При тази къща крайната стая вляво е пристроена допълнително (има ясни признаци за това). Когато елиминираме тази стая, се получава чистата схема 3. Подът на двете жилищни помещения е само с едно стъпало над терена. Къщата е препокривана. Северния скат на покрива е с автентични едноулучни керемиди.
Къща в с.Крушари
Снимката е от 1954г и ако къщата още съществува, може би е на 150 години. Според приложения план (на Г.Кожухаров), отначало е била триделна с дълбок пруст по късата страна. По-късно към двете плътни стени са пристроени обслужващи помещения с отделни входове (на снимката – вляво и вдясно). Понеже теренът е със значителен наклон, има полуподземен етаж – зимник или обор. Цокълът е измазан с глина, стените са варосани.
 
            Това е останало от къща в Брестница, община Тервел.
Имала е квадратен кьошк и истински “дълбок” зимник.
На друго място видях огнище – за съжаление зазидано (на снимката вдясно).
Къща в с.Брестница, община Тервел
 
Този тип къща се среща най-често. Тя е триделна, а помещението с огнището е оттеглено навътре. Къщата на тази снимка е с по-висок цокъл, но стопанските помещения не са отдолу, а вляво до нея. Схемата е симетрична, а прустът е издаден съвсем малко напред. Парапетът е от дъски с малък процеп (фуга) между тях. Прозорците имат решетки от железни пръчки, но те са поставени отвътре, а не отвън. Прозорците се отварят навън и когато има вятър, той ги притиска и уплътнява по-добре. В отворено положение се задържат с помощта на кукички. Отворите са обрамчени с дъски, а дъските върху щурца над прозореца са изрязани в полукръг.
В Добруджа има голямо разнообразие при оформлението на дървените парапети и прозоречните рамки на фасадата.
            Къщата с квадратен кьошк е много разпространена в Добруджа.
Така изглеждаше и дядовата къща. Чардакът беше любимото ми място за игра.
Къща в с.Брестница, община Тервел
 
            Тя е многоделна, асиметрична, с доста висок цокъл (вдясно има зимник).
Личи, че преди да изпадне в това състояние, е била красива, без да са прилагани допълнителни средства за разкрасяване.
Къщата в с.Брестница, със стопанските постройки към нея.
 
            По каменните стъпала отдавна не се е изкачвал никой.
Дървената колонка и капителя на навеса за животните също са профилирани.
Добруджанските къщи на българското население в равнината са едноетажни, с правоъгълен план и компактен обем. Дворовете са просторни и има достатъчно място. Дори къщите да са издигнати над земята, няма необходимост от допълнително увеличаване площта на етажа. Вероятно това е причината в повечето случаи къщите да нямат еркери, но и така те си имат чар.
Отличителна черта е не само профилирането, но и оцветявянето на дървените части с постни бои. В някои стари къщи имало оцветени тавани, а къщите на циганите били даже шарени.
Има още една особеност на добруджанските къщи: когато оборът бил долепен до жилището, на общата им стена оставяли малко прозорче. На него слагали свещта или газената лампа, за да свети, когато отивали да наглеждат животните. Такова прозорче съм виждала и между “в’къщи” и “собата” – в този случай сигурно за икономия на осветлението.
Нашият краевед Любен Бешков пише: “… Къщите на бедното или или средно турско население в Добруджа не са се различавали съществено по своето външно устройство от къщите на българите. По-особено устройство имала къщата на богатия стопанин-турчин: тя била двуетажна. На долния етаж се намирали обикновените помещения, а на горните – предназначените за гости. По-голямо внимание се обръщало на една просторна стая, наричана “диванхане”, чийто таван, врати и долапи са били украсени с най-различни дървени фигури, обикновено съчетани във формата на слижна плетеница. Околовръст в “диванхането” се издигал миндерлъка, на който сядали гостите и мъжете от семейството …”
Заможните българи преди освобождението също са имали двуетажни къщи. Те не били толкова богато украсени, със симетричната си планова композиция, с наличието на централно помещение и разположени около него стаи, те се доближили до пловдивската възрожденска къща, но никога не я достигнали.
Любен Бешков споменава накратко, че : “… Различни по устройство са били татарските, а черкезките къщи имали особена покривна конструкция: ниски тавани с високи покриви от ежегодно наслаган животински тор…”
Някъде по-нагоре споменах, че добруджанските къщи нямат високи огради. Имах предвид – в сравнение с оградите в подбалканските градове. Застроените чифликчийски имоти безспорно са били оградени с такива – в размирни времена е имало нужда от солидна защита на дома. В селата съм виждала малки дворове, чието застрояване е към улицата, с високи порти, но не между оградни зидове, а поместени между потройките. Все още има огради от натрупани необработени камъни без свързващ разтвор, с височина до 1,50м.
С дворове като карловските и копривщенските, за съжаление, не можем да се похвалим.
Къща в с.Ваклино, община Шабла
Тази скромна постройка е скъп семеен спомен от предшествениците. Собствениците й запазиха автеничността — и отвън, и отвътре. Превърнаха я в база за селски туризъм, която наистина предразполага към откъсване от настоящето и пренасяне в миналото.

Животът на село – с уморителния труд, с недостига на вода, със свирепия вятър и нетърпимата жега, е бил неразривно свързан със земята. Слънцето било часовник – изгрев, пладне, заник. С Гергьовден започвала работата на полето, на Димитровден дюлгерите прибирали такъмите и се връщали по домовете. Хората отдъхвали – до следващата пролет.
Сега е съвсем друго. Каквото да правим, не можем да върнем времето назад.

Когато четох “Чифликът край границата” и гледах филма, си представях, че историята се е случила близо до сегашната граница, край с.Красен, където Йовков е бил учител. Неотдавна разбрах, че чифликът всъщност е бил до с.Стожер. Там минавала границата, когато Южна Добруджа е била в пределите на Румъния.
По отношения на застрояването на чифлиците се знае, че те представляват комплекс от жилищни, селскостопански и складови сгради, заобиколени от обработваема земя.
Попаднах в един такъв бивш чифлик и ето какво видях:

 
Къща в чифлик в с.Царичино, община Балчик 
            Къщата не се отличава от тези в селата.
Хамбар в чифлик в с.Царичино, община Балчик 
 
Обикновено хамбарът на едно домакинство няма голям обем, конструкцията му е дървена – талпи или плет, има и от камък. Този в чифлика е с много по-голяма площ и обем – продукцията е за пазара. Сградата има симетричен план с покрита площ в средата за товарене и разтоварване.
Наоколо има няколко стопански постройки – за пилета, овце, коне и крави. Те са каменни, но отдавна не се използват и са полуразрушени.
Надявам се, че намерението на собствениците да съживят това наследство ще се осъществи.

http://ebridge.info/bg/statii/arhitekturnoto-nasledstvo-na-ujna-dobrudja-chast-4a-za-bita-i-truda

Сгради за трудова дейност

Сгради за трудова дейност:

  • селскостопанските 
  • занаятчийските 
  • индустриалните 

            СТОПАНСКИТЕ СГРАДИ НА СЕЛО са били неотменна част от имота на едно домакинство.
            По местоположение — под жилищните помещения, непосредствено или близо до тях.
            По предназначение — за хранителни продукти, селскостопанска продукция, инвентар, животни, фураж; на едрите земевладелци били необходими и сгради за селскостопанската техника.
            Материали и конструкция – както жилищата, като навеси или затворени помещения.

Полуподземен склад

Навес с ясла за животни

Склад за селскостопанска продукция

            Със ЗАНАЯТИТЕ нещата са ясни. Без занаятчийския труд животът не е възможен.
            До Освобождението в Хаджиоглу Пазарджик имало около 50 вида занаяти (проучване на Веселина Малчева). Занаятчийските работилници често били едновременно и дюкяни. Те оформяли цели улици (чаршии). Имало и улици само с един вид работилници, например обущарската улица.
            За някои от занаятите, които просъществували до 40-те години на ХХв., не са били необходими сгради – услугите са се извършвали на улицата: водоносец (с кобилица и кофи), сакаджия (разнасял водата с буре), бозаджия (носел бозата в гюм), точилар (с подвижно точило, задвижвано с крак), ваксаджия (със сандъче, пълно с бои и четки за обувки) и други подобни (спомени на Янко Атанасов).


Занаятчийската улица в гр.Добрич, 1941г. (днешната ул.”Д-р К.Стоилов)
Източник: В.Малчева, “Обущарството в стария град Добрич”

Кадастрален план от 1958г.

Художник: Янко Атанасов

            На кадастралния план вляво – през 1958г. застрояването по ул.“Д-р.К.Стоилов” изглеждаше както през 1858г. На графиката вдясно – каруцарска работилница, по спомени на художника.

            Стане ли дума за занаят, за каруци и за майсторлък, няма как да не се сетим за Сали Яшар от разказа на Йордан Йовков “Песента на колелетата” : “… А тъкмо такава работа беше по сърце на Сали Яшар и от неговите ръце излизаха каруци, които бяха същински чудо: леки, като че сами щяха да тръгнат, напети и гиздави като невести, с шарила и бои, които грееха по тях като цъфнали цветя. Но най-чудното в тия каруци бяха звуковете, които те издаваха, когато вървяха. Като че в железните им оси беше скрита някаква музика. Как ги правеше Сали Яшар, един господ знаеше, но неговите каруци не дрънчаха, не хлопаха като другите коля, а пееха ….”

Художник: Янко Атанасов

Ул.”Д-р Константин Стоилов” сега

            Вляво – дюкяни през 30-те години на ХХв. (вероятно по същата улица), вдясно – техните първообрази, доживяли и до днес.
            В центъра на Добрич, освен занаятчийските работилници и дюкяните, имало и пазар. И как може да няма – нали се смята, че градът в възникнал именно около пазар, и затова първото му име е Хаджиоглу Пазарджик.


Художник: Янко Атанасов

“Старият Добрич”

            Ето и спомените на художника: “ … Одун пазар, този тъй оживен и живописен кът на Добрич, се намираше на мястото, където сега е разполжен Архитектурно-етнографския комплекс “Старият Добрич“. “Одун пазар” означава “дървен пазар”. Наричаха го така, защото есенно време там хората носеха с каруци дърва, които продаваха за огрев и черпия. През останалата част от годината се предлагаха всякакъв вид стоки, включително зеленчуци, дини и грозде от Шабленските, Балчишките и Силистренските села, гъски, кокошки и какво ли не….”
            После Янко Атанасов описва кафенето, кесиената фабрика, цървуларницата, големия дюкян на Хаджи Осман, велосипедчийницата (бай Стойчо давал велосипеди под наем и те му носели големи печалби), калпакчийницата, фурната, кебапчийницата, варжийницата, сарашката работилница, арабаджийницата, както и бонбонената работилница, където се правели любимите на децата “фуре-бонбони”. Днес бихме казали: всичко това на едно място представлява един голям “комплекс за обществено обслужване”.
            Във възрожденските селища часовниковата кула била задължителна, за да се спазва работното време – всички да отварят и затварят едновременно и да няма нелоялна конкуренция.
 
            Най-старата часовникова кула в Добрич (от XIXв., на снимката вляво) била на главната улица, но съм чувала, че изгоряла при пожар. На нейно място била изградена друга, различна, която помня. Тя беше съборена при оформянето на новия площад след 60-те години на ХХв., когато градът стана окръжен център. Сега в “Старият Добрич” се издига нова кула, която е копие на онази от XIXв.

            За производството и обработката на селскостопанската продукция е необходима енергия. За добиването й се използвало всичко възможно: живата сила на човека и на животното, енергията на слънцето, на вятъра и на водата.
            Вятърните централи не са от вчера. Но са изглеждали като тази в с.Белинци.

Дървена вятърна мелница в с.Белинци край Исперих

            Йордан Йовков, “Постоловите воденици”: “…Една до друга бяха Постоловите воденици, един и същи човек – някой си Постол, когото бяха забравили вече – беше ги правил някога, но орисията им не беше същата. Едната работеше дене и ноще, бухтеше колелото й, водата се плискаше и шумеше, цялата воденица се тресеше, като че ще се пръсне. Другата мълчеше. Водата се разливаше настрана, корубестия олук съхнеше и се пукаше. По-голям изглеждаше и по-нашироко разпущаше клоните си орехът, а под него, помрачена от сянката му, воденицата като че се смаляваше от ден на ден, като че потъваше в земята, удавена в бурен…”
            И ако се запитаме къде ли в Добруджа и кога ли е имало воденици, щом водата се вадела от дълбоки кладенци, Йовков отговаря: “… И есенно време, когато от цяла Добруджа тръгваха кервани подир кервани коля към балчишката скеля и към водениците на Батова…” Все пак – нещо ме кара да мисля, че Йовков разказва за някое друго място, защото край Батова имало не една, не две, а седем воденици!

            ПРЕРАБОТВАЩА ПРОМИШЛЕНОСТ в Южна Добруджа има още в края на XIX в.:
1 фабрика за тютюн, 5 фабрики за спиртни напитки, 101 мандри, мелници – 8 парни, 101 водни и 164 вятърни (Дарина Марчева, “Мелничарството в Каварна”)
            В началото на XX се изграждат нови текстилни, железолеярни и тютюневи фабрики, дараци, както и модерни мелници.
            Тясно свързано със селскостопанското производство, преработвателната промишленост и търговията е изграждането на складове. “Маази” се строели в градовете още преди Освобождението. Запазени такива има на пристанищата в Балчик и Каварна.

Мелницата на Махалнишки на пристанището в Каварна

            Допреди 20 г. мелницата работеше. Заедно със складовете (маазите) около нея, образуват ансамбъл с голяма историческа и архитектурна стойност.

Мааза на пристанището в Каварна Източник: Google 

            Тя е преустроена от новия собственик във вила и ателие.

Мелницата на Бешкови в Добрич Архивна снимка

            От 80-те години на миналия век сградата на мелницата изглежда така — преустроена, пристроена и надстроена, с променено предназначение.

Мелницата в Балчик Архив на ИМ-Балчик

            Построена през 1909г. , тя била една от най-модерните за своето време.
            В Балчик на пристанището, зад мелницата, имало и рибна борса. Сега тя се надстроява и преустройва в хотел.

            Около 1940г е построен и месокомбинатът в Добрич. На това предприятие до много голяма степен се дължи славата на града през 60-те и 70-те години на миналия век.
            Вероятно едновременно с месокомбината се появяват и халите. В Добрич имаше “долни” и “горни” хали.

            Това са “долните” хали, които се намират на кооперативния пазар и които функционират. Сградата има центричен овален план. При реконструкция на ул.”Отец Паисий” входовете на халите се оказаха на 1м. под нивото на тротоара. Нищо че не се вижда цялата, все пак – сградата остана. Можеше да бъде и по-лошо, защото, да се прокара нов булевард, сградата на “горните” хали беше съборена.

            През 30-те години на ХХв. половината Добрич бил електрифициран. По спомените на Янко Атанасов, имало юзина (електроцентрала) с два големи генератора. Срещала съм сведения в Окръжния архив, но не съм ги събирала и сега не мога да добавя нищо повече.

За съзидателите и спомоществувателите

06.11.2015

Автор: арх. Анна Енчева

Архитектурното наследство на Южна Добруджа: Част 6 — За съзидателите и спомоществувателите

Проектанти и изпълнители:  

— самоуките майстори

— образованите – архитекти и инженери

До Освобождението строителната традиция се предавала пряко от човек на човек.

Имената на майсторите – зидари, дърводелци, железари, зографи — рядко са били записвани. За да разберем нещо за тях, трябва да се обърнем към предания, песни и спомени. Независимо от това, събирателния образ на строителя и художника от миналото съчетава усет, разум, познания, опит, сръчност и скромност, които не можем да отречем и на които не можем да не се удивляваме. 

Козма Блаженов от Дебърската живописна школа  изографисал църквата “Св.Георги” в Добрич, след като била наново построена през 1864г. Иконите в нея са изписани от Недко Тодорович от Жеравна, Хараламби Тодоров от Пирдоп и Николай Василев от Шумен. 

Срещнах името на Майстор Иван Ботьов от село Гостилница, Габровско. През 1870 г. той построил  къщата на Костадин Кадийски в с.Малко Чамурлии (днес Малка Смолница). Стопанинът имал многолюдначеляд, а проекта си измислил сам.

Господин Желязков — автор на иконите в храм”Св.Троица”в Добрич — бил добруджанец.

В края на XIX и началото на XXв. ситуацията се променила. Има документи, които сочат кой, какво и къде е работил. Ето имената на някои  чужденци и на българи, получили образованието си в други страни, които са свързани със строителството в нашия край:

— арх.Петко Момчилов (1864-1923) – проектирал  църквата “Св.Троица” в Добрич. Роден в Горна Оряховица, завършил в Прага, заемал висши длъжности в държавната администрация у нас, проектант на голям брой обществени и жилищни сгради в цялата страна, между които: Девическата гимназия във Варна (сега Археологически музей), Синодалната палата в София, Общинска минерална баня в София и много други.

арх.Никола Лазаров (1870-1942) – проектирал църква в с. Българово, Балчишко.  Роден в Карлово, завършил в Париж, с изключително богата творческа биография: източното крило на Княжеския дворец, Военният клуб в София (с арх.Грюнангер), Театър-вариете (Драматичен театър) във Варна и много други.

— арх.Емил Гюнеш – през 1925г изработил архитектурния проект на Двореца в Балчик, по скици на художника Александро Сатмари;

— арх.Александър Момов – проектант на Българското училище в гр.Добрич, 1930г.

— италиански и румънски архитекти, проектирали през 1933-1935г  Съдебна палата (сега Художествена галерия) в гр.Добрич, един от тях бил арх.Хорис Майко.

— инж.арх.Симеон Зографов (1874-1949) – роден в гр.Велес, потомък на зографи и строители от Дебърско. Завършил физико-математическия факултет на Софийското висше училище, а след това — Политехниката в Брюксел, със специалност “строеж на пътища и мостове”. Като участъков инженер във Варна от 1906г. работил по ремонта и прокарването на пътища в Добруджа, няколко години бил на същата длъжност и в Базарджик (Добрич). През 1921-1922г бил заместник-кмет на града, а през 1928г. съставил шестгодишна технико-благоустройствена програма, в която заложил съременните идеи за градоустройство, комуникации, водоснабдяване, електрификация и хигиена, но съобразени с местните условия и финансовите възможности на общината. Член на училищното настоятелство от 1919 до 1932г, председател на Българското културно общество (БКО) от 1932г, инж.Зографов бил неуморим деятел на образователното дело в българските училища, и то в условията на тотално господство и политика на асимилация на българското население от страна на румънската администрация. След всичко това му оставало време и да проектира, и да строи — не само пътища и мостове (Варненския мост), но и всякакви сгради —  къщи, училища, мелници, маслобойни и др. в Добрич, Силистра, Балчик и Каварна. Село Зограф в община Генерал Тошево носи неговото име – за благодарност, че прокарал път през селото.

      

инж.Симеон Зографов

Ето какво пише за него във вестник “Добруджански куриер” (бр.2 от 09.11.1932г.):      ”… Прям във всички свои прояви, носещ винаги съзнанието, че мисията на общественика не е каприз или индивидуално дело, а дълг, наложен му от колективитета, г.Зографов е действал винаги в пълна хармония с онова, което най-вече за съвременниците изглежда една фикция: морала….” Имало е такива личности.

— арх.Вокар – автор на руския паметник в Добрич.

— инж.Максимилиян – през 1927-1928г. проектирал двуетажна болнична сграда с две отделения в Добрич

— проф.Свинцеску — на него през 1936г. е възложен градоустройствен план на гр.Добрич;

— арх.Ганчо Иванов (1893-1977) – роден в с.Иланлък (Иречек) Каварненско, в семейството на едър земевладелец. Срещу отказ от наследството на баща си заминал за Мюнхен, където завършил архитектура. През 1915г. започнал работа в Бургас, после се преместил в Констанца, където създал проекти за много жилищни и обществени сгради, в т.ч.и за Букурещ. През 1940г. се установил в Добрич, през 1944г. бил осъден по политически причини и лежал една година в затвора. След това проектирал е преустройството на кино “Модерн” в театър, а по-късно бил главен архитект на града.

 

           Художник: Никола Тахтунов
арх.Ганчо Иванов                             Старият Добрич (с кино “Модерн”, след 1944г-Общински театър)

 

— арх.Димо Сербезов – на него през 1941г. е възложен градоустройствен план на гр.Добрич;
— арх.д-р Васил Бъчваров (1896-1964) – роден в с.Медвен, Котленско. Баща му Димо Бъчваров бил първия кмет на с.Медвен след Освобождението, а чичо му Стоян Бъчваров имал театрална трупа във Варна. През 1918г Васил постъпил в тази трупа, после учил техника в Букурещ, а след това започнал работа в Добрич. През 1928г. сам създал театрална трупа в Добрич, през 1929-1934г следвал архитектура в Италия, завършил във Флоренция и защитил десертация “Строеж и експлоатация на минерални бани в Италия”. До 1939г се установил в Перник, защото румънските власти в Добруджа не му давали работа. В Добрич се върнал отново след 1940г, през 1941г бил околийски инженер. Проектирал и изграждал в района жилища, училища, читалища.

  арх.Васил Бъчваров         арх.Иван Иванов

 

— арх.Иван Иванов (1911-1953г) – роден в Добрич, завършил в Дрезден архитектура и инженерство. Открил конструкторско бюро в Добрич и проектирал къщите на Ангел Господинов, на д-р Семов (на нейно място е Огледалната зала), на Атанас Киселков, на Дамянови и др. Предполагам, че именно той през 1934г. бил касиер на Българския народен университет (основан през 1929г). В списъка с темите на лекциите има и такава — “Съвременната архитектура”, но не е сигурно кой е бил лектор (арх.Иванов, арх.Ханджиев, или някой друг). След 1944г. арх.Иванов работил в Министерството на земеделието и отговарял за строителството на ДЗС в Северна България. Сложил началото на Строителната организация в Добрич.
— арх.Велислав Ханджиев (1904-1990) —  роден в с.Горен извор (Мусубей), през 1923г записал архитектура в Букурещ, после продължил в Торино и там се дипломирал. Получил предложение за работа в Либия, но отказал и през 1931г се върнал в Добрич. Бил поканен от италиански архитект и участвал в изграждането на Съдебната палата (сега Художествена галерия) и в завършването на Двореца в Балчик. Има реализирани проекти на жилищни сгради в Добрич и Балчик, работил известно време и в Кюстенджа. През 1939г отново отказал изгодно предложение за работа – в кралския дворец в Букурещ, и отново се върнал в Добрич.  Има публикации в местните вестници на теми архитектура и изкуство – антични и съвременни. Бил проводник на новите за времето архитектурни идеи и строителни материали и ги прилагал в своята практика. От 1949 до 1964г бил главен архитект и началник на отдел “Архитектура и благоустройство”, едновременно с това — проектант и изпълнител на градския парк и басейна. Той беше най-възрастния член на Окръжното дружество на САБ и продължаваше да проектира – почти до смъртта си. 

Попаднах на интересен факт: през първата половина на миналия век в Добрич е имало и жена-архитект с екзотичното име Малта. За съжаление, не знам повече подробности за нея.

Наясно съм, че списъка, който представям, е много кратък. Той може да бъде допълнен с имената на още достойни творци. Независимо дали са българи или чужденци, те са имали своята професионална и обща култура, били са новатори и ентусиасти, всеотдайни в работата си за благото на хората в този край. 

Спомоществуватели:                                                                      

  — будителите

  — дарителите

  — предприемачите

  — управниците

  — служителите

В различни източници на информация срещнах имената на:

— Кою Райчев – богат чорбаджия от Балчик, инициатор за построяване на църквата “Св.Никола” в града през 1840-1845г.;

— Иван Кършовски – възрожденски революционер, учител в Добрич през 1858-1859г.

— Иван х.Вълков– най-богатият български търговец-манифактурист в Добрич, участник в заседнията за уреждане на  българския църковен въпрос през 1861г. в Цариград;

— каймакаминът Тефик ефенди – по негово време през 1866г е била построена първата болница в Добрич, построени много дюкяни и каменни чешми, улиците – настлани с калдаръм, площадът – осветен с фенери, а градската часовникова кула – поправена; 

— Калчо Бобчевски – учител в Добрич 1870-1873г.;

— свещеник Павел Атанасов от с.Паскалево – учител и възпитател, инициатор за построяване на читалищна сграда в селото;

— С.Г.Емануилиди — градски архитект в Добрич през 1899г.;

— иконом Александър Тонков – председател на църковното настоятелство на храм “Св.Троица” в гр.Добрич;

— Райко Цончев от Добрич – през 1906г завещал 30000 златни лева за построяване на училище, и 5000 златни лева за църквата “Св.Троица”

— богатият търговец Осман – в началото на ХХв. построява джамия в гр.Добрич – Осман джамия;

— Ловчо Стоянов, заедно с Йордан Йовков – около 1910г. създали прогимназията в с.Красен, където Йовков е бил учител;

— Ташо Ташев (1864-1925) – кмет на Добрич от 1900 до 1902г., когато е била изграден паметника-костница, посветен на ген. Цимерман. През 1912г. построил две сгради една до друга: жилищна сграда и киносалон, с пряка връзка от жилището към семейната ложа в киносалона (преустроен по-късно в “Модерен театър”)

— Петър Габе (1857-1927) – земеделец, общественик, публицист. Заселил се в края на 1884г в Добруджа, той я обикнал, заживял с нейните болки и неволи, и отдал силите си за нейния просперитет. Той активно настоявал да се изгради железопътна линия от Девня до Добрич, за да се улесни износа на зърнени храни от областта. И това, че през 1910г. линията била открита, са дължало до голяма степен и на него.

— Е.Виттер — градски инженер в Добрич 1911-1912г.

Сред героите на Йордан Йовков, в разказа “Последна радост”, има и един градски инженер: “… И всъщност, любовта на Люцкана беше само опакито на друга, истинска и сериозна любов. Защото не беше тайна за никого, че в Цветана е увлечен младият градски инженер, но кой знае защо не успяваше поне толкоз, колкото и сам той, и другите очакваха. Запазен е и досега един особен документ от тая тъй известна история. Инженерът работеше по това време общия регулационен план на града. И когато всичко беше готово и трябваше да се поставят наименованията на улиците, той направи едно своеволно изменение на официалния проект: улицата, в която живееше Цветана, той я кръси на нейно име. Много по-късно от времето, към което се отнася тоя разказ и когато романът на инженера беше добил вече съвсем други край, трябваше да се изпълня изработеният от него план. Престъплението беше открито, но самата история тъй много беше занимавала някога целия град, щото всички уважиха чувствата на инженера и не зачеркнаха новото име на улицата. И досега тя носи това странно за чужденците име: “Цветана.”….” 

И списъка на спомоществувателите може да бъде продължен. Независимост от възраст, националност, вероизповедание и имотно състояние, всеки от тях, според своите възможности, е оставил следа върху земята или в съзнанието на добруджанци.

http://ebridge.info/bg/statii/arhitekturnoto-nasledstvo-na-ujna-dobrudja-chast-6-za-syzidatelite-i-spomoshtestvuvatelite