BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
Май 2018
Пн Вт Ср Чт Пт Сб Вс
« Апр    
 123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031  

За Йордан Йовков разказва Ловчо Стоянов

ЛОВЧО СТОЯНОВ

… С Й. Йовков се запознах, когато той дойде за пръв път учител в село Чифлик Мусубей (Долен извор), Каралийска община, на два километра далеч от родното ми село Каралии, където учителствувах. Една година стоя там учител и след това замина да служи военната си служба. Пак се върна в нашия край. Тогава се завърна и другарят ми Георги Вълчев, родом от съседното село Богда- лии-Чамурлии (Житен). Той беше доизкарал педагогическите курсове и се назначи учител в Каралии. Третият ми другар Петър Иванов учителствуваше в Богдалии-Ча- мурлии. Понеже аз и П. Йванов бяхме женени, а Йовков и Вълчев ергени, последните двама имаха по-интимни връзки. През лятната ваканция Йовков, Г. Вълчев и П. Иванов се събираха в Богдалии-Чамурлии и там прекарваха известно време. В това село Йовков е наблюдавал простряното бельо със същите пешкирчета на попа и дядо Георги Арнаутина, когото описва тъй хубаво в «Приключенията на Гороломов». Една лятна ваканция двамата ергени заминаха за Търново да съглеждат булка за Геор- гя и завършиха мисията си успешно. Каквито приключения са имали на плажа във Варна и в Търново, Йовков ги.разправя сетне, а аз и Петър Иванов се превивахме от смях. Георги просто бягаше от закачките му. След като Вълчев се ожени, Йордан дойде учител в Каралии, а Г. Вълчев и жена му се настаниха на неговото място в с. Горна Саръджа (Росица). Оттогава насам станах по- близък с Йовкова. Другарството ни беше в училище и през свободното време. Когато ми идваше гост от Добрич, ^инспектор по ревизия, ревизор на общината и кооперацията или някой приходящ ме потърсеше, без Йовкова срещите и разговорите ни не ставаха.

Петър Иванов, Ловчо Стоянов, Георги Вълчев и самият Йовков, 1909 г.

Йордан четеше много и между група събеседници той вземаше надмощие с ума и знанията си.
Виждал съм Йовкова да рови из училищната библиотека и да чете книги оттам, но не съм обръщал внимание какви книги предпочита. Каквито списания получаваше училищната ни библиотека, той ги обръщаше от кора до кора. Обичаше да чете списанията «Мисъл», «Българска сбирка», «Право дело», каквито получаваше училището и читалището, което се помещаваше в учителската стая. Спомням си, че често споменаваше «Сирано дьо Бержерак». Изобщо, той четеше разни книги. Виждах го да си купува нови книги с научно съдържание, но не мога да кажа какви бяха те.
При сериозни спорове, научни или обществени, той се налагаше и след като вземаше връх — стоеше весел и доволен. Такива спорове ставаха, разбира се, само с външни хора, когато идваха в село. По него време, при развилия- лата се партизанщина, ние се редяхме в Радикалната партия, на която водител в Добрич беше един млад адвокат от Русе — Кънчо Кънчев. По-късно, когато тоя адвокат се махна, партията почти се разпадна. В село със селяните той не спореше, а само ги подбуждаше да се изкажат по някой въпрос и от това събираше впечатления, които споделяше и възпроизвеждаше пред нас в другарски срещи и разговори. С такива разказвания той ни разсмиваше.
Тогава ние — младите учители — бяхме идеалисти и се мъчехме да творим, да създадем нещо. Като по-млад от нас, енергичен, весел и закачлив, той беше умът, творецът между нас, а ние развивахме и прилагахме плановете. Заварвах го често, като пише стихове, които на времето се появяваха в списание «Художник». Почнахме да гледаме на него с други очи. Макар че често ни дразнеше, всичко му прощавахме. Радваше ни обстоятелството, че между нас имаше колега поет.
Една лудост ни бе обзела по него време — да уреждаме театрални представления. Йовков, ако и неохотно, все вземаше участие. Имахме си и комплект декори, изработени на платно от един стар иконописец, дядо Наум, описан в «Жетварят». Зимно време не минаваше без театър. Колкото и малки да бяха училищните стаи, те се превръщаха в места за идейност и наслада, а където училището беше съвсем неудобно — както в село Делиюсуфкуюсу (Лозница) и Мусубей, — там оборът на някой по-заможен селянин ставаше театрален салон. Неудобствата бяха големи, но ние не се спирахме пред тях. Когато давахме «Иванко» от В. Друмев в Каралии, Йордан играеше ролята на велможата Драгомир. Един от любителите селяни изпълняваше ролята на царски прислужник. В едно явление идва тоя актьор и съобщава за смъртта на велможата Симо, но тъй жално произнесе думите «Симо умрял», че после тоя «актьор» бягаше от закачките и шегите на Йовкова.
В учителските конференции, които ставаха тогава. Йовков избягваше да взема участие, но вземаше ли думата — мнението му не търпеше критика.
Щом дойдеше краят на учебната година, Каралии се изпълняше с учители и учителки от околните села. Те искаха от Йордана помощ за съставяне на статистическите таблици по движението на учениците през годината, по редактиране на годишните доклади. Йовков винаги се отзоваваше с готовност и колегите си заминаваха доволни и облекчени.
Още в първата година на нашето съвместно учител- ствуване в Каралии се зароди у нас идеята да създадем прогимназия, да изпреварим съседната община Армутлий, като запазим района за наша прогимназия. Йордан с ума и способностите си съчиняваше исканията ни, а ние, около него, изпълнявахме и създавахме почва за приложението. Можахме да привлечем на наша страна общинския съвет, кмета ида изходатайствуваме от Варненската окръжна постоянна комисия един заем, с който построихме нова сграда специално за прогимназия. На новосъздадената^ прогимназия, с хубаво здание, първи директор стана Йовков. Каква радост и гордост беше за нас, а най- много за него! Достави се пълен физикохимически кабинет, картини и пособия по антропология и човешки скелет. Всичко беше настанено в специални нови шкафове. Йордан сияеше и работеше. Първият випуск третокласници завърши с министерски пратеник, учителя от Варненската гимназия Хлебаров. Прогимназията цъфтеше. Имаше четирима души персонал — един директор и трима препо

даватели. Замислихме да разширим и заздравим нашето свидно дело. Почувствува се нужда от помещения за външни ученици. Тогава решихме да унищожим близката ке- ремидарница и на мястото й да построим здание за пансион. Всичко се подготви; утвърди се план, проектира се заем, който да легне върху общините, които влизат в района на прогимназията, обаче Балканската война разруши всичко.
Към учениците Йовков беше сериозен и строг, но не деспотичен. Умееше да ги овладява и те го обичаха. Беше за добрия ред и в прогимназията владееше безуко- ризнена чистота. От входната врата, по средата на салона и по другото протежение на същия, срещу учебните стаи (двата салона правят буквата Т) имаше постлана пътечка от плат. Учениците влизаха под строг контрол на училищния слуга бай Йордан, който беше чист човек. Последният ходеше из училището само по терлици. Всяка сутрин изтриваше всички мебели и чинове с чиста кърпа. През междучасие пак премиташе. Прашинки и книжки-из стаите, даже и по двора не се забелязваха. Подът на училището често биваше намазван с чисто, прозрачно подово масло. Големите нови и хубави шкафове във физическия и химическия кабинет светеха от чистота. Който влезеше в прогимназията, чувствуваше приятност и свежест. Често пъти, а и обикновено Йовков ще застане на стълбището, пред входа на прогимназията, и оттам, доволен от реда вътре, наблюдаваше било учениците, било минаващите селяни, които често прекосяваха училищния двор, за да отидат в общинското управление, което се намираше на 20—30 крачки от двете училища — първоначалното и прогимназията.
Строг беше Йовков и към колегите си в училище. Не можеше да има закъснение от никого. Всеки идваше навреме и се залавяше на работа.
Той даде подкрепата си за образуване на местното «Земеделско спестовно-заемодавно дружество» — от тъй наречените по него време «Райфайзенови каси». Такова дружество се образува и в с. Богдалии-Чамурлии (Житен). Тия две дружества тъй се бяха развили, че почнаха да правят общи покупки на земеделски сечива и съестни продукти: маслини, сол, дървено масло, сапун, въжа и пр. Замислихме да доставим обща вършачка на кооперативни начала. Записаха се към 20 души членове на местното дружество, което ги кредитира, и вършачката бе доставена. Този случай е разказан в повестта «Жетварят», където живо е представена радостта на селяните при докарването и посрещането на вършачката. Двете дружества устроиха в Каралии практически курс по млекарство. За лектор дойде проф. Жельо Ганчев. И за този курс— по устройството му — имаше голям дял Йовков. По-сетне се уреди единствената екскурзия от селяни, водени от нашия другар Петър Иванов. Те обиколиха Земеделското училище край Русе, Плевен и достигнаха до София. Той беше член на спестовно-заемната каса, а аз нейн касиер. Учителските ни заплати бяха малки, та едва стигаха на местните учители, а на Йордан — никога. Една година живя с майка си в частна квартира, а след туй се настани в прогимназията. Там, усамотен в малката, но приветлива стаичка, започна първите си литературни творби, които срамежливо криеше от нас. Тук натрупа той своя материал, който отпосле пленително разработи в своите творения: Татарски Христо, Консула, Тачката, кметът Алекси, Вълчан, Бившия, Токата и др. са негови герои от Каралии и околността.
Когато заживя бекярски в прогимназията, хранеше се с каквото намери по кръчмите. По-късно се оплаквал от стомах. Греха за това да му теглят селските кръчмари, които обикновено го гощаваха със сухи суджуци. Обичаше точено — тестени работи — и често, след като получи заплатата си, си позволяваше разкоша да поръча някъде да му разточат. След като свършваше парите си, искаше назаем. Дотогава бивах добър, но откажех ли му — не искаше да ме види. Това се случваше рядко, и то само когато прекаляваше със заемите от местната спестовна-заемна каса.
Първият разкош, който си позволяваше, като получи заплатата си, беше да си купи папироси. Тогава пушеше с наслада и правеше шеги с училищния слуга дядо Хаджи. Последният не беше ходил на хаджилък, но бил живял някога в турска хаджийска къща и оттам получил името си хаджия. Йордан често дразнеше дядо Хаджия с папироси. Подаде му цигара и го поканваше да запали от него.

На няколко пъти ще се навежда дядо Хаджи да запали цигарата, а Йордан все ще си дръпне ръката и дядо Хаджи правеше смешни поклони. Йордан се пушеше от смях. Най-после ще се премерят и ще си запалят цигарите. Ще накара след това дяда Хаджи да седне насреща му, ще вземе сериозен вид и ще го «интервюира » — да каже мнението си за граф Бертхолд по някой политически въпрос.
Дядо Хаджи се прави и той на сериозен, бърчи чело, пули се и ще му отговори с някоя съвсем безсолна дума, а Йордан се късаше от смях.
На една учителска среща, не помня по какъв случай, пожелахме да се повеселим с грамофон. Единствен грамофон в село имаше у кръчмаря Филип Сивков. Изпратихме дяда Хаджи да поиска грамофона с плочите. Някой там ще се е пошегувал с дяда Хаджи и той, като се върна, доложи: «Грамофон няма и баба му умряла.» Тези думи се римуваха от Йовкова и нея вечер не излизаха от устата му.
Друг път дядо Хаджи се качил на училищния таван по някаква работа. Да се случи да е там Йовков, и то точно когато дядо Хаджи се изтървал и паднал на пода. Нова закачка за Йордана: дядо Хаджи не бил паднал, ами нарочно правил опит да хвърчи, понеже по него време Блерио правеше опити с аероплан, та дядо Хаджи искал да направи някои подобрения в хвърченето и да тръшне Блерио. И тая закачка продължи доста време. Изобщо Йордан обичаше шегите. Не оставахме назад и ние —- другарите му. Но често идваха дни, когато той добиваше мрачно настроение. Тогава биваше строг и мълчалив, но скоро му минаваше, защото биваше принуден да отиде в кръчмата, зада се храни, и там все се намираха весело настроени селяни, между които му минаваше. Йовков беше почитан и дирен от селяните било за съвети, било да им напише заявление. Кроеше им такива заявления, че се приемаха с уважение от кмета и секретар-бирника.
Йовков беше голям враг на кучетата. Често идваха в училище кучета, за да обират трохи. Той ще ги издебне и ще ги мери с камъни, докато ги принуди да преминат през училищната телена ограда, по която оставаха да висят на бодливата тел снопчета косми.

Йовков обичаше да се носи модно. Дрехи си шиеше при най-модния шивач в Добрич — Ненчо Касабов. . . Поръчваше си обуща при най-модния обущар в града.
Беше отличен рисувач. Седне ли на маса и намери ли листче пред себе си, хем ще беседва, хем ще те типоса. Сполучливо рисуваше другаря ни Георги Вълчев. За момент, с два-три замаха, ще го начертае цял на дъската — с гола глава, два-три косъма по нея, с дълъг нос, с чадър, бастун и четка за дрехи. Георги Вълчев беше голям чист- ник и без четка никога не пътуваше. Йовков беше окарикатурил Георги на варненския плаж при един дъжд как разтворил чадър, за да се пази — гол с чадър, да не се измокри. Когато Йордан прекаляваше със своите закачки, Георги ще почне да му се моли: «Стига бе, Йордане, моля ти се бе!» Тогава Йордан ще спре и ще започнат най-ни- тимен приятелски разговор. И аз не останах неокарика- турен и неосмян. Бях пунктов учител и отивах в града за заплатите. За да осмее страха ми по пътя — да не ме оберат разбойници, — Йордан беше ме нарисувал на едно картонче как се връщам пеш, на гърба си нося чувал и по него много нули — значи, пари нося. Минавам през една горичка до селото Каралез (Царевец), разрошен, избле- щен с поглед към гората, и в устата си съм лайнал голям ятаган, защото ръцете ми са заети с чувала. Доскоро пазех тази карикатура и много скърбя, че не знам къде е пропаднала.
Беше зима. Зима, която е придружена със студен северняк, който като че замразява необятното добруджанско небе, а снежецът пада ситен, нежен като хининов прах. В такива зимни дни севернякът мете всичко и снегът се задържа тук-там из обширното поле, но така набит и смесен със ситен прах, та дори и каруца мъчно го прорязва. В такъв зимен ден — дали през коледната ваканция или друг път, не помня — нашата четворка: Петър Иванов, Георги Вълчев, Йовков и аз, пътувахме за Добрич. Тръгнахме рано сутринта от с. Богдалии-Чамурлии с каруца, впрегната с най-добрите и най-силните коне в селото. Наредихме се в каруцата двама срещу двама: Йордан и Георги, ергени — отзад, а аз и Петър — насреща им. Сух студ, а вятърът ни шибаше със ситен сняг, примесен с прашинки. Щом излязохме от дола, гдето са наредени селата Богдалии-Чамурлии, Есетлии и Дурбалии, разположени почти едно до друго, вятърът като че се усили повече. Дотогава почти мълчахме, но сега, макар добре облечени, вятърът ни дразнеше и ние започнахме закачките. Бяхме взели една доста голяма черга, която обвиваше коленете и краката ни. На някого от нас хрумна да хвърлим чергата над главите си, зада не ни бие толкова вятърът. Образува се нещо като колиба и—дръж се вече за закачки. Йордан беше пуснал в ход всичките си разновид- ни шеги и ние премирахме от смях. Пътят беше оголен — с дребни буци замръзнала като камък кал, та каруцата отскачаше непрестанно, а заедно с нея и ние, та студът нахлуваше отвсякъде. Друг път в такъв случай човек слиза от каруцата и след като потича известно време, затопля краката си. Добре, но кой те оставя! Шегите на Йордана тъй ни увличаха и надуваха на смях, че ние като да забравихме студа.
По едно време каруцата затрака по-равномерно и каруцарят завика, че сме пристигнали в града. Тъй неусетно изминахме 30 километра, докато стигнем до Пачевия хан в Добрич. Там беше сберилото на селските учители. Старият дядо Атанас Пачев любезно посрещаше гостите и ги канеше да се стоплят около голямата нагорещена печка. Хотелът гъмжеше от веселия смях на учители и учителки, дошли да прекарат ден-два за околийска конференция или за дружествено събрание.
Тоя зимен ден никога не мога да забравя и винаги при подобна студена зима изпречва ми се тази картина: каруцари с четирима ни вътре и преметната отгоре ни черга.
*
* *
Дъщеря ми, първото ми дете, беше ученичка при мене и при Йовкова. Питах я за Йовкова и тя ми разправи следното:
Била ученичка в трето отделение при Йовкова, кога- то той ми беше колега в първоначалното училище. Помни облеклото му. Йовков носел под палтото си черна сатенена рубашка с висока яка— руски образец — и бил препасан с шнур. Винаги повдигал полите на рубашката

си и държал едната си ръка в джеба си. Йордан се е стък- мил така по подражание на някои далечни колеги. Това ще е било временно увлечение, защото, когато беше в прогимназията, той носеше костюм, най-елегантно ушит. Дъщеря ми помни, че той носел много тесни панталони, които се впивали в месата му. Такава е била тогавашната мода. Когато се откри прогимназията и Йовков стана там учител и директор, тогава дъщеря ми постъпи, единствено момиче между момчетата, в първи клас. Стояла на чина при най-тихия ученик. Йовков между другите предмети преподавал и пение. За часа си по пение Йовков събирал учениците и от другите класове. Любимата му песен била «Горда Стара планина».
Дъщеря ми си спомня, че веднъж влязла с един човек в Йовковата спалня — училищната стаичка. На масата имало дебелохубаво огледало и до него— нарисувана скица на Йовкова. Човекът, който придружавал дъщеря ми (може би съм бил аз) запитал Йовкова кой е рисувал портрета. Йовков отговорил, че той сам го рисувал, кактоси стоял пред масата и пред огледалото — гледал се в огледалото и рисувал. Дъщеря ми беше ученичка само в първи клас при Йовкова. Това ще е било през учебната 1909/1910 г. На следната година я пратих да учи в Силистра.
*
* *
Една вечер, доста късно, Йордан идва и чука на прозореца ми. Питам го:
— Какво има бе, Йордане?
— Тази вечер, казва, ще ви бъда гостенин.
Заповядай, отговарям му, на драго сърце.
След като влезе в къщи, запитах го:
— Защо бе, Йордане, какво има?
— Не знам, казва, тая вечер ми е така грозно да остана в училището. Нещо ми се струва да трополи по тавана на училището. Обзе ме един кошмар. Не мога да зъзна и реших да ти дойда на гости — да преспя у вас.
И наистина, три големи сгради — общината, прогимназията и първоначалното училище, — наредени в шахматен ред, отдалечени от селото, без никаква жива душа,

а само Йовков — не е за чудене да му е дошло страх. Може би е стоял до него време в кръчмата и там да са приказвали за убийства, разбойници и др. подобни и да са се учудвали как нощува сам в усамотено здание. Йовков ми поръча да не разправям никому тази случка с него.
*
* *
Един мой братов син ми разправи следната случка с Йовкова:
По него време у дома живееха две учителки. Те се хранеха у брата ми, чиято къща беше през един двор далеч от моята. Вечерно време, след като учителките се навечеряли у брата ми, неговият син, 16—17-годишно момче тогава, ги придружаваше до дома. Често пъти учителките задържали момчето да постои в стаята им. Йовков идвал вечер на гости при учителките и няколко пъти заварвал там братовото ми момче. Йовков правел бележки за това на учителките, а веднъж засрамил момчето, като му казал: «Ти защо стоиш тука? Хайде, върви си!» Момчето се обидило и се заканило да си отмъсти. Една вечер то се притаило до една ограда, точно там, където Йовков без друго щял да мине, когато се връщал от квартирата на учителките. След като доста почакало, видяло по едно време, че Йовков се задава. Като поотминал малко от него, то започнало нападение с камъни по него. Йордан, изненадан в тъмнината, хукнал да бяга и така се спасил от камъните.
Стана ми голяма мъка след разказа на тая случка. А и разказвачът чукаше с пръст главата си и просълзен, думаше: «Голям грях съм направил, чичо. Сега съзнавам, че съм хвърлил камъни срещу най-скъпия човек» (случката е разказана след смъртта на Йовкова).
*
* *
Йовков обичаше да играе на любов.
Беше дошла на гости у дома балдъза ми от Силистра. Тя беше млада и хубава мома и Йордан се плени от нея, та

искаше да ми стане баджанак. Аз предположих, че това е временно увлечение у Йордана, и казах на другаря си Георги Вълчев да го предупреди — да не си играе с момичето, ако няма сериозно намерение. И наистина, след това той се остави от мерака си.
На учителски конференции той биваше ограден от учителки и на всяка даваше с държането си надежди, та и всяка гледаше да го плени. Любовни връзки той имаше с учителката Ана Савова. А най-много се беше увлякъл в колежката си Екатерина Русева, когато двама бяха в с. Саръджа. При все че ние — неговите другари — го разубеждавахме, че тя не е за него, той все лудееше за нея. Знам, че банковият чиновник от агенцията в с. Армутлии (Крушари) Хараламби Петров (вече покойник) кореспондираше с колежката му Екатерина Русева. Двамата мъже бяха почнали да се атакуват с писма, защото Йовков не търпеше съперничество. Когато Русева в края нац учебната година реши да се премести в друго село, Йордан тичаше по пътищата да я гони и казвал дори на другаря ми Г. Вълчев, че ще се самоубие, ако тя му откаже. След голямо увещание от страна на Г. Вълчев Йовков най- сетне се отказа от нея.
Не по-малко закачлив беше и към учителката в с. Дели Юсуфкуюсу (Лозница) Еленка Анастасова. На път за общината в Каралии или до Добрич тя непременно се отбиваше у дома, за да пренощува, или пък да си отпочине. Беше дребно, но хубаво и симпатично момиче. Йордан, по какъв да е начин, се научаваше, че тя е у дома, и вечерта, ако тя оставаше да нощува у нас, идваше ни на гости. Тогава имаше нескончаеми разговори и закачки с госпожицата.
От колежките си в прогимназията той ухажваше една от двете — Йорданка Симеонова, дъщеря на добричкия телеграфопощенски началник. Много задиряше и друга учителка в първоначалното училище — Мара Рафаилова. Тя живееше у дома и нямаше мира от него. Беше хубавица и Йовков много я харесваше. Почти редовно, всяка вечер, той посещаваше учителките у дома. Понякога тъй прекаляваха със своите лудории, че безпокояха нас, понеже спалнята ни беше съседна със стаята на учителките. Често пъти жена ми настояваше да отида при тях и да им забележа да бъдат по-мирни и по-внимателни към нас.

В романа си «Приключенията на Гороломов» той много хубаво описва как героят му обикалял Йовчовата къща (моята) и как при опита си да се качи на кацата до прозорците, за да наблюдава учителките, съборил кацата и събрал от шума селските кучета. Тук Гороломов е самият Йовков.
Млад беше Йовков и в това отношение нямаше съперник между колегите си. При все това той беше много ревнив и ревнуваше учителките от идващите гости в село: граничния офицер, лесничея и банковия чиновник от агенцията в с. Армутлии (Крушари.)
Той гледаше никой да не дели мегдан с него и при малък повод на проявена симпатия от страна на учителките към външни лица той по-късно ги караше да му се оправдават и често пъти ги е разплаквал.
У дома често пъти идваше граничният офицер, който живееше с майка си на граничния пост. Довеждаше понякога майка си в село за черква или да се разходи тук.
Йордан тъй ревнуваше учителката Рафаилова, че след заминаването на офицера тя се криеше, зада избегне закачките му.
Една вечер — на едни заговезни — отидохме с учителката у брата ми, за да заговеем заедно. Там Рафаилова свири на китара и се повеселихме, както е обичайно в такива случаи. Не знам по какъв начин Йордан дошъл край къщата, без да го угадят кучетата, та между трендафиловия храст пред прозорците на стаята, гдето бяхме събрани, той наблюдавал всичко. На другия ден учителката ми разправи, че Йордан знаел за обстановката и начина на нашето заговяване.
Веднъж граничният офицер на път за Добрич мина през селото с каруца. Рафаилова, имаше ли, нямаше ли работа в града, помоли офицера да заведе и нея. Йордан щеше да се изяде от яд: «Защо пък с офицера да пътува? Нямаше ли друга каруца?»
Когато Рафаилова се завърна, тя просто плачеше от закачките на Иордана, който беше написал нещо като ода на нейните пантофки. В одата пантофките се оплакват от стопанката си, че през време на пътуването си до Добрич при Каралезката чешма били изцапани. Той й четеше тая ода и не й даваше мира.

Изобщо, Йовков не търпеше съперници и ще прави, ще струва — ще ги отстрани.
*
* *
След като замина за Балканската война като запасен офицер, той вече не се върна в нашия край. С него се срещнах за много кратко време през 1918 г., но другарите ми имаха възможност да го навестяват. . .

От книгата
А. СТРАШИМИРОВ
ЕЛИН ПЕЛИН
ЙОРДАН ИОВКОВ
В СПОМЕНИТЕ НА СЪВРЕМЕННИЦИТЕ СИ
БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛ София — 1962

СЪДЪРЖАНИЕ
АНТОН СТРАШИМИРОВ
Иван Ванев………………..7
Иван Колинкоев…………….20
Петко Росен……………….25
Стефан Младенов……………31
Кирил Христов……………..35
Тихомир Павлов…………….37
Борис Митов……………….42
Стефан Шопов………………46
Ст. п. Василев…………….49
Т. Г. Влайков……………..58
Александър Балабанов……….63
Михаил Кремен……………..67
Боян Милинтев……………..72
Стефан Киров………………74
Бончо Х. Бонев…………….75
Димо Сяров………………..93
Христо Миндов……………..96
Санда Йовчева……………..116
Васил Захариев…………….119
Мария Хлебарова……………123
Георги Караславов………….125
Лазар Пановоптимист………..130
Славчо Васев………………133
Георги Райчев……………..140

ЕЛИН ПЕЛИН
Иван Велков……………….147
Павел Делирадев……………150
Петко Росен……………….153
Проф. Михаил Герасков………159
Александър Божинов…………164
Петър Стъпов………………176
Александър Балабанов……….187
Петър Нейков………………192
Николай Лилиев…………….205
Коста Георгиев…………….210
Петко Тихолов……………..219
Ангел Каралийчев…………..230
Младен Исаев………………235
Георги Караславов………….239
Асен Босев………………..252
Александър Спасов………….270

ЙОРДАН ЙОВКОВ
Тодор Стоянов……………….283
Николай Петров………………287
Калчо Станчев……………….289
Андрей Сарафов………………295
Ловчо Стоянов……………….299
Георги Вълчев……………….312
Желез Янков…………………335
Павел Генадиев………………340
Антон Страшимиров……………343
Григор Василев………………344
Георги Райчев……………….345
Елисавета Багряна……………351
Христо Радевски……………..357
Проф. Ганчо Ст. Пашев………..359
Стоян Загорчинов…………….368
Константин Константинов………372
Димитър Подвързачов………….377
Йордан Стратиев……………..381
Иван Г. Данчов………………392
Данаил Константинов………….395
Владимир Василев…………….400
Деспина Йовкова……………..413
Дора Габе…………………..420
Николай Лилиев………………423
Петко К. Тишелов…………….430
Н. О. Масалитинов……………435
Емануил П. Димитров………….439
Ст. П. Василев………………442
Проф. Петър Петков…………..448
Георги Константинов………….451
Проф. Спиридон Казанджиев…….466
Георги Цанев………………..536
Проф. Цено Тодоров…………..540
Петър Динеков……………….544
Бележки…………………….555

2015-12-17_03+.jpg

2015-12-17_04.jpg

2015-12-17_06.jpg

2015-12-17_07.jpg

2015-12-17_08.jpg

2015-12-17_09.jpg

2015-12-17_10.jpg

2015-12-17_10.jpg

2015-12-17_13.jpg

2015-12-17_15.jpg

2015-12-17_16.jpg