BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
Декабрь 2017
Пн Вт Ср Чт Пт Сб Вс
« Ноя    
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031

АРХИТЕКТЪТ С БИБЛЕЙСКОТО ИМЕ

Архитект Витлием Чалъков е едно познато и обичано от добричлии име. Роденият през 1930 година в Разград шумналия живее в нашия град вече повече от 50 години и името му се вплита сред създателите на някои емблематични сгради, показващи облика на Добрич – Природо-математическата гимназия, кино Добрич, Читалището, сградата на бившия Партиен дом, особено неговата Органова зала и разбира се, Етнографския комплекс „Стария Добрич.”

Забави се тази наша среща. Вината беше моя – тръгнах да правя нещо друго, „замотах се”, както обича да казва баща ми. И когато отново го видях да крачи с едрата си сигурна крачка, почти непривична за човек, нарамил на плещите си повече от осемдесет години живот, уговорката се получи незабавно.
И ето ни, седнали на обичайната маса в почти безлюдното Миново кафене. Разбрал, че аз съм инициаторката на тази среща, самият Мино чинно е застанал до мене в очакване на поръчката. Моят гост категорично отказва какъвто и да е алкохол: „Аз преди 17 часа не пия!”. Поръчвам за себе си и за баща ми обичайните чаши изстуден винпромски пелин и Кока кола за госта. Съдържателят на кафенето не пропуска да добави своето: „За днеска ли го искате?” и отива да изпълни поръчката.
Да си призная, малко ми е притеснено. И има защо. Пред мене е седнал човекът, на когото градът дължи едва ли не половината от своя сегашен облик. Сякаш разбрал притесненията ми, Мино донася спасителните питиета още преди да е свършило неговото „за днеска” и аз избързвам да отпия глътка за „отскок”:
— И така, Витлием Чалъков! Странно име, фамилията и тя, не е от често срещаните…
Моят събеседник също отпива от кафеникавата тонизираща течност и започва:
— Кръстен съм на дядо си. Аз и още четирима мои братовчеди носим неговото име. Дядо пък е кръстен на своя кръстник. За времето си този кръстник бил много начетен, високообразован и доста богат човек. И съгласно съществуващата тогава традиция, кръстникът предава на кръщелника си своята харизма – нека и младенецът да бъде като своя покровител. А що се отнася до фамилията, сега сме в процес на изследване. До сега мислихме, че тя произхожда от Чипровци, но наскоро по открити документи разбрахме, че всъщност идваме от Копривщица. А и открихме, че двама българи със същата фамилия са погребани в Димотика, Североизточна Гърция, на самата граница с Турция. Така, че сме пръснати из цялата страна от Видин до Бяло море и от Странджа през Добрич, до София.
— Сигурно си попадал в много пикантни ситуации, свързани с името ти.
— Много пъти. Ще ти разкажа една доста комична историйка от войнишкия ми живот.
— Че аз тъкмо такива историйки търся – потривам доволно с ръце.
— Още при първата вечерна проверка в казармата, цялото поделение строено, четат ни поименно и изведнъж, фатмакът, който ни чете имената, се спира, показва на два­мата старшини до себе си списъка, опитва се да прочете следващото име: „Вилием…, Валием…, Ватилем…, Чакълов”. Естествено, никой не се отзовава на това име. Свършва проверката: „Някой да не си е чул името?” Отговарям стегнато, по войнишки: „Аз!” „Я, излез да те видим кой си ти, бе?” Излизам. „Как се казваш?” „Витлием Георгиев Чалъков!” „А, бе, гарго рошава, я ела да видиш как си написан тука и го прочети както трябва!” Голям смях падна. Докато бях в това поделение, този фатмак така и не можа нито един път да ми прочете отведнъж вярно името. Все го бъркаше.
Дълго се смяхме на тази наистина интересна историйка.
— А то да беше само в казармата. – продължи през смях моят събеседник. – На много места, питат ме как се казвам, аз им отговарям, а те: „Как, как?” Другото интересно е, че са ме писали с най-различна народност – и евреин са ме писали, и арменец, дори татарин. Но аз, все-таки, съм си чист българин.
— Така ще е, с това библейско име…
— Нали ти казах, кръстен съм на дядо си. Даже, сигурно знаеш, името на библейския град се пише с две „е”–та, Витлеем, а аз съм записан по една стара транскрипция – Витлием. Не знам дали името ми е библейско, но поповете много ми се радваха. Мога да се похваля, че миналата година ме избраха за член на епархийския съвет за избор на нов патриарх.
Гледам недоумяващо и моят събеседник обяснява:
— Ако умре сегашният патриарх дядо Максим, не дай си, боже, аз съм в тази комисия, която ще избира новия патриарх. Варненският дядо владика, Митрополит Кирил, много се зарадва, че един човек с такова име ще участва в този съвет.

— Религиозен човек ли си?
Въпросът ми изведнъж променя до неузнаваемост изражението на лицето му. Не остава и помен от закачливия блясък в очите му, изчезва и усмивката в ъглите на устните му, заключени от „катинарчето” на вече побелялата, но много интелигентна и добре поддържана брадичка. Гласът му също се променя, става по-дълбок, по-сериозен, както подобава на темата, в която навлизаме с този мой въпрос.
— Виж какво. Аз съм израснал в семейство, което винаги е почитало религията. Като малък майка ми ме водеше всяка неделя на църква, а когато станах ученик, водеха целия клас там през седмица. Учил съм и вероучение и дълбоко в себе си съм си създал някакъв афинитет към религията. Дали съм вярващ? Вярващ съм! И в това съм твърдо убеден. Имам тази нагласа и не крия, напротив, гордея се, че съм правил, правя и, надявам се, ще правя още за църквата.
Въпреки сериозността на въпроса, все пак решавам да сменя темата. Така де, предпочитам по-леките, по-веселите страни от живота на моите събеседници.
— И какъв е бил малкият Витлием? Какво е учил, на какво е играл, палав ли е бил? Въобще всичко, каквото си спомняш, можеш да разкажеш.
— Че аз ако започна да разказвам в подробности, ти ще трябва цял роман да напишеш.
— Може и до там да стигнем, но сега задачката ми е друга. Така че, слушам:
— Добре де, ти ги решаваш тези работи. Като момче бях като повечето мои връстници. Лесно се палех, биех се, и то най-често за да защитя по-малкия си брат. Най-много си пострада едно момче. Направо му пръснах главата. После станахме много големи приятели, но белегът ей тук на главата – събеседникът ми показва предната част на темето си – му остана за цял живот. Ударих го с една тухла, защото беше започнал да бие брат ми. Иначе учителите много разчитаха на мене при въдворяването на ред и дисциплина в класната стая. Набих няколко съученици, някои от тях с чисто профилактична цел, но вече като се кажеше: „Клас, стани!”, проблеми нямах. Всичко живо ставаше и замръзваше.
Поглеждам инстинктивно седналата пред мене фигура. Едра, снажна, въпреки годините, от нея лъха увереност и сила, присъща на човек, за когото спортът съв­сем не се е ограничавал само с часовете по физкултура. И въпросът ми идва от само себе си:
— А спортувал ли си?
— Да! Да не мислиш, че само съм се биел като малък. Спортувал съм най-напред лека атлетика, после бокс, футбол и накрая конна езда. Голям спортист не станах, но съм тренирал доста. В Шумен треньор по футбол ми беше Борис Павлов – Викаха му „Подпоручика”, защото е бил подпоручик в армията и са го уволнили от там. Той водеше една футболна школа. Аз стигнах до юношеския отбор на „Волов” Шумен. По това време в един шуменски отбор, казваше се „Ударник”, играеха и добруджанците Филип Славов – Кривльо, Димитър Краев и още няколко момчета. Така, че като дойдох да живея тук, вече имах няколко познати и приятели.
— Чакай, чакай. Нали не искаш да кажеш, че след като си окачил футболните обувки на пирона, са ти се свършили и интересните истории. Това да го видя, не го вярвам. Така че, не бързай с идването си в Добрич. Поразрови се из младите си години, поразчепкай ги, разхвърли ги насам-натам ако трябва, все ще е останало нещо като за мене.
— Ясно! Разбрах какво искаш, затова ще ти разкажа за моята оръжейна колекция.
Поглеждам го учудено, даже малко стреснато:
— Ама ти и с оръжие ли си се занимавал?
Архитектът пред мене се засмива, после поклаща глава:
— Сега ми е смешно, но тогава бая страшничко си беше. Става въпрос за дните около Девети септември. Всеизвестно е, че идването на съветските войски в Бъл­гария не се приема еднозначно. Аз не знам кой какво е получил, на кого какво са му взели, какво са му дали, но аз от това време събрах цял арсенал от оръжия. В къщи тавана го бях направил склад за оръжие и боеприпаси. Ръчни бомби, гранати, пушки, пистолети, патрони, сигнални ракети и какво ли още не. И понеже ти търсиш забавното във всеки случай, интересното тук е, че когато майка ми ги откри на тавана, изпадна в тих ужас. На това отгоре, чичо ми пък бил ятак на партизаните. Де да го знам, че бил ятак. То таквиз неща тогава не бяха за хвалене. А после той започна да работи в милицията. И дойдоха един ден две млади момчета заедно с чичо ми: „Я, Витлиеме, давай всичко, каквото имаш на тавана!” „Нямам нищо!” „Имаш, имаш, ами по-добре го свали всичкото тук.” Както и да е, започнах да им предавам моя арсенал. Като почнах да пренасям ракети, бомби, пушки, патрони, акълът им се взе.
— И абсолютно всичко ли им даде?
— Ами! Имаше един валтер, чисто новичък, лъскавичък, как ще им го дам, бе. Ти да не си луда? Скрих го и като станах вече 5-ти, 6-ти прогимназиален клас, или сега 9-ти, 10-ти, почнах да се правя на мъжкарче. Когато слизах по движението, пистолета ми отзад на колана забучен. Но една вечер някакъв цивилен от милицията ме вижда с пистолета, хваща ме и ме води в комендантството. А стълбището беше едно такова стръмно и тъмно, качвайки се по стълбите нагоре, аз извадих пистолета си без да ме види ония, го сложих на стълбите някъде по-встрани. Влизаме при коменданта и той ми вика: „Дай си пистолета!” Пък мене бог ме е дарил с една такава невинна физиономия и, аха, да се разплача: „Нямам никакъв пистолет, бе другарю началник”. Толкова искрена ми е била физиономията, че ония ми повярва и ме пусна. Като слизах по стълбите, пак си прибрах пистолета. Няма да го оставям на тях, я. После пак за малко да ме хванат, но аз след това го дадох на един приятел от милицията и той си го зачисли на себе си. Така се отървах и от последното си оръжие. Няма как, такива бяха годините.
Е, как при тази весела случка да не глътнем по малко от питиетата пред нас. Правим го с удоволствие и аз отново поглеждам подканящо моя събеседник. Нали съм му обещала да изцедя от него всичко интересно.
— Малко след „оръжейната ми афера” започна бригадирското движение. По това време – 1946 година, младежките бригади бяха задължителни. Аз бях в Коджа балкан, на пътя Долен чифлик – Гулянци. По 55 дни продължаваше всяка смяна. Аз изкарах две бригади и взех два плата за костюм. Тогава даваха по една служебна бележка, че си изкарал бригадата и срещу тях съм си купувал плат за костюм. Още ги пазя.
— Кое, костюмите ли?
— Не, бе, удостоверенията, срещу които даваха плата. Отзад е написано „Взет един брой плат за костюм”. Гладни години бяха тогава. Сутрин ядяхме арпа фиде – чорба, на обяд арпа фиде – яхния, вечер боб. Всичко се повтаряше едно и също до втръсване, ама като няма друго, ядеш и не мъркаш.
Тук събеседникът ми млъква, после поглежда към поопушения таван на Миново­то кафене и с неопределен жест сякаш отпъжда някакви спомени. Смятам да не го припирам повече и затова решавам да го помоля сега да се поразтършува из студентските си години.
— Кога реши да ставаш архитект?
— Мечтата на майка ми беше да ме направи лесовъд. Даже когато се запознах с бъдещата си жена веднага след завършването на гимназията, аз й внуших, че ще ставам лесовъд. Но докато учих в гимназията разбрах, че мога да рисувам. И когато започнах работа в една печатница в Шумен, попаднах на един много голям и много разнороден колектив. Имаше българи, турци, татари, евреи, арменци, даже и гърци имаше в него. Там си доразвих дарбата да рисувам. Тогава беше модата на стенвестниците. Покрай всичко туй открих за себе си, че има една наука, която съдържа в себе си всичко – и занаят, и талант, и изкуство, и най-вече предизвикателство. Значи някъде по това време съм решил да следвам архитектура. Като отидох да кандидатствам, тогава се пишеха по много специалности. Но аз записах само една – архитектура. Много ме убеждаваха, но аз им казвах, че искам да стана архитект, а не какъвто и да е. И ме приеха. Когато казах на приятелката си, че ще следвам наесен, тя ме попита: „Какво, лесовъдство ли?” „Не, архитектура”. „Ти се майтапиш с мене. Казваше, че ще следваш лесовъдство.” Тогава и казах: „ Да, ама работите се завъртяха малко по-иначе”. После като отидох да следвам, акълът стана съвсем друг. Имах превъзходни преподаватели, повечето от които немски и австрийски възпитаници. От тях ако не се научиш, от кого другиго. Не мисля да ти разказвам за следването си, защото не се сещам за нещо по-интересно. Все пак един път изкарах преподавателя си от търпение, защото другите си предадоха проектите, а пък аз му казах, че ще го направя както трябва и тогава ще го предам. Един път ми напомни човекът, два пъти ми напомни и повече не ме потърси. Когато най-после му го предадох, той викна: „Кога трябваше да предадеш този проект, бе, колега? Преди три месеца! Голям башибузук си бил ти, да знаеш!” Но въпреки всичко, го прие, на туй отгоре и го хареса много.
Да си призная, не бях толкова убедена, че точно студентските му години са най-безинтересни, но не настоявах. В края на краищата личност като него има какво да разкаже и след следването си. Затова му казах, че е време вече „да идва” в Добрич. За моя най-голяма изненада, събеседникът ми, обаче, реши да разкаже още нещо:
— Ако искаш, преди това да ти разкажа за трите ми години работа по разпределение след института.
— Сигурна бях, че криеш нещо от мене…
— Виж, какво, Кремена. Животът е такъв, какъвто си го направиш. Но понякога не всичко зависи от тебе. Ето, аз по разпределение трябваше да работя в ПРОНО /Проектантска организация на народната отбрана/. Отидох в отдел „Кадри” на тази организация и първата ми работа беше да попитам дали ще бъда в униформа. „Ами, да! Дава ти се звание „старши лейтенант” и навличаш военните дрехи”.”Какво?!” Аз още от ученик мразех униформите. Това шапка, това куртка, това петлици – до тука ми беше дошло от тях. Викам си, тая няма да я бъде! А още не бяхме завършили. И тъкмо в последните дни в института дойде една мастита дама да търси двама доброволци – млади специалисти за водносиловия път Батак, който тогава беше го­лям национален обект. Веднага се съгласих, а тя излезе мъжка жена – без особени усилия успя да ме отърве от разпределението в ПРОНО. Заминах за Брацигово с мисълта, че ще ръководя някой голям обект, а ме направиха даскал – да подготвям в тамошния строителен техникум кадри за строежа на водносиловия път. Казах си: „От трън, та на глог”. Отначало се противих, но ме заплашиха, че в противен случай ще ме върнат на работа в ПРОНО и с това бързо-бързо ми охладиха страстите. Представяш ли си – на 24 години аз бях учител в Строителния техникум. Като мина­ваха край мен, учениците сваляха шапка: „Добър ден, другарю учител! Добър ден, другарю Чалъков” Голям майтап беше.
— И колко време продължи всичкото това шоу?
— Ами, три години, докато ми траеше разпределението. Но това, че бях учител беше половината майтап. Другата половина беше, че по същото това време с ре­шение на Министерството на образованието в нашия техникум се създаде Ликви­дационна паралелка.
— Що за птица пък е това?
— Ами това означаваше, че на всички отпаднали от строителните техникуми от цялата страна, независимо по какви причини – изключени, отпаднали, изгонени, изритани, им се даваше възможност да си доизкарат техникума и да станат стро­ителни кадри на този обект. И като напристигнаха едни дангалаци, едни бабаити, бивши милиционери, бивши затворници, бивши незнам-какви си, някои с по една глава стърчат над мене. Но се справих. По някакъв начин успях да ги накарам да ме уважават. И почти всички завършиха.
— От кого си се учил освен в университета, разбира се, на този занаят – архитектурата.
— От всеки, от когото можеше да се научи нещо. От арх. Джумалиев, от арх. Милен Димитров, той ми беше групов ръководител. От него съм научил, че като обещаеш да свършиш една работа, то трябва да я свършиш с цената на всичко. Други, от които съм се учил, бяха арх. Райчев, завършил в Дрезден, арх. Чолаков, също в Дрезден, а по инженерната част много научих от инж. Миленко Байков. Един страшно ерудиран специалист, добър в общуването, въобще много креативна личност. Пееше великолепно, имаше страхотен басов глас и свиреше много добре на пиано. Въобще беше голям купонджия.
И като дойдох в Добрич вече имах известен опит, но съм се учил и от майстори-строители. Имаше тук, в Добрич двама много добри майстори – бай Пенчо и бай Дико, двама башове в професията, но помежду си много се мразеха. Не можеха да се понасят един друг. Когато правихме гимназията в градската градина, на единия дадоха западното крило, а на другия – източното. Трябваше да се срещнат по средата при фугата.
— И сигурно се разминаха, като в ония виц за тунела под Ламанша…
— Разминаха се с 18 сантиметра. Само дето не се сбиха след това: „Ти като не можеш да мериш, за какво се хващаш!”, „Да беше ме извикал аз да ти направя измерванията”, „Не виждаш ли, че метърът ти е с 10 сантима по-къс”. Голям майтап падна. Иначе бяха хубави хора, весели. Удоволствие беше да се работи с тях.
— Да поговорим за Стария Добрич. Какво имаше на това място, преди да стане етнографски комплекс?
— Имаше стари работилнички, дюкянчета. Там, дето сега са ханът и кръчмата, се плетяха оградни мрежи. А където са бъчварницата и нашето ателие, имаше едни малки архаични магазинчета, останали още от турско време. В тях можеше да намериш абсолютно всичко – дървени лъжици, рогозки, постни бои, чувени за качамак. Някъде срещу тези дюкянчета пък беше турското читалище, по-нагоре – шапкарницата на бай Станчо. От другата страна, където сега е ковачницата, имаше арменски магазин, джамията си остана на същото място, а където сега е адми­нистрацията на комплекса, имаше шкембеджийница „Дамарче”. Там правеха най-вкусната шкембе-чорба. Отначало комплексът започна да се проектира от един софийски колектив, но те го проектираха по изискванията на Балкантурист – моде­рен ресторант с повече от 200 места и други такива екстри, които забавиха строи­телството и нашите ръководители бързо-бързо развалиха достлука с тях. Извикаха ме на червения килим: „Можеш ли да поемеш обекта?” „Мога”. И започнахме с арх. Венелин Жечев двамата. Най-напред си изместихме ателието тук, където е сега, и започнахме работа. Днес завършим проекта на една работилница, утре почват да я строят.
— Малко на парче работа…
— Не, ние направихме в общи линии проект за това как ще изглежда целият комплекс, но отделните детайлни проекти ги правихме в движение. Този предварителен проект трябваше да бъде защитен в София. Отиваме двамата с Веньо /арх. Венелин Жечев/, млади, наперени архитекти от Добрич. Ама там кой те познава! Все пак, приеха ни добре, беше им интересно нашето виждане, но накрая попитаха: „Колеги, знаете ли какво точно правите?” „Възрожденски комплекс.” „Не е възрожденски, защото не демонтирате стари работилници и да ги пренасяте на новото място, дори не ги проектирате „едно към едно”. Значи вие не правите възрожден­ски, а етнографски комплекс.” И така се взе решение пълното наименование на този комплекс да бъде „Етнографски комплекс „Стария Добрич”, архитектурна сре­да за запазване и съхранение на стари, характерни за региона занаяти.” Повечето от проектите сме ги правили по спомени на бивши собственици.
— Старият Добрич ли е перлата в твоята архитектурна корона.
— Не, аз считам за мое най-добро постижение, макар и да не е от чисто архитектурно естество, фасадата на органа в концертната зала на бившия Партиен дом. Специалистите и майсторите, които дойдоха от Германия да го монтират, го бяха измислили толкова неудачно и неугледно, че аз влязох в остър спор с тях. Когато им показах как мисля да бъдат разположени тръбите, те, макар и неохотно, се съгласиха.
— А кои други сгради са твое дело?
— Много са. По това време беше бумът на жилищните кооперации.
Реших да прекъсна моя събеседник. Не че тези кооперации не са интересни, но все пак не те определят облика на града. Затова насочих вниманието му към обек­тите от общоградско значение.
— За гимназията и за Стария Добрич вече ти говорих. Дело на проектантския колектив, в който работих са и кино Добрич, Читалището, Партийния дом и още някои други сгради.
— А извън Добрич?

— Ловната резиденция край Тервел стана интересна не само като сграда, но има и една пикантна предистория. Таман за тебе е! Когато ни поставиха задачата да проектираме тази резиденция, аз взех горския и тръгнахме из горите и поляните около Тервел да търсим подходящо място. Натъкнахме се на няколко къщички за лов, едната от които беше много добре запазена. Влязохме вътре, отварям аз шкафовете и намирам шише с хубава тервелска ракия. Викам на горския: „Ела да пийнем по глътка” и надигам шишето, а той като се развика: „Сакън, недей! Това е ракията на другаря Пенчо Кубадински!”. Аз му викам: „Хубаво, ама, къде пише, че не можем да пием от нея?” Както и да е, прибрахме се в Тервел при шефа на горското, а моят придружител още влязъл-невлязъл, вика: „Другарю директор, този човек пи от ракията на другаря Пенчо Кубадински!” Голям майтап беше.
— Имало ли е случай да направиш нещо, а да не бъдеш оценен както трябва?
— Като направихме Партийния дом, тук в града пристигна шахиншахът на Иран Мохамед Реза Пахлави със съпругата си Фарах. Като видяха сградата, получих покана от иранското посолство да замина за Иран да участвам в конкурса за изграждането на мавзолей на бащата на Мохамед – великия шахиншах на Иран Реза Пахлави. Но от София, кой знае защо, пропуснали да ме включат в списъка за Иран и уредиха свой човек. Разбрах, че това станало под въздействието на един тукашен големец. Друг случай. При изграждането на пешеходната зона говореха, че ще ме предлагат за лауреат на Димитровска награда. После, обаче пак някой оплескал работата и аз така и не бях предложен. И този някой беше същият от „иранския” случай. Не ме разбирай погрешно. Дали ще бъда лауреат или няма да бъда, за мене не е толкова важно. Аз получих признанието и на инвеститори, и на майстори-изпълнители. А това е най-важното.
— И на гражданите… – допълвам, уж между другото, но всъщност, търсех провокацията.
Не мина. Събеседникът ми само ме погледна, усмихна се и отговори:
— Ти го казваш!
Нямам какво повече да го питам. Вглеждам се в суровото му, издялано от бръч­ките на годините лице. Много неща прочитам в тях, които дават отговор на неза­дадени от мене въпроси. Защото това е лице на човек, открил истината за живота по своя си начин – не прави на другите това, което не искаш да направят на тебе.

От това, наистина, по-голяма истина няма.

http://www.antimovski-han.org/article.php?id=585