BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
Декабрь 2017
Пн Вт Ср Чт Пт Сб Вс
« Ноя    
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031

Хроника на Руско-турската война 1877-1878 г.

Стар вариант на филма:

Началото

За мястото и значението на Руско-турската война от 1877-1878 г. в българската история се говори вече 140 години. Мит ли е, че България дължи свободата си единствено на тази военна кампания? Дали войната не е закономерен резултат от процес, започнал много по-рано?


Събития от първите три десетилетия на втората половина на 19 век свидетелстват за подем на българското общество в стремежа му да извоюва своята независимост.

  • На първо място това е създаването на общобългарска революционна организация от Васил Левски и неговите съратници, чиято стратегическа цел е възстановяването на българската държавност.
  • Великденската акция от 3 април 1860 година пък е опит международната общност да признае българския народ като самостоятелна етническа общност.
  • Подобна е задачата и на фермана за Българската екзархия от 1870 г. — българският народ да получи международно признание като самостоятелен етнос и да бъде очертана етническата му територия.

  • Априлското въстание от 1876 г. без съмнение е най-драматичното събитие в историята на национално-освободителното ни движение и категорично демонстрира българската решимост за възстановяване на държавната независимост.

  • Следва конференцията на посланиците на Великите сили в Цариград в края на 1876 и началото на 1877 г. Обсъждат се различни аспекти на Източната криза и се търсят взаимно приемливи решения. Единодушно се приема да бъдат създадени две автономни български държави — Източна България с център Търново и Западна — с център София. През Цариградска конференция дек. 1876 - ян. 1877 г.март 1877 г. в документ, известен като Лондонския протокол, Великите сили припомнят на Османската империя договореното и я приканват да го реализира. Тя обаче отказва. Така към поредицата от събития, които очертават ескалацията в търсенето на решение за българската независимост, се прибавя и провалът на Цариградската конференция.

Идва ред на военните действия.

Според историците първата стъпка на Русия към дипломатическата подготовка на войната е срещата на император Александър II с императора на Хабсбургската империя Франц Йосиф през лятото на 1876 г. В Райхщад — Австро-Райхщад, дек. 1876 - ян. 1877 г.Унгария, двамата обсъждат положението на Балканите. Подписано е тайно споразумение, в което страните декларират, че ако се стигне до териториални промени или разпадане на Османската империя, няма да има „голяма компактна славянска или друга държава“. Двете империи потвърждават договорката си и в още едно тайно стратегическо споразумение от януари 1877 г., известно като Будапещенска конвенция. Австро-Унгария декларира неутралитета си в предстоящата руско-турска война, а Русия се задължава да не разпростира действията си върху Сърбия, Черна гора, Босна и Херцеговина. Допълнително страните се споразумяват и за териториалните си придобивки от бъдещата военна кампания.


За Руската империя войната с Турция от 1877-1878 г. е пореден опит да сложи край на османското господство в геополитически район, който руската политика приема за зона на свои жизненоважни интереси, в който попадат и Проливите и малоазиатската част на Турция.
На руските териториални стремежи обаче категорично се противопоставят останалите велики европейски сили, което принуждава Русия да действа с малки стъпки за постигане на голямата си цел. Възприета е дългосрочна политика на постепенно омаломощаване на Османската империя чрез военни удари, откъсване на територии, чрез реформи за християнското население в империята и признаване на специални руски интереси от Високата порта в собствените ѝ земи.


През 1876 г. обстановката в Османската империя, а и в Европа изобщо, е благоприятна за постигане на основната външнополитическа цел пред руската външна политика – Проливите и турската територия в Мала Азия. След провала на Цариградската конференция Русия до голяма степен е облекчена в дипломатическата подготовка на освободителната за България война с Турция от 1877-1878 година.

В навечерието на войната Руската империя превъзхожда противника си двукратно в жива сила, неколкократно в кавалерия и артилерия. Във времето това преимущество се умножава, защото на нейна страна се сражават военни части от Румъния, Черна гора и Сърбия, както и българското опълчение. От друга страна, Турция има смазващо предимство и в Черно море, и по Дунав.


На 31 март
(12 април) 1877 г. започва формирането на Българското опълчение –
армията на бъдещата независима България. Заповедта за
създаването му е просто формален акт и е издадена на 17 април (29 април).
Първоначално, поради очакванията за слаба боеспособност, командването предвижда опълченците да изпълняват единствено охранителни задачи. Различни фактори обаче убеждават руските военноначалници да рискуват и да ги включат в сраженията с редовната турска армия на първа линия и то в предния отряд. Сред тях са впечатляващите им постижения по време на обучението, невероятната им издръжливост по време на тежкия преход през Румъния, както и забележителният им устрем в атаките „на нож“.


На 12 април (24 април) 1877 г. император Александър II подписва в Кишинев манифест за обявяване на война на Турция. След приключването на стратегическата дислокация руското командване се изправя пред първата си изключително трудна за изпълнение задача – овладяването на Дунав. Османските флотски сили тотално контролират реката по цялата фронтова линия. Въпреки това, до началото юни 1877-а със светкавични атаки далеч по-слабите по бойна мощ руски катери печелят безапелационно битката с турските броненосци на Дунав. Това отказва османското командване да използва активно силите на флота, включително и да атакува единствената комуникация на руската армия в Румъния – двата моста при Свищов.


Настъпва моментът за десант. Той е в Северна Добруджа в ранните часове на 10 юни (22 юни) 1877 г. За два дни руските части достигат линията Черна вода – Кюстенджа, завладяват двата бряга на Долни Дунав и напълно затварят реката за турския флот. Така е ликвидирана всяка опасност да бъде пресечена комуникацията на руските военни части отсам Дунава с главните сили на руската армия в Румъния. От друга страна, руското военно присъствие в Северна Добруджа блокира възможните действия на голямата турска военна групировка в четириъгълника Русе – Силистра – Шумен – Варна срещу настъпващите на 15 (27 юни) 1877 г. при Свищов руски сили. Османската армия е принудена да защитава Добруджа, тъй като оттам е най-краткият път за руското настъпление към Цариград.


Още в началото на военните действия всички османски войски са на бойното поле, докато по политически причини и недооценка на турската военна мощ Русия изпраща едва 250 хиляди бойци и офицери. Това позволява на Османската империя в първите месеци на войната на няколко пъти да има съкрушително числено превъзходство, което допълнено с по-доброто снаряжение, по-доброто снабдяване и многочисления и силен флот да нанесе тежки поражения на противника. Грубите стратегически грешки на руската държавна политика и военно командване в началото на войната се компенсират от героизма на руските войници и българските опълченци, невероятната тромавост на османската военна машина и некадърността на командващите османските армии.