BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
Май 2018
Пн Вт Ср Чт Пт Сб Вс
« Апр    
 123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031  

Пейо Яворов – За всеки удар на съдбата усмивка само имам аз, въз мен да падат небесата, ще бъда хладен и тогаз

Пейо Тотев Крачолов, по-известен като Пейо Яворов, е български поет символист и революционер, войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, смятан за един от най-големите български поети на 20 век. Използва псевдоними като Джемо, И. Крачев, Отело, Пейчо.

Кръгът „Мисъл“

Меланхоличен, но затова пък изпълнен с любов към родината, поезията и, разбира се, не на последно място, към Лора и Мина. Сигурно вече се досещате за кого говорим – Пейо Тотев Крачолов. Това е кръщелното име на може би един от най-талантливите и прочувствени родни поети. Всяко негово стихотворение ви докосва, всяка негова творба се запечатва в съзнанието ви, кара ви да искате да четете още и още от творчеството му. Той е от онези личности, чиито произведения ги увековечават, от онези българи, които всеки техен наследник е горд да цитира.

qvorov-1Пейо Крачолов, по-късно познат като Пейо Яворов, е роден на 13 януари (нов стил) през далечната 1878 година в град Чирпан. Малкият се ражда много слаб, едва показващ признаци на живот, а майка му се притеснява дали няма да загуби още едно свое чедо. Той обаче оцелява и израства в една нормална обстановка. Започва училище в родния си Чирпан и се отличава с качествата си на силен възпитаник, който освен видния интерес към българския език и литературата, е запален и по математиката – една твърде нетипична наука за бъдещ писател.

Яворов постъпва в местната прогимназия, но след третата година майка му настоява той да се премести в Пловдив. Подобно на много други прочути исторически личности, младият Пейо не завършва училище, а достига до V гимназиален клас. Напуска школото през 1893-та и се връща в родния Чирпан. Тук трябва да отбележим, че животът на Яворов е сякаш съвкупност от два напълно различни и противоречащи си периода, а именно този, който настъпва след завръщането му в родния град – революционно настроеният, и този след смъртта на Гоце Делчев – меланхоличният, изпълнен с тъга и мъка, копнеж и любов по красивото.

През 1897 г. влиза в контакт с Вътрешната македоно–одринска революционна организация (ВМРО). В този период става и един от най–изявените защитници на идеята за свободата на Македония и един от най–дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф („Гоце Делчев” (1904). След смъртта на Гоце Делчев през 1903 г., която нанася силен душевен удар на Яворов, той частично се отделя от революционната си дейност поради неразбирателството си с Яне Сандански. Яворов бележи този етап от живота си с издаването на няколко бунтовни произведения. Знакови творби са „Хайдушки песни”, която е посветена на Гоце Делчев, „Заточеници”, „Арменци” и др. Всички те олицетворяват копнежа по родината на изстрадалите българи в Македония и Одринско. Ключов момент от този период на поета революционер са и участията му в чети, които навлизат в Македония, а Яворов дори печели „Кръст за храброст”.

Междувременно в периода 1897 – 1901 г. работи като телеграфист. Именно по пощенските станции Яворов започва да пише своята мрачна, изпълнена с тъга, а същевременно романтична и символистична поезия. Незавършил образованието си, той не престава да се интересува и обогатява, ами напротив – започва да чете много книги, повечето от които класическа литература. Скоро след приключването на обучението си за телеграфист, Пейо е принуден да работи. Първоначално е изпратен в Скобелево, а по-късно работи в Сливен и Стралджа. Работата го отвежда и до Анхиало, където Яворов среща Нонка Чипева, тамошна учителка, която се превръща в негова муза и, вдъхновявайки се от нея, пише една от най–важните си поеми – „Калиопа”. По–късно благодарение на тази му творба, Пейо Яворов влиза в кръга „Мисъл”, като с нея прави наистина силно впечатление на едни от най–видните личности в литературния живот тогава – д-р Кръстев и Пенчо Славейков. Докторът веднага изпраща хонорар от 50 лв. на младия Пейо, а Славейков се превръща в негов творчески кръстник – именно той заменя фамилията Крачолов с псевдонима Яворов.

Младокът пристига в София по покана на своите благодетели и скоро се превръща в много уважаван представител на творческите среди. Първата му публикувана творба е стихотворението „Напред” във вестник „Глас македонски”, а през 1901 година издава и първата си стихосбирка “Стихотворения”. През 1904 г. излиза второ издание на стихосбирката, но е с предговор от Пенчо Славейков. През 1907 година е издадена втората му стихосбирка „Безсъници”, която несъмнено и окончателно проправя пътя към модерната българска лирика. Символистичната поезия на Яворов, метафизична, пропита с дълбок скепсис, „прозрения” и терзания за „вечните въпроси що никой век не разреши”, променя тотално българското литературно мислене и налага един нов напълно различен начин на писане.

През 1910 г. излиза от печат антологичната книга на поета „Подир сенките на облаците”, чието второ издание от 1914 г. представя равносметка на поетическия път, съпоставим само с този на Ботев. Пейо се ползва с уважението на много от своите нови колеги и затова е нает за редактор на вестник „Дело“ – един от органите на македоно-одринското движение. В този период поетът работи като библиотекар, а по–късно и като драматург на Народния театър. Плод на работата му в театъра са две пиеси – „В полите на Витоша” (1910) и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва” (1912). Често е командирован в чужбина за усъвършенстване по литература – в Нанси, Женева, Виена, Париж. Яворов усилено чете модерна френска поезия.

По това време младият Яворов се отдава и на своята любима – Мина Тодорова, която е сестра на П.Ю.Тодоров. Тя среща смъртта си прекалено млада, едва двадесетгодишна, и писателят бива изправен пред един същински емоционален ужас, който дава ефект и върху част от произведенията му. Именно Мина е личността, заради която днес се радваме на творби като „Две хубави очи“, „Среднощни вълнения“, „Благовещение” и други. Скоро обаче Пейо среща друга дама, която ще завладее, но и разбие неговото сърце. Това е дъщерята на Петко Каравелов – Лора. Не след дълго Яворов и Лора се превръщат в най-ярката двойка на софийското общество. Както на Мина, така и на дъщерята на видния български общественик Петко Каравелов са посветени не малко стихотворения, повечето от които наистина са гениални достижения на автора. Такива творби са „Стон”, „Сенки”, „Клеопатра” и др.

Lora-karavelova-i-Peyo-Yavorov-01
Лора Каравелова и Пейо Яворов

Лора често бива определяна като „царица на нощта“, жена с характер, който със сигурност повлиява много сериозно на личността на поета. Много критици, историци и анализатори твърдят, че сякаш би било по-добре, ако Яворов никога не бе срещал Лора. Както началото на любовната връзка на двамата е изпепеляващо и страстно, то такъв е и нейният край – изпълнен с разрушителна страст. Макар двамата да се венчават през 1912 година, щастието отстъпва място на съмнението, а всичко, до което се докосне поетът, сякаш е осъдено на разруха. В края на 1913 година Яворов губи и другата си любима – Лора Каравелова се самоубива.

Пейо Яворов не успява да се пребори с мъката и скоро след това и той прави опит за самоубийство, който обаче се оказва неуспешен и вместо да сложи край на живота на поета, куршумът го ослепява. Следва позорен процес, обвиняващ Яворов в това, че той е убил жена си, което напълно сломява духа на поета. На 29 октомври 1914 година Пейо Яворов взима голяма доза отрова и се застрелва. Писателят оставя зад себе си прощални писма, от които си личи силната емоция, която терзае душата му. Общественото мнение сред най-висшите класи е, че не Лора, а Яворов е дръпнал спусъка, който слага край на живота на неговата любима. Предсмъртните послания на автора са изключително интересни, в тях той не забравя и някогашния си порив към Македония:

„Брате Тодоре, кажи на Македония, когато отидеш там, че нейният син (аз се считам неин) умря в свободна България, увенчан с една мръсна клевета…”

Именно чувствата, които слагат край на Яворовия живот, са движещата сила и на неговия талант. Той завинаги остава един от най-великите родни поети. Яворов е лирикът, който успява да пресъздаде две напълно различни и противоречащи си теми в своето творчество. Затова спокойно можем да кажем, че това го прави гений на българската поезия, защото създаването на творби с революционна тематика, а след това и символистични, несъмнено е гениално и достойно за уважение.

Източник : Bulgarianhistory.Org

ОБИЧАМ ТЕ

Обичам те – въздушно нежна, в нежна младост,
като на ангела сънят,
и сън си ти вещателен за тиха радост
в нерадостта на моя път,
и първи път за изповед в сърце ридае
доброто и грехът,
и ето ден – и ето тъмнина е.

Обичам те, защото плуваш в полумрака
на своя неначенат ден,
и мисля аз, че ти си Тя! – че тебе чака
духът, години заблуден,
и в океан мъгла се взирам и страдая,
към тебе устремен,
и ето ме на бездната на края.

Обичам те, защото се усмихваш – кротка
пред застрашителна съдба,
и няма кой да чуе в устремена лодка
предупредителна тръба,
и няма да ме спре (защото аз те любя!)
ни укор, ни молба –
и себе и, и тебе да погубя…

************

ДВЕ ХУБАВИ ОЧИ

Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; – музика – лъчи
Не искат и не обещават те…
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях –
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли…
Не искат и не обещават те! –
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете…

************

ЩЕ БЪДЕШ В БЯЛО

Ще бъдеш в бяло – с вейка от маслина
и като ангел в бяло облекло…
А мисля днес; света прогнил от зло
не е, щом той е твоята родина.
И ето усъмних се най-подир
в невярата тревожна – искам мир.

И с вяра ще разкрия аз прегръдки,
загледан в две залюбени очи,
и тих ще пия техните лъчи, –
ще пия светлина, лечебни глътки.
И пак ще се обърна просветлен
света да видя цял при ярък ден.

И нека съсипни се той окаже!
(Веднъж ли съм се спъвал в съсипни,
залутан из среднощни тъмнини?)
Аз бих намерил и тогава даже
обломки, от които да създам
нов свят за двама ни, и свят, и храм.

По случай годишнината от рождението му ви припомняме 15 прекрасни поетични откъса от неговото творчество.

* * *

Душата ми е пленница смирена,
плени я твоята душа! – пленена,
душата ми е в тихи две очи,
Душата ми те моли и заклина:
тя моли; – аз те гледам; – век измина…
Душата ти вълшебница мълчи.

– Из „Вълшебница“

* * *

Ден денувам – кътища потайни
нощ нощувам – пътища незнайни;
няма тато, нито мама –
тато да ругае,
мама да ридае…
Леле моя
ти Пирин планино!
Море черно
цариградско вино.

С враг врагувам – мяра според мяра,
с благ благувам – вяра зарад вяра;
нямам братец, ни сестрица –
братец да ме хвали,
а сестра да жали…
Леле моя
сабя халосия!
Море люта
одринска ракия.

Бог богува – нека си богува,
цар царува – века ли царува?
Нямам либе, първа обич –
мене да очаква
и да ме оплаква…
Леле моя
пушка огнебойка!
Море тънка
солунска девойка.

– Из „Хайдушки песни“

* * *

Две хубави очи. Душата на дете

в две хубави очи; – музика – лъчи
Не искат и не обещават те…
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!

– Из „Две хубави очи“

* * *

Един и същ на битието с урагана,
аз шеметно се нося, дух из океана
на тъмнина нестресвана от сън за ден,
без нявга мигом негде да застана,
напред самотно устремен…

– Из „Песента на човека“

* * *

Сънувах те и тая нощ, о мила,

сънувах те – бленуваща до мен,

глава на рамото ми прислонила.

Тъмите бяха ярко озарени:

очите ти – през погледа ми замъглен –

горяха, в бъдещето устремени…

Тъй нявга бе, – то бяха дни честити! –

додето ти разумно се смири,

додето ти на всичко се насити.

Пробудих се и в мрака безпросветен

заплаках аз – и роних сълзи до зори

за твоя край и моя дял несретен…

– „Сън“

* * *

Те чакат милост… Но да знам,
че някой бог всесилен там
стои над всичко хладен зрител,
извикал бих отдън гърди
към тоя тъмен промислител:
о, господи, проклет бъди!

– Из „Бежанци“

* * *

Изгнаници клети, отломка нищожна
от винаги храбър народ мъченик,
дечица на майка робиня тревожна
и жертви на подвиг чутовно велик –
далеч от родина, в край чужди събрани,
изпити и бледни, в порутен бордей,
те пият, а тънат сърцата им в рани,
и пеят, тъй както през сълзи се пей.

– Из „Арменци“

* * *

Да, роб е той, народа, и спи дълбоко, гробно,

в безчувственост нехайна, в мълчание беззлобно

на привичен покой:

окови тежки влачи и тъй смирен умира,

че щастието сякаш в неволята намира,

да, брате, роб е той.

 

Но хулна реч не казвай, недей го кле жестоко,

че уж не виждал злото, когато по-дълбоко

забива нокти то –

и смучи, и досмуква последната остала

живителна кръв капка в снагата, всичко дала:

защо грешиш, защо?

 

Аз зная, ти го любиш, неволника вековен,

и с болка го ругаеш в копнежа си синовен,

знам твоите мечти…

Че раснал си при него, че залък твърд и черен,

делил си нявга с него; ала кажи, син верен,

познаваш ли го ти?

– Из „На един песимист“

* * *

Недей дочаква и зори,

Върви ори, ори, ори…

Като няма прокопсия,
Плюл съм в тази орисия!

– Из „На нивата“

* * *

Вас слънце ви не вижда – лъх,

зефирен лъх ви не допира;

сред тръни, скромни и без дъх,

дори пчела ви не намира –

печални бледни теменуги.

Печални, чакате ръка,

сънувате и пръсти нежни.

Напразно чакате!… Така,

в надежда тихо безнадеждни,

вий мрете – болни теменуги.

Вий мрете – в храсти и бодил

от първи ден чела навели…

Желания в живот немил,

мечти неволни и несмели –

вий чезнете едни след други.

О бледни, болни теменуги!

– „Теменуги“

* * *

На тъмна нощ часът. Аз гледам откроени

две тъмни сенки: там зад бялата завеса,

де лампата гори, в поле от светлина,

две сенки на нощта… Сами една пред друга,

сами една за друга в жажда и притома,

там – сянката на мъж и сянка на жена.

 

Мъчително глава се към глава навежда, –

те няма да се чуят: искат и не могат.

Те шепнат може би – от що се те боят?

Напрегнато ръце се към ръце протягат

и пак се не докосват! Искат и не могат…

И пак, един пред друг, един за друг стоят.

 

Те шепнат може би, но може би и викат,

но може би крещят; – те няма да се чуят,

две сенки на нощта, през толкоз светлина…

Те няма да се чуят, ни ще се досегнат,

сами една за друга в жажда и притома,

те – сянката на мъж и сянка на жена!

– „Сенки“

***

Надолу, все надолу. Но коя си ти

невидима ръка? В ноктете ти жестоки

душата ми преброди звездни висоти –

и ето ме залутан в пропасти дълбоки.

Надолу, все надолу! Но коя си ти?

 

Бездънни тъмнини. Стенания и смрад.

Душата ми те следва жадно любопитна.

Душата ми е в ада и сама е ад.

Душата ми се вслушва страстно ненаситна.

Но де ме водиш ти, в стенания и смрад?

 

Надолу, все надолу, – горко изранен

в паденията, в скоковете главоломни.

Душата ми пияна, хищник настървен,

за ужаса копней. Но де ще се опомни?

Надолу, все надолу! – Горко изранен.

– Из „Надолу, все надолу“

***

Защо мълчиш – смутена, бледна?

Какво, боиш ли се от мен?

За мен скръбта е – чуй – безвредна,

че в нея аз съм закален.

 

За всеки удар на съдбата

усмивка само имам аз; –

въз мен да падат небесата –

ще бъда хладен и тогаз.

 

Без срам, без страх – кажи ми право,

що на душата ти тежи?

За миг си дай сърце кораво,

– Из „Защо мълчиш“

***

 

От ранни утрини зори

почнах и ви учих –

как се люби, как се пей –

как пълно се живей.

 

До сетни вечерни зари

сам се не научих!

Много любих, много пях…

Как малко аз живях!

– Из „Моята изповед“

Душата ми е пуста: буря кратка

помете всичко там. Напразно вече

следа бих дирил от мечтата сладка

по тебе, образ потъмнял! Далече,

цял век далече са от мен

миражите на вчерашния ден.

 

Все пак аз помня: ти дойде желана,

дойде с душа лист още неизписан,

лист бяла книга. В своя вехта рана

перо намокрих: в спомени улисан,

посегнах аз и писах без покой,

от болка се превивах –

и писах с кръв и гной.

 

Че ти не бе живяла – а живота

бе мене пък задавил. И той свари

с проклети писмена на богоскота

душата ти чрез мене да нашари.

Перо послушно – копие на цар…

Раних аз твоя дух и своя чар.

 

В очакване, боязън непонятна

владееше предчувствията мои;

изгубих те – пустиня необятна…

Чух змийски съсък в спомените свои.

 

Перо послушно, копие на цар! –

Раних аз твоя дух, убих и своя чар.

– Из „Душата ми е пуста“