Разочарован и от Захарий Стоянов, Тодор Пеев се гръмва

BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
Август 2018
Пн Вт Ср Чт Пт Сб Вс
« Июл    
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031  

Разочарован и от Захарий Стоянов, Тодор Пеев се гръмва

Тодор

Тодор Пеев е първият самоубил се български писател. Той е деец на българското националноосвободителното движение. Учител, журналист, публицист, фейлетонист, драматург, мемоарист и преводач. Издател на в. «Възраждане» в Браила. Член и деловодител на Българското книжовно дружество.

Сподвижник и близък на Левски, оглавява създадения от него революционен комитет в Етрополе. Но и един от авторите на плана, по който Димитър Общи ограбва царската хазна в Арабаконашкия проход. За живота на Пеев до този обир ви разказах в първата част.

Въпреки усилията на турските власти в Софийско три седмици след обира на хазната от Димитър Общи, няма никакъв резултат. Управителят Мазхар паша бие телеграма на каймаканина в Орхание (днес Ботевград) — ако не се открият нападателите на хазната, парите да бъдат събрани от населението на Етрополе.

Първенците на града успяват да убедят каймакамина, че обирът е дело на хора, дошли през границата и отново избягали. Той решава да прати шпиони във Влашко и Сърбия, които да търсят крадците. Изборът пада на Тодор Пеев като най-подходящ: владее турски, френски и гръцки, знае и румънски. Умен е, разсъдлив, може да завърже приказка с всеки човек и да реагира правилно във всякаква ситуация. Да заминат заедно с него, са определени Христо Пиронков от Етрополе и помакът Хасан.

Първата спирка на тримата «ловци на глави» е Тетевен. Денят е Петковден. Посреща ги лично мюдюринът Махмуд ага. Черпи ги с кафе и предлага да уважат именния ден на местния чорбаджия Петко. Отиват и там заварват самия Димитър Общи и четата му обирджии, разположили се около богатата трапеза. Общи се е издокарал с чохен (кожен) елек и обшити със сърма потури. Седи с достойнство, замезва и пие руйното чорбаджийско вино.

Изглежда, отколе е така — като се види с лесно спечелени пари, българинът най-напред «обзавежда» себе си. Нали помните как активните демократи в началото на прехода бързо смениха пуловерите си със скъпи костюми. А червените другари се превърнаха в капиталисти.

Тодор Пеев и другите първо пристигат в Крайова. Пускат Хасан да души в града за крадците, а даскалът и Пиронков заминават в Букурещ. Пеев веднага отива в дома на Каравелов. Тук се запознава с Ботев.

На 24 октомври 1872 г. Димитър Общи е разкрит. Започват арести на комитетски дейци в района. Връщането на Тодор Пеев в родината е невъзможно. Започва емигранският му живот в Браила. От неговото 35-хилядно население около една пета е българско — преселници от Сливен, Ямбол, Шумен и други градове още преди руско-турската война от 1828-1829 г.

В Браила през есента на 1869 г. е основано Българското книжовно дружество (БКД) — първообразътна БАН. Година по-късно е създадено и българското женско дружество. Пак тук в печатницата на дядо Паничков Христо Ботев редактира в. «Дума на българските емигранти».

Тодор Пеев става директор на българското училище. Когато през юни 1873 г. деловодителят на БКД Васил Друмев се замонашва и е ръкоположен в Тулча за йеродякон под името Климент, Пеев заема мястото му в книжовното дружество. Започва да редактира и печатното му издание — «Периодическо списание». В Браила Пеев преживява смъртта на Левски. Събира помощи за Априлското въстание и участва във въоръжаването на Ботевите четници.

В края на учебната 1875 г. след положените изпити на сцената в училището в Браила излизат двама ученици, които държат голям правоъгълен картон. На него пише:

“Даскал Генко” — комедия в едно действие от Т. Пейов”.

Така освен като деловодител в БКД Пеев наследява Васил Друмев и като драматург.

След избухването на Априлското въстание през пролетта на 1876 г. Пеев решава, че може да повдигне духа на бунтовниците и на народа чрез вестник. Заедно с приятеля си Иван Драсов в края на април издава в. «Юнак. Лист за българските интереси». Напълват го с дописки и статии не само за въстанието в България, но и за бунта в Босна и Херцеговина. От «Юнак» излизат само няколко броя.

Към Пеев и Драсов се присъединява и Светослав Миларов, образовал се в Цариград и Загреб. Тримата започнат нов вестник — «Възраждане», който излиза два пъти в седмицата. Първият брой е от 5 юни 1876 г. За да могат и чужденци да четат вестника, основните му статии са печатани и на френски език. «Възраждане» е доста модерен за времето си вестник. Поради липса на средства последният брой излиза на 12 ноември 1876 г. Пеев остава без работа.

Старият печатар Димитър Паничков иска да възобнови в. «Дунавска зора» и моли даскал Тодор да помогне. С много зор двамата успяват да отпечатат два броя — на 1 и 6 януари 1877 г. Първият остава в историята и с дебютния фейлетон на Пеев «Браилски искрици», който той подписва с псевдонима Глас в пустиня, заимстван от известния Ботев стих.

На 12 април 1877 г. е обявена Руско-турската война. На 14 юни Тодор Пеев е назначен за секретар на капитана от Семьоновския лебгвардейски полк Попов. Постепенно даскалът се превръща от войник в управленец. Ръководи освободените села в Русенско — Мечка, Бантин, Пиргос. От януари до октомври 1878 г. е председател на окръжния съд в Орхание. Понеже е добър администратор и бързо въвежда ред на повереното му място, постоянно гоместят. Става окръжен началник последователно в Златишки, Кюстендилски и Варненски окръг. Няколко месеца е чиновник за особени поръчения в МВР и после пак е окрьжен управител — в Плевен и Свищов.

От Свищов през август 1880 г. Пеев пише писмо на Васил Стоянов: «…Омръзна ми вече пустий бекярлък. Уж се ослободихме да поживеем като хора, пък то от трън, та на глог.»

Митарствата на поборника обаче не спират: административен инспектор в МВР, втори помощник на главния секретар на Държавния съвет, първи секретар на кодификационната комисия, административен инспектор и ревизор при МВР…

В края на 1882 г. Тодор Пеев е уволнен и се пенсионира. Едва на 40 и само 4-5 години след Освобождението. Според Дочо Леков, най-добрия изследовател на делото на Тодор Пеев, «…авторитетът и обаянието му плашат някои висши държавни служители. Те не могат да разберат, че той няма амбициите да стои начело, че големият революционер не желае да стане голям началник…”

Тодор Пеев се включва във вазстановяването на Българското книжовно дружество. На 6 август 1884 г. е избран за редовен член на историко-филологическото му направление. Малко по-късно отново става деловодител на БКД. Пеев обаче иска да се върне към даскалската си професия, но не среща подкрепа отникъде. Принуден е да напише писмо до Захарий Стоянов, по онова време председател на Народното събрание:
«Господин Захарий!

Много пъти Ви дирих дома Ви, но по нещастие или не Ви намирах там, или бяхте много заняти, та не приемахте посетители. Г-н Захарий, аз не исках много да ви заседня и безпокоя; имах да Ви кажа следующите няколко думи, които, моля, имайте търпението да ги прочетете.

Дванайсет години съм учителствувал, искам още няколко години да бъда учител, а за да стана такъв, само на Вас мога да се надея да направите възможното да се назнача в долните класове на тукашните девическа или мъжка гимназии. Вярвам, че господин министъра на просвещението няма да Ви откаже.

Тая добрина няма да направите мене, бай Захарий, а на моите четири дечица, които ще Ви споминат и благославят, а аз ще Ви бъда вечно признателен и благодарен.

Направете една добрина на уважаващий Вас

Т. Пеев.

8-ий август 1889 г., София

Молбата му остава без отговор. За да закърпи семейния бюджет, започва да превежда. През 1898 г. по повод 25-годишнината от обесването на Левски излиза малък сборник, посветен на Апостола. В него Тодор Пеев участва с «Личен спомен за Васил Левски». Увлечен от това връщане назад в годините, Пеев започва да описва своето минало — детството, учителстването, срещите с Левски и Димитър Общи, мисиите в Букурещ. За съжаление спира до времето, когато заживява в Браила. Не е известно защо прекъсва мемоарите си.

Може би е имал намерението да ги продължи, след като през 1899 г. се сещат за него и го назначават за окръжен управител на Варна. Заради проявено достойнство го уволнява лично Фердинанд. Тодор Пеев се връща в София и отново заживява предимно със спомените си. Животът в уж свободна България не го радва. И на 26 юли 1904 г. се прострелва под сърцето и в слепоочието.

Дълго време името му е напълно забравено. Години наред Дочо Леков издирва данни за него в архиви, вестници и спомени на негови близки. През 1908 г. в архива на Васил Друмев е открит ръкопис с незавършена драма, озаглавена “Фудулеску, прокопцаният зет на хаджи Стефания”.

Тя обаче не прилича на стила на Друмев.

Съмненията кой е авторът на «Фудулеску» отпадат, когато е открито писмо на Тодор Пеев до Васил Д. Стоянов от 26 февруари 1876 г. В него той обяснява на приятеля си, че през зимата се «занимавал с драматургство». С чувство за хумор пише, че не се е полакомил да отнеме занаята да Добри Войников. «Никак не съм лаком — пише Пеев — в тоя случай, ако и това да не произхожда от голяма скромност. Написал съм една драма от българо-влашкия живот. Сега я преработвам. Като я напиша на чисто, ще ви я проводя да я прегледате и да ми обадите как я намирате…»

Според някои изследователи с «Фудулеску» Тодор Пеев е «създател на първата оригинална българска трагедия»