BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
декември 2018
П В С Ч П С Н
« ное.    
 12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31  

Християнските корени на песимизма в творчеството на Тургенев

За това, че творчеството на Иван С. Тургенев съдържа в себе си множество дълбоки философски идеи вероятно никой не би спорил. Доколко обаче то е религиозно? Съвсем очевидно е, че както на самия Тургенев, така и на неговите съчинения е чужда онази религиозност, която срещаме, например, в произведенията на Николай В. Гогол, Фьодор М. Достоевски и Иван С. Шмельов. При тях тя носи ярко изразен характер – въпросите на вярата и неверието се поставят и понякога направо се решават. Достоевски говори за трагедията на атеизма, Гогол – за дълбочината и красотата на Литургията, Шмельов – за радостта от всекидневния живот в Църквата, когато самото време „изглежда еднакво на вечността”,[1] а битът – на битието. Тези автори мислят в контекста на Личния Бог, живата връзка с Когото в крайна сметка и определят като вътрешен релеф на своето творчество, на неговите основни теми, проблеми и идеи.

При Тургенев ние не срещаме нищо подобно. Означава ли това обаче, че неговото творчество е съвършено лишено от религиозната компонента? Или може би пред нас е някаква особена разновидност на религиозността? Тези въпроси съвсем не са празни. И за това има едно важно свидетелство. Там, където Тургенев е могъл в прав текст да каже нещо за Бога, за Неговите проявления в този свят и в живота на човека – подобно на вече споменатите автори, но е замълчал или пък се е изказал в отрицателен ключ – там ние усещаме не безразличие и равнодушие към въпросите на вярата и на висшия смисъл, а всепоглъщаща тъга.

С пълната си сила това става очевидно от материала в две от неговите произведения – повестите „Призраци” и „Достатъчно”. Обръщането към тях е принципно важно за разбирането на светогледа на нашия автор. И наистина, ако оставим настрана неговите стихотворения в проза, тъкмо тези му повести „представляват философски епицентър, сгъстяване в един фокус на специфично украсената философска мисъл на Тургенев”.[2]

Повестта „Призраци” Тургенев създава практически едновременно с работата над романа си Бащи и деца. Произведението има ярко изразена песимистична тоналност. По думите на Е. И. Кийко, „… философско-историческата основа на тази „фантазия”… се опира на древна традиция, чиито източници могат да бъдат намерени в проникнатите от песимизъм поучения на Еклисиаста. Марк Аврелий, Светоний, Паскал, Шопенхауер – ето мислителите, във философските системи на които са точките на съприкосновение с едни или други мотиви в Призраци”.[3] Фьодор Достоевски, който преди вече е посочвал, че мотивът за тъгата е доминиращ в Бащи и деца, по подобен начин се изказва сега и за „Призраци”. По думите на писателя, тук „твърде много е реалното. И това реално е тъга на развитото и съзнателно същество, живеещо в нашето време, уловена тъга. Тъга, която изпълва „Призраци” открай-докрай”.[4]

Непосредствен отговор на въпроса за какво именно е тази тъга в повестта ние няма да намерим. Пък и самите образи в нейното повествование не се поддават на еднозначна интерпретация. По-скоро това е – по думите на самия Тургенев – „поредица от душевни dissolving views (неясни видения, свещ. Д. Б.).[5] И все пак те задават някакво направление, в което може да се развива мисълта ни.

Сюжетът на повестта е прост. Елис, тайнствен призрак, се явява на героя по нощите и го пренася в различни ъгълчета на земята. Коя е тази Елис? Настроенията на тъга и на тревога се концентрират в нея с такава сила, че Боткин даже е твърдял, че Елис е като че ли „алегория на нещо вътрешно, нещо лично, тежко, глухо и неразрешимо”.[6] Може да се предположи, че нейният образ е въплъщение на онова, което героят толкова страстно е искал да притежава, но, уви, не е успял, а е възможно и някакво време да е притежавал, но отдавна да го е изгубил. Призракът на пълнотата на щастието, заедно с любимата. И наистина, отношенията на Елис с героя, които се разгръщат в хода на повествованието, съдържат в себе си намек за любовна връзка”.[7]

От друга страна виждаме как тази връзка не доставя на разказвача нито пълноценно удоволствие, нито удовлетворение. Нещо повече – колкото повече Елис го притегля към себе си, толкова повече тя предизвиква в него чувство на ужас. А затова и влечението на героя към призрака напомня повече за одържимост или дори за една лоша зависимост. Не е случайно, че много изследователи са виждали в образа на Елис сходство с образа на вампир.[8] Тя примамва разказвача, привързва го към себе си с ласките си, и заедно с това буквално изсмуква соковете му, сковава и поробва неговата воля. Още повече, че веднага щом се появи и най-малък намек, че героят може да се сдобие с щастието, което толкова много желае, тя му пречи.

Тъкмо за това свидетелства един от централните епизоди в разказа – сцената на о-в Isola Bella. Тук героят се любува на красива млада жена, която пее италианска ария, като сама си акомпанира на фортепиано. Той я слуша, „потресен до дълбините на сърцето от зрелището на това младо, спокойно, светло щастие”.[9] Когато обаче е готов до него да се доближат, спътницата му рязко го поставя на място: „Огледах се… Лицето на Елис бе – при цялата си прозрачност – мрачно и грозно; в нея внезапно се разкриха очи на неясно изтляла злоба… – Надалеч! – бясно прошепна тя”.[10]

Всичко това ни позволява да направим предположението, че с помощта на образа на Елис Тургенев предава идеята за недостижимостта от човека на такова желано лично щастие. То е само призрак – лишен от плът и кръв. Видение, което ласкаво мами, а сетне жестоко разочарова. Вампир, който капка след капка изсмуква живота от своята жертва.

Къде обаче е причината за тази нестабилност, тази капризност на личното щастие? Съществуват външни, обективни причини, които му пречат да стане пълнокръвно живо същество. В повестта те са концентрирани в образа на уродливото, отвратително нещо, „загърната фигура на блед кон”, олицетворяващо смъртта. Описанието ѝ е проникнато от патоса на фаталния трагизъм. Смъртта е неизбежна. Това обаче е само половината от бедата. Тя е абсолютно безсмислена и принципно непреодолима. „Това е сила, … срещу която няма съпротивление, на която всичко е подвластно, която няма зрение, няма образ и смисъл – всичко вижда, всичко знае и като хищна птица избира жертвите си, като змей ги дави и ги облизва със смръзналото си жило…”.[11]

Ако съществува такава сила, то пълнотата на щастието с любимата е невъзможна принципно. Отношенията между хората са изначално обречени. И това е обреченост на онтологично равнище. При тази ситуация единственото, което остава на човека – това е осъзнаването на пълното си собствено безсилие. Ето защо когато на финала на повестта смъртта заграбва Елис, която почти е станала човек, призракът възкликва: „О, нещастна аз! Можех да придобия живот, … а сега… Нищожество, нищожество!”.[12] С мечтите си за това желано щастие в пълноценното общение с любимия, пред лицето на непобедимата смърт човекът е просто нищожество.

Не само личното щастие обаче е невъзможно пред лицето на смъртта. Обезсмисля се и самата история. Историческите съдбини на човечеството носят върху си бремето на същата тази фатална обреченост, което носят и личните отношения на разказвача с Елис. Където и тайнствената спътница да отнесе героя, навсякъде той вижда само пълчища от обезкървени призраци, обречени да потънат в забвение. Така например, в Рим на героя се явява цял сонм мъртъвци, съпровождащи бледия дух на Цезар; в Германия той вижда бродещи сънища във вид на хора; в Русия чува гласовете на невидимата армия на Степан Разин. Даже напълно реалните Париж, в който като в мравуняк „толкова много животи са се струпали… в една купчина”, и Петербург – потънал ту в бяла нощ, ту в „болен ден”, правят на героя потискащо впечатление. Очевидно е, че върху тях още приживе е легнал печатът на мъртвостта. Всичко това е само сонм от призраци.

Пейзажът от повестта само усилва тази мрачни настроения. В природата се усеща безпокойство и тревога. Тя също носи върху себе си печата на нещо безлико, нещо глухо, неумолимо и равнодушно. Показателни в този смисъл са описанията на нос Блакганг на о-в Уайт. Това проклето място, където често се разбиват кораби. Героят е ужасен от „… разярено море… Виене на бури, вледеняващо дихание на поклащащи се бездни, тежък плисък на прибоя, в който от време на време ти се присторва нещо, подобно на вопли, на далечни пушечни изстрели, на камбанен звън, раздиращ писък и скърцане на скалите край брега, внезапен крясък на невидима чайка, а на мътния небосклон разклатен скелет на кораб – навсякъде смърт, смърт и ужас”.[13]

И така, в общи черти идеята, която се разкрива зад образите от разказа, може да се формулира по следния начин: пред лицето на безликата, равнодушна, всемогъща смърт губи смисъл както личното щастие, така и цялата човешка история. Всичко това е просто само призрак. И няма нищо, което да може да придаде дълбок, непреходен смисъл на случващото се. Всичко, вероятно, не би било толкова трагично, но проблемът е в това, че в героя живее предчувствието и желанието за този висок смисъл. И на първо място то е изразено в неговия стремеж към лично щастие, към пълноценното общение с друг човек, в желанието да види висок смисъл в самото историческо битие на човечеството. причина за тази тъга, която се усеща на страниците на повестта обаче, е дисонансът, съществуващ между изискванията на духа и обективната даденост.

Практически едновременно с „Призраци” Тургенев пише и повестта „Достатъчно”. В нея – както е забелязал П. И. Лавров – писателят е превел „фантастичните образи от „Призраци… на езика на точната мисъл”.[14]

Както е посочено в пояснението към заглавието на повестта, „Достатъчно” – това е „откъс от записките на умиращия художник” – дневникови записки, създадени на прага на смъртта от разочарован от живота човек, своеобразна кратка автобиография-изповед. Подобно на „Призраци”, повестта „Достатъчно” е пронизана от униние и тъга. Тук обаче те се чувстват в още по-голяма степен. Възможно е, своята роля за това да е изиграло и обстоятелството, че сега идеите са изразени не в „неопределени” многозначни образи, а са вложени от автора непосредствено в устата на героя му, и звучат като непосредствено слово (рефлексия на персонажа, непосредствени коментари за случили се с него събития и преживени от него състояния). Не последна роля в създаването на подобна атмосфера играе и фактът, че голямо място в записките е отделено на светлите спомени на героя. А затова и по-силно отколкото в „Призраци” тук се чувства контрастът, възникващ между желаното и реалността, в дадения случай – щастливото минало и мрачното настояще.

Както и в „Призраци”, и тук на пръв план излиза личната трагедия на героя, който е изгубил своята възлюбена. Сега той си спомня миговете на щастие, които е изпитвал с нея. Те са изобразени като абсолютно разбиране и хармония между двама души – като единство, чак до пълно взаимопроникване, сливане в едно същество: „… Сведохме глави един към друг… Паднаха и последните прегради – и любовта ни така се успокои, така се вглъби, до такава степен безследно изчезна всяко разединение, че на нас не ни се искаше даже да обменяме думи, възгледи… Искаше ни се само да дишаме – да дишаме заедно, да живеем заедно, да бъдем заедно… и дори да не съзнаваме, че сме заедно…”.[15] И това единство героят преживява като преодоляващо времето, мисли го като нещо вечно, като нещо, което не трябва да се прекратява. При това разказвачът косвено дава да се разбере, че това чувство за безкрайност на щастието е непосредствено свързано с благословението свише и с предчувствието, че душата на човека е безсмъртна. „… Твоят взор се докосна до мен, плъзна се нагоре и се издигна към небето, а на мен ми се стори, че така да гледа и с такива очи може само безсмъртната душа”.[16]

На тази хармония на пълноценните отношения на две лични начала, на светлината и безсмъртието, противостоят безликият хаос, тъмата, смъртта. Те притискат щастието на възлюбените с цялата си маса. „… Ние сме сами, сами в целия свят; освен нас двамата няма нищо живо; зад тези дружелюбни стени е мрак и смърт, и пустота… ту се жалва и стене Хаосът, ту плачат неговите слепи очи”.[17]

В повестта не се говори как точно героят е изгубил любовта си. Битовото измерение на тази трагедия няма значение. Разказвачът веднага преминава към нейното осмисляне в онтологична плоскост – не слепият случай е разделил двамата възлюбени; просто било е писано да стане така – та нали така е устроен светът. Нали в него цари смъртта. Затова и пълнотата на щастието на единството в любовта „губи цялото свое обаяние; цялото му достойнство се унищожава от собствената му малкост, от неговата краткост”.[18] И именно тази скоротечност на живота изначално обрича всяко отношение на забвение. Затова и с горчива ирония героят разсъждава: „Човекът е обикнал, закопнял е, разбърборил се е за вечно блаженство, за безсмъртни наслаждения – но виждаш ли: отдавна вече няма и следа от самия червей, който е изял и последния остатък от изсъхналия му език”.[19]

Фактът на смъртта отравя самата идея за щастие, сам по себе си девалвира всякакви лични отношения, обезценява самото човешко съществуване. По думите на героя, пред лицето на смъртта „самата същност на живота е слабо интересна и мизерно плоска”.[20] Оттук се обезценяват и губят смисъл и останалите високи и благородни проявления на човешкия дух. Борбата за правда и за справедливост е безсмислена. Даже и изкуството, и красотата, пред краткостта на човешкия век са само „тленност, … тление и прах”.[21]

Героят конвулсивно търси в този свят личното безсмъртно начало – онова, което би придало поне някакъв смисъл на дейността му и на самото му съществуване. Накъдето и обаче да обърне поглед, максимумът, който може да съгледа, всичко е само природа. За природата героят разсъждава доволно много. Говори за нея като за нещо равнодушно и безлико. За него това е „глухоняма слепородена сила”, „която даже не тържествува от своите победи, а върви, върви напред, поглъщайки всичко”.[22] Тя е враждебна към човека и към всичко човешко. Та нали както човекът, така и всичко човешко претендира за това да бъде вечно, да е безсмъртно. Пред лицето на природата обаче всичко това е обречено. „… Рано или късно тя си взема своето. Безсъзнателна и неотклонно покорна на законите, тя не познава изкуството, не познава свободата, както и доброто; от века движена, от века преходна, тя не търпи нищо безсмъртно, нищо неизменно”.[23] Това обаче не означава, че в самата природа няма красота и великолепие. Крилото на пеперудата, венчелистчето на цвета не са лишени от изящество.

Тук ние подхождаме непосредствено към върха на онзи проблем, който косвено – с помощта на образите – е поставен още в „Призраци”. Ако човекът би бил пеперуда или венчелистче – същество, лишено от лично начало и свобода, то не би имало трагизъм и в неговата кратковременност. Та нали според непоклатимите закони на природата той би се повторил в същата тази конфигурация хиляда години по-късно. Проблемът обаче е в това, че „човекът не се повтаря, като пеперуда, и делото на неговите ръце, изкуството му, неговото свободно творение, веднъж разрушено погива завинаги. На него единия е само дадено да „твори”, … но е странно и страшно да промълвиш, че ние сме творци… за час… В това е нашето преимущество и нашето проклятие”.[24]

Трагизмът на ситуацията се удвоява още и от това, че, чувствайки високите питания на своя дух, човекът заедно с това осъзнава и своята кратковременност и скоротечност, или – по точния израз на един изследовател – „отвинтеност”[25] от потока на историята и на самото време. Всеки отделен човек е „буквално създаден с предварително намерение, с предначертание; всеки повече или по-малко смътно разбира своето значение, чувства, че е сроден с нещо по-висше, вечно – и живее, длъжен е за живее в мига и за мига”.[26]

В героя се борят две сили – сърцето и разсъдъкът. Неговото сърце гори от желание за вечното, то чувства безсмъртното. Разсъдъкът пък, като юзда, го поставя на място и го заставя да се обърне към реалния опит от този живот. И затова той и възклицава: „Време е да се вземеш в ръце и да повелиш на сърцето си да замълчи. Стига си се разнежвал от сладката нега на неопределените, но пленителни усещания, стига си бягал подир всеки нов образ на красотата, стига си ловил всеки трепет на тънките ѝ силни криле. Всичко е изживяно – всичко е почувствано толкова много пъти…”.[27]

Това е и най-голямата трагедия на човешкото същество. Създадено за вечно щастие – за всичко онова, което е най-високо и най-прекрасно, то е принудено да съществува за миг. Нещо повече: то е обречено да осъзнава и постоянно от собствен опит да преживява това противоречие. При това то може дори да види изхода от тази задънена улица. При все това обаче на него не му е съдено да вземе ситуацията под контрол, да застави своите чувства да мълчат. Тягата към безсмъртието, към вечното е толкова дълбоко вкоренена в него, че даже силите на ума не могат да се справят с нея. А затова и участта на всеки човек – според мисълта на героя, е незавидна: „Стой в калта, любезни, и посягай към небето”.[28] Всичко, което му остава в тази ситуация, е „да запази… единственото достъпно за него достойнство – достойнството на съзнанието за собственото нищожество”.[29]

Ето какво отравя живота на героя в „Достатъчно”, изпълва цялото му съществуване с тъга, заставя го във всичко, което се случва около него, да вижда само един „бит-пазар от призраци”.[30]

И все пак в повестта може да се види и един едва-едва забележим намек за това, че надеждата – макар и практически изгубена, но все пак някъде блещука. Знаменателно е, че при това се използват образи като храмът, кандилото, иконата на светеца. „Спомням си веднъж, късно вечерта в Москва, се приближих към решетъчното прозорче на стара църквица и се допрях до неравното стъкло. Под тъмните сводове беше мрачно – забравено кандило едва мъждукаше с червен огън пред древен образ – и смътно се очертаваха само устните на светия образ – строги, скръбни; навъсен мрак се надигаше навсякъде наоколо и изглеждаше, сякаш като че се готви да удави с глухата си тежест слабия лъч ненужна светлина… И в сърцето ми сега са същата тази светлина, и същият този мрак”.[31]

Разбира се, на нас не ни се налага да говорим, че героят се доверява на Бога и се надява на Неговата помощ. Очевидно е обаче, че именно Неговото отсъствие е онова, което той толкова остро преживява в своя живот.

И така, тъгата, пронизваща повестите „Призраци” и „Достатъчно”, има своето не битово, а онтологично измерение. Пред лицето на неумолимата смърт и равнодушната, безлика природа губят смисъл всякакви лични взаимоотношения между хората, тяхната социална активност, творческите им пориви, самата човешка история. Осъзнаването на този факт и неговата непреодолимост подтикват героите към униние и към пасивност. Трагизмът се усилва още повече от това, че героите чувстват в себе си „тяга към небето”, чувстват своето „родство с нещо висше и вечно” – с една дума, чувстват живеещите в тях високи питания на духа и се измъчват от това, че не могат да удовлетворят тези питания. Именно тези настроения са основа на онзи дълбок песимизъм, който пронизва всичките повести на Тургенев. Именно те определят онази негова специфика, за която е писал А. Батюто, по думите на когото Тургеневият песимизм не е онзи „безчувствен” песимизъм, който срещаме в хладната и отдръпната философия на стоиците и на Шопенхауер. Песимизмът на Тургенев е жизнеутвърждаващ. Той е свидетел за „неизтребимата любов към живота и към човека, следствие от тъгата по идеала, по един друг, по-добър порядък в света на природата и в света на човешките отношения…”.[32]

Приведеният разбор на двете произведения на писателя показва, че в своите основи този „най-добър порядък” има онези ценности, които провъзгласява и християнството. Тайно, в произведенията на Тургенев присъства скритата надежда, че някъде би могло да съществува вечното, заинтересовано от теб лично Начало, Което единствено може да изпълни със смисъл, свобода и безсмъртие всички аспекти от живота на човека, и – като се започне с равнището на междуличностните отношения и се завърши със социалните, с културните и с историческите измерения – да вкорени всичко човешко във вечността. Поради някаква причина обаче героите на Тургенев не успяват да открият това Начало.

Затова и няма да бъде невярно ако кажем, че песимизмът на Тургенев – с неговата дълбока жажда да превъзходство на личното над безличното, на живота над смъртта, на вечното над временното, с неговата тъга по пълноценното, по дълбоките междучовешки отношения, с неговото изискване за непреходния смисъл на всяка човешка дейност и на самата история, е ярко свидетелство за присъствието в творчеството на този писател на религиозната перспектива. На равнището на архетипите това му свидетелство се корени именно в християнския светоглед.

Превод: Борис Маринов

* Барицкий, Д. „Христианские корни пессимизма в повестях И.С. Тургенева „Призраки” (1864) и „Довольно” (1865)” – В: Вестник ВГУ. Серия: Филология. Журналистика, 4, 2017. Преводът е извършен според публикацията в Богослов.ру (бел. прев.).
[1] Никонова, Т. А., Е. В. Юденкова „Духовная ценность быта в книге И. Шмелева Лето Господне” – В: Вестник Воронежского государственного университета. Серия: Филология. Журналистика, 4, 2015, с. 50.
[2] Батюто, А. И. Тургенев – романист Ленинград: „Наука” 1972, с. 42.
„На две произведения на Иван С. Тургенев Андреевски е отделял особено внимание. Това са „Призраци” и „Достатъчно”. Критикът е смятал точно тях за най-субективни и концентрирани изрази на философията на писателя, която в други форми е въплътена във всички останали негови произведения: „Със своите две поеми „Достатъчно” и „Призраци” той – намирайки се в зенита на своята активност – я е осветил и в двата края – назад и напред”…”.
[3] Тургенев, И. С. Полное собрание сочинений и писем в 30 т.: Сочинения в 12 т., т. 7, М.: „Наука” 1981, с. 478.
[4] Достоевский, Ф. М. Полное собрание сочинений: в 30 т., т. 28, кн. 2, Ленинград: „Наука” 1985, с. 61.
[5] Тургенев, И. С. Полное собрание сочинений и писем в 30 т.: Письма в 18 т., т. 5., М.: „Наука” 1988, с. 232.
[6] Тургенев, И. С. Полное собрание сочинений и писем в 30 т.: Сочинения в 12 т., т. 7, с. 480.
[7] Пак там, с. 218.
[8] Ч. Ветрински в статията „Муза – вампир”.
[9] Тургенев, И. С. Полное собрание сочинений и писем в 30 т.: Сочинения в 12 т., т. 7, с. 205.
[10] Пак там.
[11] Пак там, с. 217.
[12] Пак там, с. 217-218.
[13] Пак там, с. 199.
[14] Пак там, 482.
[15] Пак там, с. 224-225.
[16] Пак там, с. 224.
[17] Пак там.
[18] Пак там, с. 227.
[19] Пак там.
[20] Пак там.
[21] Пак там, с. 228.
[22] Пак там, с. 229.
[23] Пак там, с. 228.
[24] Пак там, с. 229.
[25] Николаенко, Н. В. „Тема поколения в творчестве И. С. Тургенева: мотив вывихнутости” – В: Вестник Воронежского государственного университета. Серия: Филология. Журналистика, 2, 2009, с. 76-79.
[26] Тургенев, И. С. Полное собрание сочинений и писем в 30 т.: Сочинения в 12 т., т. 7, с. 229-230.
[27] Пак там, с. 220.
[28] Пак там, с. 230.
[29] Пак там, с. 226.
[30] Пак там, с. 230.
[31] Пак там, с. 221.
[32] Батюто, А. И. Цит. съч., с. 39.

ttps://dveri.bg/uayru