BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
октомври 2018
П В С Ч П С Н
« сеп.    
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031  

Последният ковач от Розовата Долина


Бай Стефан живее в Крън. Село в Розовата долина. За такива като него след години ще пишат в учебниците. Не защото е последният останал ковач в околността, а защото все по-рядко се срещат хора, които умеят да лекуват с присъствието си. Като бисерче е Бай Стефан. Фин човек, макар че работата му е груба и тежка. Нацапан е със сажди, вместо с претенции, но със сияние, което излъчват само онези, които са познали мъдростта отвъд времето и мястото, което побира един човешки живот. Може би това, че работи смълчан с часове наред и от ударите на нагорещеното желязо избиват по-ясно мислите му, достига до прозрения, непознати за мнозина.
Навремето дядото на бай Стефан му казал, че „човек колкото и книги да е изчел, колко и да знае, трябва нещо и да може” и нашият герой избрал да стане ковач. Занаятът си върши с благоговейно уважение. Нещо, което учудва хората.

„Никой вече не ще да се занимава с тази мръсна работа. Времената, в които живеем, постепенно ме превърнаха в последния ковач в този край. Пък и вносът и инвазията на китайските стоки преобърна очакванията на хората за стойност в предметите”.
В Розовата долина други майстори като него няма. На влизане в село Крън, който и да питате за бай Стефан – ковачът, все до неговата къща ще ви упътят. А той е винаги там… до оджака. През целия си живот е излизал само два пъти от селото – веднъж за погребение и още веднъж, защото лично искал да види освещаването на Манастира Свети Мина край София. „Аз съм си домошар човек. Ей, така. Искам все до огнивото да си седя“ – казва бай Стефан и вдига ръка, за да прогони танцуващите сажди от въздуха, запращайки ги някъде в несигурен пирует.

„Аз от малък имах мерак за тоя занаят“. Казва. И допълва, че едно време децата от махалата като го викали да ритат топка, Стефчо малко се дърпал. Искал да си играе на калайджия. И постепенно, вместо на футбол, започнал да ходи при комшията – бай Вълчо циганина, който с ръчен мех палел огън и калайдисвал тави. От него се научил да няма страх от огъня.
Когато бай Вълчо се преместил в съседното село, Стефан си намерил нов майстор, на който да чиракува – бай Гинчо Карагинев от ТКЗС-то. И до ден днешен, като говори за него, очите му се пълнят със сълзи. Бай Гинчо бил човек, който е видял всичко – и войни, и трупове, и глад, и немотия, а залъкът си на две разделял, да даде на малкия тогава Стефан. Разрешавал му всичко – да чупи, да бърка в огъня, да удря с чука по желязото, така че да го чуят оттатък Казанлък.

„На много неща ме е научил този човек: На един чифчия* жена му цял ден може да седи гладна. Ако падне градушка и съсипе реколтата, ще трябва да седи в недоимък до следващата година. Но на един занаятчия жената най-много до обед да поседи гладна, защото ако е кадърен, все ще дойде някой да си поръча туй-онуй. Ще даде някой лев и ще си нахрани булката.” Говори ми за стария си учител Бай Стефан и се кръсти, и прекръства – с несломимо уважение към него. И до ден днешен не смее да се нарече майстор… макар че владее занаята над 30 години. Мъчно му е, че няма на кого да го остави.
„Времената вече не са същите. Едно време свещеникът и ковачът били равни. Ако го няма свещеникът – хората гладували духовно, ако го няма ковача – телесно. Днес обаче хората хич не се стряскат ни от едното, ни от другото. Няма чираци, вече…”

Бай Стефан смята, че неговият занаят може да лекува. Най-вече душите на хората. „Всичко, което мине през огъня, се чисти. Както желязото се чисти от ръждата, така и човекът се чисти покрай огъня.“ – казва ми бай Стефан и вдига да избърше лицето си с ръкав …с което само го прави още по-черно. Мило ми е да гледаш тази първичност и да си представяш майсторите от едно време, когато ударите по желязото са думкали по цялата улица и хората са разчитали на ковача на селото така, както са разчитали на попа или на даскала.
Професията на ковача е една от най-древните професии в битието на човека. Гледам последния майстор на долината как отлива металите в странни форми, как изработва заготовки, щампова, изтегля, закалява, нагрява, охлажда… Той като си иде, кой ще прави всичко това? Кому ще остави всичките клещи, ножици, чукове, наковални, мехове, които сега намират подслон в работилницата му?…

Докато си говорим с последния ковач в Розовата долина, на моменти се улавям как гледам в огъня и не мисля за нищо… По принцип все намирам да се притесня за нещо – крайни срокове, заплати, децата… а сега… нищо! Улавя ме в това особено състояние майсторът и като опитен психолог заключава: „Това е защото Огънят те чисти. Акълът ти се избистря. Пламъкът не търпи мръсотия!“. Това подсеща Бай Стефан да разкаже как едно време старите майстори забранявали да се хвърля боклук в огъня: „Може да си вземеш талаш, за да си напалиш огъня, но не и да вземеш да сметеш боклука и да го хвърлиш в пещта.”
И за друго поверие разбирам – „Не може да се сяда на наковалнята. На лоша поличба е – все едно да си седнеш на хляба”. Затова, каквото и да кове бай Стефан, влага цялата си душа. Ако огънят усети, че не е така, че нещо му е криво и не работи с желание – започва да го „хапе“, а желязото се криви и пука. Нищо не се получава. Това важи и ако прави нещо за лош човек. Огънят всичко усеща! Затова и всичко, което изработва Бай Стефан, ако ще и мотика да е, той я благославя. Моли се, Господ да даде здраве на този, за когото работи и зло да не застига семейството му.

Преди да ме изпрати настоява и на мен да ми направи нещичко. Синът му му показал в интернет как се правят листенца-медальони и много искал да ми подари едно. И докато Бай Стефан удря чука в жежкия метал, може би в момента казва молитвата си и дали не е точно тя онази, която му позволява да оформи желязото толкова лесно? Или може би са годините, прекарани над оджака и саждите, които са правили лицето му мръсно, но са пазели сърцето му толкова чисто…

http://e-vestnik.bg/27935/posledniyat-kovach-ot-rozovata-dolina/