ЗАБРАВИХ ДА КАЖА: СБОГОМ, МОСКВА

BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
Август 2018
Пн Вт Ср Чт Пт Сб Вс
« Июл    
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031  

ЗАБРАВИХ ДА КАЖА: СБОГОМ, МОСКВА

Тези дни бях отново в Москва. Тръгнах, мислейки да си
взема сбогом с града, който имаше толкова съдбоносно зна-
чение в живота — мой и на България. Сърцето ми се беше сви-
ло и от съобщенията за тежък смог. Нима след като бях гле-
дал със саркастично-утопичните очи на Хърбърт Уелс „Русия
в мъгла», сега щях да видя Русия, обвита в пушеците от по-
жарищата на торфените блата?

Ето, пак слагам знак на равенство между Москва и Ру-
сия. Грешка, която са правили почти всички. Но небето се ока-
за твърде ясно и чисто, за да няма с какво да се оправдавам.

Москва се е променила много. Станала е невероятно чис-
та. А нощем сияе с нови приказни светлини. Новопозлатените
шлемове на старинните руски храмове създават чувството за
възкресение. А модерните и препълнени с луксозни стоки ма-
газини съобщават друга истина, че Москва е станала един от
най-скъпите магазини в света. Не скъпа на сърцето, а скъпа за
джоба. Но това, което ме изненада най-много, бе констатация-
та, че Москва се променя, не като се саморазрушава, а като
се самосъхранява — най-трудната и най-истинската промяна.
Символ на промяна е възстановеният храм на Христос Спаси-
теля. Той е бил взривен доста трудно по метода „Бакърджиев».
И сегашното му ново появяване прилича на обратен взрив.

Ето, пак красива екскурзоводка ни развежда по Черве-
ния (красивия) площад. И се казва Натали, но няма значение.
Слушам я много внимателно, за да видя има ли разлика, за да
доловя има ли разлика в информацията някога и сега. Не. Сме-
нила се е интонацията.

— Който иска, може да се помоли в храмовете. Който ис-
ка може, да посети мавзолея.

Рубинените звезди и златните кръстове сияят с еднакво,
омировско безпристрастие над теб. Способни ли сме да при-
емем такова небе?

Кремъл — този термин, отдавна влязъл във всички ези-
ци, е изконно руска дума. Етимологическата му връзка с „кре-
мен» (кремък) не се нуждае от обяснение. На български би
трябвало да е еквивалент на твърдина. Това е вътрешната кре-
пост на селището. Но днес, когато започнахме да наричаме чо-
вешкия свят световно село, отново се питам какво ли значи
„кремъл».

Московският Кремъл е връстник на Втората българска
държава. Заповядал е изграждането му през 1156 г. суздалс-
кият и велик киевски княз Юрий, по прозвище Долгорукий. За-
щото наистина далеч се е простирала властта му. Преди да го
отровят, той вече е знаел колко е тежка шапката на баща му —

„Тежела шапка Мономаха», т.е. „Тежка е царската корона»

Иван Калита, макар и първи княз московски, е само един
обновител на стената (1339 г.).

Излиза, че московският Кремъл е по-стар от самата
Москва.

А може би у всеки човек началото се превръща в някакъв
Кремъл, в някаква вътрешна крепост, по-стара от самите нас. И
отвъд стената ние сме превзети. Иван III (вече Великий князь
всея Руси») е създал първообраза на днешния Кремъл.

По това време България — свещеният духовен кремъл на
православното славянство, е току-що превзета от османлии-
те. Цариград е обсаден и обречен. Иван разбира руската ми-
сия и я овенчава с източно достолепие. Жени се за византийс-
ката принцеса София Палеолог, колкото да присвои двуглавия
орел като герб и да обяви Москва за „третия Рим» (а ргоро,
двуглавият орел е използван като хералдически знак преди Ви-
зантия от български цар Георги Тертер.)

Но за да бъдеш Рим, макар и трети, трябва да имаш Ка-
питолийски хълм и храм на Юпитер отгоре. Тази роля трябва
да играе Боровицкият хълм. Сам Иван Велики трябва да е су-
кал от сива брянска вълчица. Москва река трябва да е Тибър.
А Неглинка — Рубикон. И той е преминат.
От една страна Иван изоставя Цариград като протест
срещу отчаяната уния с папата. От друга страна вика велики
италиански архитекти да му построят един малък ренесансов
свят. Марко Фрязин, наречен Руфо, Пиетро Антонио Солари,
Алевиз и самият Аристотел Фиораванте или неговият призрак
построяват за няколко години изящни черкви и дворци, опа-
сани от високи червени тухлени стени и кули с бойници, на-
подобяващи лястовича опашка. Една малка Флоренция, ухае-
ща на Византион.

Никога няма да забравя беседите с академик Дмитрий
Сергеевич Лихачов на тема традициите и новаторството на Из-
тока. Той искаше да ни обясни Кремъл като един символ на
волята да се заличи изоставането в историческото развитие.
Иван Велики не е искал просто да си направи една малка
„прекрасна Италия» с английски куранти на кулите. Не. Са-
мият Кремъл трябвало да стане гигантски часовник, будилник,
който да гони великото руско безвремие към примамливо свет-
лите хоризонти на общоевропейското бъдеще. Но вместо звъ-
нът на свободата, отекнали стъпките на Иван IV Грозний.

Дадена ли ни е властта да ускоряваме машината на ис-
торическото време?

Добре помня нашите теории за ускорено развитие с кри-
латите лозунги да настигнем за няколко години народите, ко-
ито са се развивали безпрепятствено десетилетия, помня на-
шите „големи скокове», нашата вяра, че за няколко века тайно
и полека народът ще порасне с няколко века.

Несъмнено, красиво бе това безумие. Но защо прокли-
нахме кулите от слонова кост, а сами си строяхме политически
донжони? Много безсмислени стени изградихме. А няма въл-
нолом за времето и дали тази красива нова Москва на новите
руские не е само един нов голям Кремъл, зад чиито стени се
разливат други епохи?

Аз продължавам да си бъда скептик, заобиколен от су-
хите проповеди на прагматиците. Но когато скептикът заоби-
ча нещо, то е завинаги. Тава е и моята обич към Русия. Тют-
чев казваше, че Русия не може да бъде разбрана. В Русия мо-
же само да се вярва. По-късно Андрей Бели написа:

„Мать Россия! О, родина злая,
кто же так пошутил над тобой?»

А ето и прекрасната Бела Ахмадулина трепти като чер-
на свещичка:

„Стена, прощай. Поднять глаза не смею.
Преемник мой, как равнодушно ты,
как слепо будешь видеть эту стену.»

Щастлив съм, че имах възможността да участвам с гру-
па замислени мъже и жени в усилието да се разруши новата
стена от обиди, недоверие и безразличие, която ни разделя с
Русия. И забравих да кажа: сбогом на Москва!

*ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ 26.09.2002*