BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
октомври 2018
П В С Ч П С Н
« сеп.    
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031  

Сопот ще отбележи 141 години от „Страшното” – една от най-големите български трагедии

„Страшното“ е една от най-големите трагедии на Сопот през епохата на робската действителност преди Освобождението.

От турските куршуми и от ударите на ятаганите през лятото на 1877 година загиват над 400 сопотненци.

Съба Вазова с горест пише в спомените си: „На всички хора беше страшно и мъчно…старите, болните и трудните жени виждаха близко опасността.“ Много от хората са настигнати, настъпва истинска сеч, нито един мъж не е пощаден, не се пощадяват и децата. Там намира мъченическата си смърт и Минчо Вазов.

На 10 август (петък) от 10:00 часа в църквата „Св. св. Петър и Павел“ ще бъде отслужена панахида в памет на изкланите от турците сопотненци през Руско-турската освободителна война.

Това, което изпитват клисурци през Априлското въстание от 1876 г. при дивата вакханалия от животински страсти, устроена им от башибозука на Тосун бей, изживяват и жителите на подбалканските градчета Карлово, Сопот и Калофер и околните села през Освободителната война.

Когато жителите на Карловския край разбират, че воините от Предния отряд на генерал Гурко са разбили турците на Шипка и са преминали Балкана, те веднага сформират делегация, която се отправя към щаб квартирата на генерал-лейтенант Йосиф Гурко в Казанлък с молба за покровителство и защита.

В делегацията влизат видни представители на мюсюлманското и християнското население от Карловската Розова долина като свещеник Христо Попвасилев, Георги Софтов, Нено Бончев, Аврам Чайката, Садък Молла Ахмедов, Мехмед Юнизов, Мехмед Ушоглу и Налбант Мустафа.

От Сопот делегатите се водят от местния първенец Хаджи Гьока Павлов, а от Алтън Калофер са Васил Морфов, Христо Брадинов, Димитър и Никола Бояджиеви, д-р Костаки и Стойко Грозданов.

Калоферци били вече ходили веднъж в Казанлък при Гурко. След това даскалите Димитър Фингов и Тодор Нонов държали племенни речи на мегдана в Калофер, а свещениците отслужили благодарствен молебен за здравето на руския цар и победата му във войната с Високата порта.

Калоферци, като стари познайници на русите, предвождали делегацията. В Казанлък те повторили пред Гурко молбата си за защита и покровителство на жителите на Стремската долина. Членовете на делегацията носели със себе си споразумение между местните турци и българи за взаимно покровителство.

Въпреки неприятните вести за настъплението на четиридесетхилядната армия на Сюлейман паша от юг, руският военноначалник заповядал на 5-та сотня от 21-ви Донски казашки полк да замине за Карловския край, за да го освободи и прочисти от върлуващите разбойнически банди.

На 21 юни казаците влизат в Карлово под гърма на черковните камбани на двете черкви. Посрещнати са по стар славянски обичай с черковни хоругви , хляб и сол от християнското население.

Същото тържествено посрещане се организира в Сопот и в Калофер, където казаците са дарени с ризи и кърпи и богато гостени от местните жители. Ала кратка е радостта на жителите на Карловския край. Над красивата долина на река Стряма надвисват буреносните облаци на Погрома.

След сраженията при Стара и Нова Загора, руските воини и българските опълченци от Предния отряд на генерал Гурко се принудени, въпреки проявения героизъм, да отстъпят пред огромното превъзходство на врага и да се оттеглят към Балкана.

Мнозина от карловци остават по домовете си, разчитайки на споразумението между местните турци и християни, но уви!

Турците в Карлово се отмятат от дадената си дума за взаимна защита от двете воюващи армии и по този начин дават знак на башибозука да започне своите безчинства.

Тези от карловци, които преминават навреме през балканските проходи и отиват в Северна България имат повече късмет. Мнозина от тях обаче намират своята преждевременна смърт от болести и глад.

На 18 юли от Пловдив в Карлово влизат таборите на Кямил паша. Опустяват улиците на града, захлопват се кепенците и населението изтръпва в неясно предчувствие за съдбата си.

На 20 юли Страшното започва. Не остава къща неограбена и непочернена, а жените са насилвани скотски. В Карлово черкезите и башибозукът съсичат всичко живо, което се изпречи на пътя им, разбиват врати и влизат в къщи, дюкяни и църкви където грабят пари, стоки, покъщина и дори черковна утвар.

Надявайки се на закрила от Бога и разчитайки, че османлиите не ще посмеят да прекрачат прага на храма “Свети Николай”, в него се укриват много жени, мъже и деца, но всички са изклани брутално. Плячката е натоварена на коли и изнесена от Карлово в съседните турски села.

За броени седмици е заклано и избесено почти цялото мъжко население на града. В безчинствата и гаврите на турците над нещастните българи им партнират местните евреи. Стотици мъченици са завързани, като добичета с въжена и откарани в Пловдив, където са хвърлени в тесните и влажни килии на Таш капия и други зандани и подложени на неописуеми гаври и мъчения.

Подобно е положението и в Сопот, където 400 жители са посечени от озверелият башибозук и аскер, заради оказаната въоръжена съпротива, начело на която застава Хаджи Гьока Павлов. След като тя е разгромена, сопотненци ужасени хукват да бягат през планинските пътеки на север от Балкана. В местността Бойкова нива е заклан бащата на Иван Вазов – Минчо. Мнозина от местните жители заминават за Шипка и се включват отбраната на прохода, като опълченци .

Съдбата на Калофер е също така трагична. Шепа смели мъже организират отбраната на прохода Стражата и пленяват около 800 турски низами, разбити на Шипка от отряда на генерал Гурко и спускащи се безредно към Пловдив. Много скоро обаче съпротивата на калоферци е прекършена от настъпващите табори на Кямил паша.

Калофер пламва като факла, запален от всички страни. Настъпва сеч, в която загиват 618 души. Хиляда и сто жители на града измират по време на Бега през Балкана. Тридесет и пет юначни калоферци се записват в опълчението и се сражават смело за свободата на България.

На 28 декември 1877 / 8 януари 1878г. отрядът на генерал Карцов след като разбива турците в Троянския проход, влиза в Карлово. Преди да избягат панически в Пловдив, зверовете в човешки образ ограбват за последно сребърните и златни предмети в карловските църкви “Света Богородица” и “Свети Николай”, зверски посичат един свещеник пред амвона и правят неуспешен опит да подпалят двата храма.

В църквата “Свети Николай” аскерът и башибозукът в сляпата си ярост прострелват иконите и избождат очите на светците, разпиляват реликвите и опустошават класното училище, намиращо се в съседство (днес Градския исторически музей).

Когато на Берлинския конгрес на Великите сили, ревизирал клаузите на Сан Стефанския мирен договор от 3 март 1878 г., се предлага Южна България отново да бъде върната под властта на султана и в градовете и да се настанят турски войски, 800 карловски вдовици пишат протестно писмо до представителите на Международната комисия в Пловдив да дойдат в града им, за да видят жестокостите на онова управление, което искат пак върнат в земите им. Те се заклеват, че турските войски, могат да дойдат, единствено ако минат през техните трупове.

През 1907 г. тържествено е открит паметникът на Васил Левски в родния му град. В знак на почит към паметта на загиналите през Страшното, имената им са изписани със златни букви върху неговите страни.

Днес за този страшен период, облян в кръв и сълзи, период на нечувани страдания и мъки ни напомня каменният кръст, издигнат в църквата “Свети Николай” върху общия гроб, в който почиват тленните останки на стотици карловци, избити през Освободителната война.

СОПОТ*

Печално, бащино огнище,
печалний граде, роден мой,
любима люлко, пепелище
на скъпи радости безброй,

към теб душата ми стреми се,
въздиша – твой нали съм син?
И днеска виждам пак: дими се
над нисък покрив бял комин.

Там – наший дом благословени,
там кътът роден, кътът мил,
магнит за спомени свещени,
където аз съм се родил;

де майка млада с грижи мили
обсипвала ме и с любов,
де растох и набирах сили
за бурите да съм готов:

и дворчето ни дълго, тясно,
чучура с бистрата вода,
и чемишира виждам ясно,
и люлеката край зида.

Аз виждам и школото мило
белнàло се на оня рът,
душа ми детска закърмило
с любов към бога и светът:

зад него – Трапето, де млади
играли сме по голий хълм,
и вази виждам водопади
балкански, чувам ваший гръм!

И тебе, манастирьо, сгушен
в планински рай със твоя бор –
рай сенчаст, тих, приют радушен
на воля, хлад и птичи хор;

и тебе там, засипан замък,
и вас над него, върхове –
о Остро бърдо, Петков камък,
Амбарице, де ветрове

отнасяли са мойта шапка,
на гости колчем идях вам:
при ваший вид сърце ми тряпка,
душа ми пее като в храм!

О горди планини, де мощни
орли се вият в син простор,
във ваште пазухи разкошни
аз пак прониквам с жаден взор.

Не вий, не вашта красота ли
да съм певец причина бе?
И таз любов у мен запали
към родната земя, небе?

И всичко, всичко скъпо мене
сега го виждам отдалек –
поема сладостно виденье,
с душа ми свързано навек!

* Спомените в това стихотворение се отнасят към Сопот до Руско-турската война, 1877 г., през която бе разрушен и с него бащиния ми дом.