BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
октомври 2020
П В С Ч П С Н
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031  

Как княз Лобанов – Ростовски стана наш човек

Княз
Княз Никита Д. Лобанов-Ростовски е потомък на независимите руски князе Рюрик, но е роден в София. Ако Лев Толстой беше жив, по невероятния му живот би могъл да напише продължение на „Война и мир“. Още повече след като и Наташа Ростова е преписана от негова далечна роднина. Семейното предание твърди, че в романа си Толстой е махнал последната сричка от фамилията на героинята си, за да не го съдят.

Сега княз Лобанов-Ростовски е щастлив пенсионер и от 2004 г. член на Управителния съвет на Международната фондация „Св. Св. Кирил и Методий“ в София. Първата покана за това още по времето на социализма му отправя Любомир Левчев, с когото са съученици. По това време князът се намира в Москва и иска съвет от Сергей Михалков. Той му казва: “Ето говно!”

Всъщност с тези думи старият поет, два пъти автор на химна на Съветския съюз, изразява отношението на СССР не само към фондацията, кръстена на светите братя Кирил и Методий, но и към тяхното дело. Князът става член на ръководството на фондацията преди 7 години. И работи с целия си хъс за подпомагане на образованието в България. Макар че преди държавата се е отнасяла с него като мащеха, а не като майка.

Семейството на княз Лобанов-Ростовски идва в България през 1919 г. поради причини, които и днес са трудни за вярване. Дядото на Никита – Иван Николаевич Лобанов-Ростовски, има два главни интереса в живота: музиката и православието. И смята българския църковен ритуал за най-близък до руския. След като болшевиките забраняват религията, семейството пристига в София.

Тогава в службите на храм „Св. Александър Невски“ пее хорът на Българската национална опера. Като силно религиозен човек старият Лобанов-Ростовски знае този факт и избира София единствено заради това и нищо друго!

В родния Петербург, близо до Исакиевския събор, остава семейният дворец на рода Ростовски, който е почти колкото Зимния дворец. И двата са изградени по проект на италианския архитект Растрели, автор на събора. Когато Владимир Путин е в управата на Санкт Петербург,дворецът на Лобанов-Ростовски е превърнат в хотел „Фор сизонс“.

Малкият Никита се ражда в София през 1935 г. Живее с родителите и с баба си и дядо си в къща на ул. „Оборище“ 8, която сега не съществува. Дори има бавачка – Елена Иванюк, която много го глези. Баща му е счетоводител във фабрика.

После заживяват на квартира в красива къща от червени камъни на бул. „Фердинанд“ 5, близо до Паметника на Левски.

След 1944 г. ги изселват от дома, за да настанят в него Цола Драгойчева, член на ръководството на комунистическата партия. Семейството отива на квартира в тютюнев склад „Павлово“.

Най-напред Никита учи в руско училище, по време на немската окупация – в немско, и накрая във френско, докато новата власт не го закрива през 1948 г. Завършва с отличие българска гимназия. Преживява ужаса на бомбардировките на София. Макар и малък, усеща и първите репресии на новата власт, командвана пряко от съветниците на Сталин, изпратени в България.

През 1946 г. родителите му правят опит да преминат нелегално гръцката граница. Но човекът, който трябва да ги посрещне, не се явява. Те са заловени на гръцка територия от български граничари и закарани в секретен военен затвор в София.

Никита е освободен след 9 месеца, а родителите му след година. Малко след това бащата е изпратен в лагер край Пазарджик, където е убит. През есента на 1953 г. Никита и майка му успяват да заминат за Париж.

Помага им известният френски писател Ромен Гари. Това е псевдонимът на Роман Кацев, който е с полско-еврейски произход. Гари е активен участник в съпротивата на Франция и близък приятел на Шарл дьо Гол. След края на войната става дипломат и първото му назначение е във френското посолство в София.

19-годишен, Никита записва да учи любимата си геология в Оксфорд. След завършването държи държавен изпит по природни науки и заминава за САЩ, където получава стипендия като геолог. Чрез подобни изпити американците привличат най-добрите европейски специалисти след Втората световна война.

Учи допълнително в Ню Йорк и след това започват странстванията му по света. В Аржентина работи в компания, която търси нефт в Патагония. В Африка е геолог на кембърлитови залежи – търси желязо и злато в Либерия.

През 1962 г. му се налага да зареже геологията и подземните богатства и да стане банкер. Причината? Жени се за дъщерята на френски дипломат, посланик при ООН в Ню Йорк, който впоследствие става зам. генерален секретар на ООН. А заплатата на геолога не стига за стандарта на живот, който князът трябва да осигури на семейството си, както и за колекционерството си.

И досега той смята за най-трудните тези 2 години, за които трябва да овладее банковото дело. През деня работи, вечер учи в бизнес училище. Но се образова и цели 20 години е банкер.

Отпуска пари на държави, включително и на България. Княз Никита Лобанов-Ростовски идва в България чак през 1970 г. Три години по-рано обаче прави нещо като генерална репетиция на завръщането си. Праща съпругата си, която е френска поданичка, в България. А самият той лети по линията Букурещ-София-Атина. По време на транзитния престой не влиза в чакалнята, а застава под терасата на летището, където жена му е довела много негови приятели. Разговарят на три-четири езика. Милиционерите гледат, чудят се какво става, но не предприемат никакви действия.

В България идва официално вече с гаранцията на банка „Кемикал“ (сега „Морган“), в която работи, че няма да има проблеми при напускането на страната. Знае, че е следен през цялото време от хора на ДС. Отсяда в хотел „София“ и се сближава с управителя, който също бил ченге. Пак там става и първата му среща с Любомир Левчев. Ето как я описва князът:

– Тогава хотелът имаше въртяща се врата. Аз излизам, Левчев влиза. Връщам се и започваме да се прегръщаме. Телохранителят на Левчев явно си е помислил, че го нападам и се хвърли към мен. И Любо вика: „Не, чакай! Той е наш човек…“ И винаги, като идвам в България, си спомням тези думи: „Той е наш човек!“

След 1970 г. князът посещава България всяка година. Главно по банкови дела. Днес той е гражданин на САЩ, но живее в Англия. Втората му съпруга е англичанка и двамата предпочитат Лондон. „В САЩ, колкото и да се говори за демокрация – казва Никита Лобанов-Ростовски – системата е еднопартийна. Това е партията на парите. В Англия се чувствам по-добре…“

Княз Лобанов-Ростовски притежава най-голямата в света колекция „Руско театрално изкуство“. Част от нея е експонирана в Пушкинския музей в Москва и „Метрополитен“ в Ню Йорк. Но това е тема, достойна за още едно продължение на „Война и мир“.
За Левчев и фондацията “Св. св. Кирил и Методий”

Двамата с Левчев бяхме по-височки и ни пращаха на последния чин. Подсказвахме си много. Бяхме задружна група и всички в нея, освен Любомир, станахме геолози. Той още тогава показваше писателски талант, учителката често го караше да ни чете съчиненията си.

Ние с Любо сме от два съвършено различни свята. Той беше член на ЦК на БКП, аз американски банкер, който направи първия международен заем на България. Той процъфтяваше като партиен културен деятел, аз като финансист, който дава пари под наем. И философски бяхме съвършено противоположни. Но независимо от това и в най-лютите комунистически времена Левчев не се отказа от мене. Даже ме канеше да почивам в писателската станция край Варна. Там понякога на вечеря имаше и други членове на ЦК. За тях аз бях „враг на народа“. Смелост си беше поведението на Левчев, приятелството с мен нямаше как да му е полезно.

Във фондацията финансираме частично много умни деца. Плащаме за тяхното обучение в специализирани училища. България произвежда елитарен интелектуален пласт, но той не остава в страната, а заминава в чужбина, защото не вижда перспективи. Това няма как да не се отрази на бъдещето на държавата. Преди 5 години почти 100% от средствата на фондацията отиваха за обучение на българчета в чужбина. Когато президент стана акад. Петър Кендеров, той предложи фондацията да се занимаваме с образованието и в България. Всяка година увеличаваме относителния размер на средствата за страната и предполагам, че догодина съотношението ще е 50 на 50.