BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
ноември 2019
П В С Ч П С Н
« окт.    
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930  

Книга „Бежанство и преселвания на добруджанските и таврийските българи 1913-1944“

Книгата разкрива с оригинални документи драматичната съдба на добруджанските българи, които Берлинският конгрес през 1878 г. раздели с изкуствена граница и остави голяма част от тях извън пределите на свободното Отечество. Българите в Северна Добруджа останаха по родните си места с надеждата, че несправедливостта ще бъде поправена. Но идва катастрофалната 1913 г., когато Южна Добруджа бива отнета от България и много от чадата ѝ поемат пътя на бежанството. През 1916 г. хиляди добруджанци са изпратени на лагери за принудителен труд в Молдова и мнозина от тях загиват там. Опиянението от възвръщането на Южна Добруджа през 1940 г. приглуши мъката на повече от 60 000 българи от Северна Добруджа, които трябваше задължително да оставят родните си места и да се преселят в Южна Добруджа с единствената утеха, че ще живеят в своя българска държава.

Книгата разказва и за трудния път на таврийските българи от Приазовието до Златна Добруджа, изминат с вярата, че се завръщат завинаги в земята на своите деди.


Стоян Райчевски е родом от Бургас. Завършва първо немска, а после и българска филология в Софийския държавен университет. Преподавател по немски език в Техникума по туризъм в Слънчев бряг. Уредник в историческите музеи в Несебър, Бургас, Созопол и Малко Търново. Главен редактор на списание „Родопи“.

Народен представител в 36 Народно събрание, 37 Народно събрание и 38 Народно събрание от СДС. Член на Демократическата партия. Председател на Демократическата партия в Бургас през 1990 г. През 1994 г. е изключен от Демократическата партия и същата година основава Демократическа партия – 1896 в СДС – алтернативна на напусналата коалицията Демократическа партия начело със Стефан Савов. Председател на Демократическа партия – 1896. През 1999 г. е главен редактор на списание „НАТО & България“. пред пред Радио „Фокус”- Шумен.

Фокус: Г-н Райчевски, имахте среща с шуменската общественост в рамките на Националните културни празници „Аблена”, представихте и поредния том от поредицата „Бежанци, който проследява преселенията и разселванията на добруджанските българи. Споменахте за новото измерение, което придобива днес думата „бежанец”. Какво имате предвид?
Стоян Райчевски: Думата „бежанец” в съзнанието на съвременния българин придобива друго измерение в последните седмици и месеци. Това е свързано със страданията и имиграцията на огромни маси хора, търсещи по- добър живот в една или друга посока. За нас, българите, поне за три поколения думата „бежанец” има по- друго значение. Свързваме го с нашата голяма българска драма, когато стотици хиляди българи бяха изгонени от български етнически територии, отнети от България по силата на Берлинския договор и по- късно в резултат на първата национална катастрофа след Междусъюзническата война и според клаузите на Ньойския договор. За нас бежанци това са българи, бягащи от Македония, Тракия, от Западните покрайнини, търсещи убежище, спасение от преследващи ги и нападащи ги маси. Те идват в България без всякаква подкрепа- морална или материална. Идват с надеждата да оцелеят, много от тях са загубили изгубили близки по пътя, оставили са ограбени имоти, някои и опожарени домове. Пристигат с по една дреха на гърба си, някои боси, болни, други кървящи, превързани, т.е. хора, бягащи от война, бягащи от преследващи ги тълпи, които ги ограбват, които ги убиват. Тези, които имат късмета да оцелеят, пресичат българската граница и търсят убежище в Майката- родина. България за две-три десетилетия приема на своя територия няколкостотин хиляди българи. Към 1925 година статистиката показва, че близо 300 000 до 500 000 души са се регистрирали като бежанци, дошли от Източна и Западна Тракия, от Македония, от Добруджа- Северна и Южна, или от западните земи Моравско, Нишко или Пиротско. Всички те идват в една земя, която е разорена, разграбена, натоварена с тежки репарации след Първата световна война, преживяла две национални катастрофи, загубила много свои синове във войните, с огромен брой сираци и хора, без домове, без подслон, които живеят в землянки, в колиби и търсят начин да създадат дом, търсят спасение. България успява да приюти тези свои чеда, успява постепенно, с външни заеми и с усилията на целия български народ да им помогне, да си възстановят нормалните човешки житейски условия, снабдява ги със земя от 30 до 50 дка всеки, помага им да си изградят къщи, разбира се, не даром, а с кредити, които те после изплащат. Това разбираме ние, българите, под бежанци. И затова, когато днес гледаме това, което показват електронните медии, телевизиите, става разминаваме с нашата представа за бежанци. Виждаме хора, страдащи наистина някои от тях, изморени, жени с малки деца, които будят съжаление, но не виждаме онези картини, които можем да видим в тогавашните малко останали кадри, примерно, запечатани в книгата на Любомир Милетич. Но така или иначе, България е била винаги гостоприемна и толерантна към всички страдалци. България прие на своя територия хиляди арменци, бягащи от геноцида, хиляди еврейски бежанци от Европа, търсейки спасение, преследвани от нацизма, прие руската политическа емиграция и всеки, който по някакъв начин е искал да стъпи на свободна земя.
Фокус: Кои са основните моменти от третия том от поредицата „Бежанци”?
Стоян Райчевски: Книгата за Добруджа, която представих в Шумен, не беше свързана с тези събития. Тя беше замислена като част от една поредица, която започнах и която, вече издаваме заедно с издателство „Захари Стоянов“. Заглавието на новоизлезлия преди дни трети том е „Бежанство и преселване на добруджанските и таврийските българи 1913-1944 година“. Това е първата книга, по-сериозен мой труд по отношение на добруджанските бежанци и аз ще си призная, че Добруджа не е била винаги приоритет в моите занимания. Много години съм работил за Тракия, за Македония, за Западните покрайнини, но занимавайки се с проблемите на миграциите, на българските преселения, на бежанството, постепенно осъзнах, че добруджанският проблем е един от най- тежките и най- сложните проблеми, свързани с преселниците, сравнително позабравен малко. Не е забравен в старата българска историографията, но в съвременното съзнание на българина, в съвременното ни общество, като че ли Добруджа остава извън вниманието, извън обхвата на тези проблеми, които можем да видим и във филми, и като изследвания днес, това, което правим например за тракийските българи, за македонските българи. И си поставих задача, да проследя цялата българска бежанска орис, започвайки от Източна Тракия, Западна Тракия, Македония, Егейска и Вардарска, Западните покрайнини и неминуемо трябваше да стигна до Добруджа. Изследвайки по- дълбоко тези миграционни процеси се убедих колко навременно е всичко това, защото гледайки назад, ние трябва да имаме един цялостен поглед. Добруджа фокусира не само проблема на добруджанските българи, тя е път през, който всички онези прокудени, които са бягали от Източна Тракия, и дори от Македония, от Северна България в много по-ранни епохи, са минавали през добруджанската земя, отивали са към Бесарабия, други са се връщали от там и са оставали в Добруджа. Книгата съм разделил на няколко части. Първо проследявам съдбата на Добруджа след като тя бива анексирана от румънската държава в противоречие на очакванията на добруджанските българи, че след Освобождението тя ще стане неделима част от свободна България. В тази част от нея, която остава в пределите на румънската държава, българите, живеят с идеите, с очакванията, че рано или късно те ще се приобщят към Майката- родина, поддържат своите читалища и училища. Но идва злата участ, съдбата, която отнема Южна Добруджа от България, два пъти се анексира от Румъния- 1913 година и 1916 година, и всъщност Южна Добруджа я сполетява съдбата на онези български земи, като Източна и Западна Тракия, останали извън пределите на България. Започва постепенна емиграция, и това всъщност е бежанство, защото българите се изселват от там не като доброволни емигранти, а поради натиска, който упражняват и местните власти, и най- вече чрез румънската политика на колонизация, на не българско, румънско население от различни части и на Румъния, и на Балканите. Този процес продължава няколко десетилетия и всъщност румънските бежанци, са част от общия бежански проблем на България, който се решава много трудно и много бавно. Този проблем продължава и след 1925 година, след 1937 година дори до Втората световна война икономически и стопански проблеми, които се отнасят до бежанците, не са напълно решени, те продължават да бъдат част от нашето законодателство, от нашата вътрешна политика, т.е. те са постоянно на дневен ред. И идва датата, когато може би за първи път в българската история, отнети български земи се възвръщат по мирен начин. Чрез Крайовската спогодба България отново получава, възвръща Южна Добруджа. Това е радост не само за всички българи, не само за добруджанци, цяла България ликува. Във всички градове се устройват митинги и хора, правят се документални фирми, пишат се песни, цяла България ликува и празнува възвръщането на Добруджа. Един аспект на това връщане обаче остава малко скрит, но не по-малко тежък за хиляди българи. Това е задължителната размяна на населението, което изисква Крайовската спогодба. Румънското колонизирано население, което Румъния е заселила в Южна Добруджа, трябва задължително да се изсели, всички българи, които живеят в Северна Добруджа, трябва да се изселят в България и по- конкретно в Южна Добруджа. От една страна погледнато, говорим за размяна, но това не е фактическа размяна, защото тези, които се изселват от Южна Добрудужа са румънско население, дошло преди няколко години, най- много 10-15 от други места, това не са неговите корени там. Докато българите от Северна Добруджа, които трябва да се изселят, са там поколения, техните деди и прадеди са живели на тази земя, там са имотите им. Трябва буквално за няколко дни да си натоварят багажа и да тръгнат. Това е истинска депортация. За една седмица са изселени до 40 000- 50 000 души. Описал съм всичко това много подробно, описал съм го по документи. Използвал съм огромен брой документи, автентични, от тази епоха, от това, което съхраняват архивите. Включил съм и още една част, която не е свързана пряко с добруджанските българи, тя е за преселението на таврийските българи в Добруджа, в България. Има още три книги, които трябва да излязат в този цикъл- втората книга, която излезе преди тази за добруджанските българи, е за съдбата на македонските българи след Илинденско- Преображенското въстание, след 1903 година. Десетки хиляди българи напускат родните си места при потушаването на това въстание и бягат и търсят убежище в България, т.е. вторият том съдържа това бежанство на македонските българи, а четвърти том, който тепърва предстои да излезе проследява бежанците след 1913, 1914, 1915 и 1925 година от Македония. Един от томовете ще бъде посветен на Западните покрайнини и един на преселението от Беломорието и Егейска Македония след края на Втората световна война, почти непознат проблем. 100 000 българи от Беломорието и Егейска Македония бягат и търсят спасение в България.
Фокус: Как гледате на настоящата бежанска вълна, която залива Европа?
Стоян Райчевски: Това движение на огромни маси хора, част от които търсят по- добър живот, а някои вероятно бягат, гонени и преследвани, всъщност е бреме, което трябва да намери своето решение, съобразно общата воля на всички ни. Това не са онези бежанци, за които говоря в книгите си. Трябва да подходим съобразно всичката предпазливост и отговорност като държава, и като народ, който трябва да защити себе си и да помогне и на тях, но така че да не създаде риск за националната сигурност, нито пък за своите граждани. Този проблем не може да се решава емоционално, не може да се решава и прибързано. Нашите държавници и политици трябва да намерят най- отговорното решение, за да вземат позиция. Позицията е-да, като европейци ние спазваме всички норми, всички изисквания за гарантиране на човешките права, но ние сме длъжни да осигурим сигурност на нашите граждани и бъдеще за България.
Фокус: Музеите от Североизточна България отбелязах 75 години от подписването на Крайовската спогодба и възвръщането на Южна Добруджа към България, с двудневна Международна научна конференция, посветена на Добруджа, 19-20 век. Как приемате възстановяването на Добруджанския научен институт?
Стоян Райчевски: Възстановяване на Добруджанския научен институт е великолепна инициатива. Такъв е имало в миналото, по подобие на научни институти, каквито имаха и други бежански групи в България. Знаем за дейността на Македонския научен институт, който в момента е много активен, поддържа истината за македонските българи и днес чрез редица издания, книги, списания и годишници, възстанови работа и Тракийският институт, който със своята дейност набира скорост, много добра новина е възстановяването на Добруджанския научен институт. Добруджа е дала убежище на много бежанци. При различни исторически условия и периоди, добруджанци са били принуждавани да се изселват, но и самата Добруджа като богата земя е приютила и дала подслон на много бежанци.
Фокус: В навечерието сме на 22 септември, Деня на независимостта
Стоян Райчевски: Ще кажа само, хвала на ония българи, които обявиха независимостта на България.

Ивелина ИВАНОВА