BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
юни 2019
П В С Ч П С Н
« май    
 12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930

Честваме 141 г. от рождението на големия поет Яворов

Пейо Яворов е роден в Чирпан на 1 януари 1878 г. (13 януари нов стил). Истинското му име е Пейо Тотев Крачолов. Завършва V (IX) клас в Пловдив. От 1893 до 1901 г. работи като телеграфо-пощенец, сменяйки различни селища — Чирпан, Стара Загора, Сливен, Стралджа, Анхиало (Поморие), София. Междувременно разпространява левите идеи сред младите хора, а след 1897 г. влиза в контакти с ВМОРО. Първоначално е редактор на различни издания, свързани с македоно-одринското революционно движение — в. „Дело“, в. „Свобода или смърт“, в. “Автономия“, в. „Илинден“. По-късно с различни чети многократно преминава границата и се бори за свободата на Македония като става един от най-дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф – „Гоце Делчев“ (1904). Този период от неговия живот намира място в мемоарно-есеистичната му книга „Хайдушки копнения“ (1909).

Озовал се в София със съдействието на д-р К. Кръстев и Пенчо Славейков, Яворов става сътрудник и редактор на най-доброто литературно списание от онова време — „Мисъл“. През 1901 г. издава първата си стихосбирка „Стихотворения“, чието второ издание от 1904 г. е с предговор от П. П. Славейков. В този период поетът работи като библиотекар, а по-късно и като драматург на Народния театър. Плод на работата му в театъра са две пиеси —„В полите на Витоша“ (1910) и „Когато гръм удари“ (1912). Командирован на няколко пъти в чужбина за „усъвършенствуване по литература“ — в Нанси, Женева, Виена, Париж, Яворов усилено чете модерна френска поезия. При едно от своите пътувания (1910) изпраща към последния й дом своята възлюбена — Мина Тодорова, сестра на П. Ю. Тодоров. През 1907 г. излиза втората му стихосбирка „Безсъници“, която окончателно проправя пътя на модерната българска лирика. Символистичната поезия на Яворов, метафизична, пропита с дълбок скепсис и „прозрения“ за „вечните въпроси що никой век не разреши“, променя радикално българското литературно мислене и налага нов начин на писане. През 1910 г. излиза от печат антологичната книга на поета „Подир сенките на облаците“, чието второ издание от 1914 г. представя равносметка на поетически път, съпоставим само с този на Христо Ботев.

Чувствителната душа на поета трудно привиква със суетата и нищетата на литературните и светските нрави в столицата. Лора Каравелова, дъщеря на държавника Петко Каравелов, с която се венчава през 1912 г., малко преди да замине за фронта в Кюстендил, е жената, чиято любов се оказва фатална за него. Запазената кореспонденция между тях, сама по себе си литература, свидетелства за пламенна и бурна любов, белязана с много съмнения и много страсти. Трагичният край идва на 29 ноември 1913 г., когато Лора се застрелва, а Яворов прави опит да се самоубие. Изстрелът само пронизва слепоочието и го ослепява. Съкрушен от съдебния процес и от мълвата, която го обвинява, че е убиец, на 29 октомври 1914 г. поетът взема голяма доза отрова и се застрелва. Така приключва равносметката си с живота, но не и с литературата големият български поет — Пейо Яворов.

ДВЕ ХУБАВИ ОЧИ

Две хубави очи. Душата на дете

в две хубави очи; – музика – лъчи.

Не искат и не обещават те…

Душата ми се моли,

дете,

душата ми се моли!

Страсти и неволи

ще хвърлят утре върху тях

булото на срам и грях.

Булото на срам и грях –

не ще го хвърлят върху тях

страсти и неволи.

Душата ми се моли,

дете,

душата ми се моли…

Не искат и не обещават те! –

Две хубави очи. Музика, лъчи

в две хубави очи. Душата на дете.

АРМЕНЦИ

Изгнаници клети, отломка нищожна

от винаги храбър народ мъченик,

дечица на майка робиня тревожна

и жертви на подвиг чутовно велик –

далеч от родина, в край чужди събрани,

изпити и бледни, в порутен бордей,

те пият, а тънат сърцата им в рани,

и пеят, тъй както през сълзи се пей.

Те пият… В пиянство щат лесно забрави

предишни неволи и днешни беди,

в кипящото вино щат спомен удави,

заспа ще дух болен в разбити гърди;

глава ще натегне, от нея тогава

изчезна ще майчин страдалчески лик

и няма да чуват, в пияна забрава,

за помощ синовна всегдашния клик.

Кат гонено стадо от някой звяр гладен,

разпръснати ей ги навсякъде веч –

тиранин беснеещ, кръвник безпощаден,

върху им издигна за всякога меч;

оставили в кърви нещастна родина,

оставили в пламък и бащин си кът,

немили-недраги в далека чужбина,

един – в механата! – открит им е път.

Те пеят.. И дива е тяхната песен,

че рани разяждат ранени сърца,

че злоба ги дави в кипежа си бесен

и сълзи изстисква на бледни лица…

Че злъчка препълня сърца угнетени,

че огън в главите разсъдък суши,

че молния свети в очи накървени,

че мъст, мъст кръвнишка жадуват души.

А зимната буря им сякаш приглася,

бучи и завива страхотно в нощта

и вихром подема, издига, разнася

бунтовната песен широко в света.

И все по-зловещо небето тъмнее,

и все по се мръщи студената нощ,

и все по-горещо дружината пее,

и буря приглася с нечувана мощ…

Те пият и пеят… Отломка нищожна

от винаги храбър народ мъченик,

дечица на майка робиня тревожна

и жертви на подвиг чутовно велик –

далеч от родина, и боси, и голи,

в край чужди събрани, в порутен бордей,

те пият – пиянство забравя неволи,

и пеят, тъй както през сълзи се пей.

ГРАДУШКА

Една, че две, че три усилни

и паметни години… Боже,

За някой грях ръце всесилни

издигна ти и нас наказа.

Кой ли може

неволя клетнишка изказа,

макар и – вчерашна се дума?

Да беше мор, да беше чума,

че в гроба гърло не гладува,

ни жадува!

А то градушка ни удари,

а то порой ни мътен влече,

слана попари, засух беше –

в земята зърно се опече… “

*

Но мина зима снеговита,

отиде пролет дъждовита –

и знойно лято позлати

до вчера злъчни широти.

Назряла вече тучна нива,

класец натегнал се привежда

и утешителка надежда

при труженик селяк отива.

Затопли радост на сърцето,

усмивка свърне на лицето,

въздишка кротка, пръст до пръст –

ръка неволно прави кръст:

„Да бъде тъй неделя още,

неделя пек и мирно време,

олекне ще и тежко бреме, –

на тежки мъки края дойде“.

*

Додето сила има,

селяк без отдих труд се труди…

Почивка – ей я, би-ще зима.

Сега – недремнал и се буди:

петлите първи не пропели,

дори и куче не залае,

на крак е той… – „Катран и върви,

бре мъжо, взе ли от пазаря?“ Знае

невеста ранобудна – всичко,

готово е, но пак ще пита,

че утре жетва е; – самичко

сърце си знае как се стяга…

И сърдита

за нещо тя на двора бяга

и пак се връща в килеря,

тършува… „Днеска да намеря

Седмина още – чуеш жено?

– Ти ставай, Ваньо, – лентьо стига!

Небето ето – го червено,

че вече слънцето се дига,

добитъкът те гладен чака“.

А Ваньо сънен се прозява

и зад сайванта в полумрака

подал се – Сивчо го задява

с носът си влажен по вратлето.

„Хе ставай! – вика пак бащата

отсреди двора, на колата

затракал нещо, – стига…“ Ето

в съседен двор се вдига врява –

там някой люто се ругае.

Наблизко негде чук играе

и наковалнята отпява.

А сутренник повява леко

и звън от хлопки от далеко

донася в село; стадо блее…

На всякъде живот захваща.

И ето вече слънце грее

и на земята огън праща.

*

Преваля пладне. Задух страшен.

И всеки дигне взор уплашен,

с ръкав избрише си челото

и дълго гледа към небето,

а то сивее мъгловито.

И слънцето жълтей сърдито:

От юг бухлат се облак дига

пълзи и вече го настига;

по-доле вирнали главите

и други… Знак е – чуй петлите.

А гъски около реката

защо размахали крилата,

и те са глупи закрещели,

Какво ли са орали, сели?

*

Върни се облако неверен, –

почакай, пакостнико черен,

неделя – две… ела тогази,

страшилище! А облак лази,

ръсте и вий снага космата,

засланя слънце; в небесата

тъмней зловещо… Милост няма!

Ще стане пак беда голяма. –

на завет всичко се прибира,

сърцето трепне, в страх премира,

че горе – дим и адски тътен.

Върхушка, прах… ей свода мътен

продран запалва се – и блясък –

и още – пак, – О Боже!… Трясък

оглася планини, полета –

земя трепери… Град! – парчета –

яйце и орех… Спри… Недей…

Труд кървав, Боже, пожалей!

*

Но свърши. Тихо гръм последен

заглъхва нейде надалече

и вълк на стадо – вихър леден

подгоня облаците вече.

А ето слънцето огряло

тъжовно гледа върволица

от стари, млади и дечица

забързали навън от село;

в калта подпретнали се боси,

глави неволнишки навели,

отиват, – черно зло ги носи

в нивята грозно опустели.

Че там жетварка бясна хала

просо, пшеница, ръж, ечмени –

безрадно, зрели и зелени,

и цвет – надежди е познала…

Честваме 141 г. от рождението на големия поет Яворов

Меланхоличен, но затова пък изпълнен с любов към родината, поезията и, разбира се, не на последно място, към Лора и Мина. Сигурно вече се досещате за кого говорим – Пейо Тотев Крачолов. Това е кръщелното име на може би един от най-талантливите и прочувствени родни поети. Всяко негово стихотворение ви докосва, всяка негова творба се запечатва в съзнанието ви, кара ви да искате да четете още и още от творчеството му. Той е от онези личности, чиито произведения ги увековечават, от онези българи, които всеки техен наследник е горд да цитира.

Пейо Крачолов, по-късно познат като Пейо Яворов, е роден на 13 януари (нов стил) през далечната 1878 година в град Чирпан. Малкият се ражда много слаб, едва показващ признаци на живот, а майка му се притеснява дали няма да загуби още едно свое чедо. Той обаче оцелява и израства в една нормална обстановка. Започва училище в родния си Чирпан и се отличава с качествата си на силен възпитаник, който освен видния интерес към българския език и литературата, е запален и по математиката – една твърде нетипична наука за бъдещ писател.

Яворов постъпва в местната прогимназия, но след третата година майка му настоява той да се премести в Пловдив. Подобно на много други прочути исторически личности, младият Пейо не завършва училище, а достига до V гимназиален клас. Напуска школото през 1893-та и се връща в родния Чирпан. Тук трябва да отбележим, че животът на Яворов е сякаш съвкупност от два напълно различни и противоречащи си периода, а именно този, който настъпва след завръщането му в родния град – революционно настроеният, и този след смъртта на Гоце Делчев – меланхоличният, изпълнен с тъга и мъка, копнеж и любов по красивото.

През 1897 г. влиза в контакт с Вътрешната македоно–одринска революционна организация (ВМРО). В този период става и един от най–изявените защитници на идеята за свободата на Македония и един от най–дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф („Гоце Делчев” (1904). След смъртта на Гоце Делчев през 1903 г., която нанася силен душевен удар на Яворов, той частично се отделя от революционната си дейност поради неразбирателството си с Яне Сандански. Яворов бележи този етап от живота си с издаването на няколко бунтовни произведения. Знакови творби са „Хайдушки песни”, която е посветена на Гоце Делчев, „Заточеници”, „Арменци” и др. Всички те олицетворяват копнежа по родината на изстрадалите българи в Македония и Одринско. Ключов момент от този период на поета революционер са и участията му в чети, които навлизат в Македония, а Яворов дори печели „Кръст за храброст”.

Междувременно в периода 1897 – 1901 г. работи като телеграфист. Именно по пощенските станции Яворов започва да пише своята мрачна, изпълнена с тъга, а същевременно романтична и символистична поезия. Незавършил образованието си, той не престава да се интересува и обогатява, ами напротив – започва да чете много книги, повечето от които класическа литература. Скоро след приключването на обучението си за телеграфист, Пейо е принуден да работи. Първоначално е изпратен в Скобелево, а по-късно работи в Сливен и Стралджа. Работата го отвежда и до Анхиало, където Яворов среща Нонка Чипева, тамошна учителка, която се превръща в негова муза и, вдъхновявайки се от нея, пише една от най–важните си поеми – „Калиопа”. По–късно благодарение на тази му творба, Пейо Яворов влиза в кръга „Мисъл”, като с нея прави наистина силно впечатление на едни от най–видните личности в литературния живот тогава – д-р Кръстев и Пенчо Славейков. Докторът веднага изпраща хонорар от 50 лв. на младия Пейо, а Славейков се превръща в негов творчески кръстник – именно той заменя фамилията Крачолов с псевдонима Яворов.

Младокът пристига в София по покана на своите благодетели и скоро се превръща в много уважаван представител на творческите среди. Първата му публикувана творба е стихотворението „Напред” във вестник „Глас македонски”, а през 1901 година издава и първата си стихосбирка “Стихотворения”. През 1904 г. излиза второ издание на стихосбирката, но е с предговор от Пенчо Славейков. През 1907 година е издадена втората му стихосбирка „Безсъници”, която несъмнено и окончателно проправя пътя към модерната българска лирика. Символистичната поезия на Яворов, метафизична, пропита с дълбок скепсис, „прозрения” и терзания за „вечните въпроси що никой век не разреши”, променя тотално българското литературно мислене и налага един нов напълно различен начин на писане.

През 1910 г. излиза от печат антологичната книга на поета „Подир сенките на облаците”, чието второ издание от 1914 г. представя равносметка на поетическия път, съпоставим само с този на Ботев. Пейо се ползва с уважението на много от своите нови колеги и затова е нает за редактор на вестник „Дело“ – един от органите на македоно-одринското движение. В този период поетът работи като библиотекар, а по–късно и като драматург на Народния театър. Плод на работата му в театъра са две пиеси – „В полите на Витоша” (1910) и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва” (1912). Често е командирован в чужбина за усъвършенстване по литература – в Нанси, Женева, Виена, Париж. Яворов усилено чете модерна френска поезия.

По това време младият Яворов се отдава и на своята любима – Мина Тодорова, която е сестра на П.Ю.Тодоров. Тя среща смъртта си прекалено млада, едва двадесетгодишна, и писателят бива изправен пред един същински емоционален ужас, който дава ефект и върху част от произведенията му. Именно Мина е личността, заради която днес се радваме на творби като „Две хубави очи“, „Среднощни вълнения“, „Благовещение” и други. Скоро обаче Пейо среща друга дама, която ще завладее, но и разбие неговото сърце. Това е дъщерята на Петко Каравелов – Лора. Не след дълго Яворов и Лора се превръщат в най-ярката двойка на софийското общество. Както на Мина, така и на дъщерята на видния български общественик Петко Каравелов са посветени не малко стихотворения, повечето от които наистина са гениални достижения на автора. Такива творби са „Стон”, „Сенки”, „Клеопатра” и др.

Лора често бива определяна като „царица на нощта“, жена с характер, който със сигурност повлиява много сериозно на личността на поета. Много критици, историци и анализатори твърдят, че сякаш би било по-добре, ако Яворов никога не бе срещал Лора. Както началото на любовната връзка на двамата е изпепеляващо и страстно, то такъв е и нейният край – изпълнен с разрушителна страст. Макар двамата да се венчават през 1912 година, щастието отстъпва място на съмнението, а всичко, до което се докосне поетът, сякаш е осъдено на разруха. В края на 1913 година Яворов губи и другата си любима – Лора Каравелова се самоубива.

Пейо Яворов не успява да се пребори с мъката и скоро след това и той прави опит за самоубийство, който обаче се оказва неуспешен и вместо да сложи край на живота на поета, куршумът го ослепява. Следва позорен процес, обвиняващ Яворов в това, че той е убил жена си, което напълно сломява духа на поета. На 29 октомври 1914 година Пейо Яворов взима голяма доза отрова и се застрелва. Писателят оставя зад себе си прощални писма, от които си личи силната емоция, която терзае душата му. Общественото мнение сред най-висшите класи е, че не Лора, а Яворов е дръпнал спусъка, който слага край на живота на неговата любима. Предсмъртните послания на автора са изключително интересни, в тях той не забравя и някогашния си порив към Македония:

„Брате Тодоре, кажи на Македония, когато отидеш там, че нейният син (аз се считам неин) умря в свободна България, увенчан с една мръсна клевета…”

Именно чувствата, които слагат край на Яворовия живот, са движещата сила и на неговия талант. Той завинаги остава един от най-великите родни поети. Яворов е лирикът, който успява да пресъздаде две напълно различни и противоречащи си теми в своето творчество. Затова спокойно можем да кажем, че това го прави гений на българската поезия, защото създаването на творби с революционна тематика, а след това и символистични, несъмнено е гениално и достойно за уважение.