BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
април 2019
П В С Ч П С Н
« мар.    
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
2930  

ЗАСЕЛВАНЕ НА БЪЛГАРИТЕ В ПАСКАЛЕВО

Войните на Руската империя с Турция се водят предимно на територията на Добруджа. В течение на няколко десетилетия Добруджа става многократно арена на бойни действия между руските и османските войски. Поради това населението на областта изпитва тежките последици на продължителните военни стълкновения. Тези войни активизират съпротивата на българското население срещу чуждото подтисничество. След прекратяване на военните действия и оттегляне на руските войски голяма част от българското население напуска пределите на турската империя и се заселва в Молдова и Бесарабия.


Краят на руско-турската война 1828-29г.г.

Особено големи изселвания стават през 1806 г. и 1812 г., но най-голямо изселване на българи става след Руско-Турската война от 1828-1829 г. Тази война завършва с победа на Русия. На 02(14) август 1829 г. Русия сключва с Турция Одринския мирен договор, според който проливите Босфора и Дарданелите са обявени за отворени за всички флотилии. Сърбия, Молдова и Влашко получават автономия и са поставени фактически в руската сфера на влияние. Гърция получава независимост.

От всички балкански народи само българите, според този мир остават забравени и изоставени от „спасителката”.

По време на тази война българското население от Източна България, което посреща с радост и въодушевление руските войски, оказва им подкрепа и активно участва във въоръжената антиосманска война основателно се страхува от репресии на османските власти след изтеглянето на руските войски от българските земи. Поради това през пролетта на 1830 година, със съдействието и поощрението на руските военни власти българското население от Източна България и най-вече от Сливенско, Ямболско, Старозагорско. Одринско и др. селища решава масово да се изсели отвъд река Дунав. Според чл.12 от Одринския мирен договор се дава срок от 18 месеца на тия, които желаят да се изселят, да се приготвят и продадат недвижимите си имоти. Руското правителство определило Бесарабия за място на изселващите се българи. Посоченото място е около днешния Болград. Никой не мислел за работа или търговия след научаването за изселването. Всичко, което населението върши, е без желание.


Д-р Иван Селимински

Д-р Иван Селимински пише: „Турците побързаха със сълзи на очи да поканят по-знатните християни да не бягат, като им обещават, че в бъдеще ще живеят като братя.”

Турците дори изпращат пратеници до самия д-р Ив. Селимински да въздейства на българите и да спре изселването, като му предлагали и подаръци.

Но той пише: “Като си спомних за убийството на баща ми, на двамата ми чичовци и на мнозина още роднини и как аз самият се спасих от турския ятаган, като дете първо и като ученик в Кидония… Помислих, че нищо не може да ме удовлетвори… Освен това близките гори бяха препълнени с въоръжени турци. Готови щом се изтеглят руските войски, да се нахвърлят каго вълци върху беззащитните “овце”.“

За взетото решение на сливенци скоро се научават и селяните, не само в Югоизточна България, но и по Старозагорско и Одринско, които решават да ги последват. Вестта за изселването на сливенци достига и до селата Козосмоде (дн. Козарево, Новозагорско) и Твърдица. Документите на желаещите да се изселят са подготвени от Петър Узунов от Твърдица, който за целта няколко пъти ходи в Сливен. Преди Великден той съобщава на всички които ще се изселват деня, часа и мястото на тръгване. На определения ден изселващите се от околните села се събират на изток от гр. Твърдица. Свещениците Данаил Попов, Тодор Шебеев, Тодор Бланков и Поп Паскал благославят изселващите се. Поп Паскал повежда изселващите се към Сливен и от там към сборния пункт – Айтоското поле. До град Сливен те са охранявани от конницата на Петко Радонов. В Сливен всички получават документите си за изселване.

Загубите от изселването са огромни, както за самите българи, така и за турците. Когато султан Махмуд II научава, че сливенци ще се изселват, той заповядва да му доведат един от сливенските по-влиятелни българи, за да го разпита за причините за изселването и да му внуши да въздейства на съгражданите си да не се изселват. След няколко дни при султана е доведен сливенският търговец на вълнени изделия Валчан Чорбаджи. След като изслушва българина, султанът обещава парична помощ и други улеснения на тия, които се върнат. За връщане, обаче, е вече късно, защото сливенци са тръгнали към сборния пункт – Айтоското поле.

Турското правителство изпраща неофициално свой доверен чиновник във Влашко да убеждава бежанците да се върнат обратно. Доктор Селимински се среща с тоя пратеник, но той нямал никаква официална мисия, с която да поеме задължение от името на правителството си. Селимински се отказва да води каквито и да е преговори с него.

Всяко семейство се снабдява с един паспорт (изселнически билет), в който се отбелязват имената на членовете на семейството, презимето им и родното място. Тия билети се издават още от месец февруари 1830 г. и то не само от главния руски щаб, но и от другите военоначалници. Преселниците от другите части на България се сдобивате такива паспорти в Айтоското поле, където всички бежанци се събират. Сборен пункт има и в Бургас.

Руското командване издава заповед войските да напуснат Сливен на 13.04.1830 г. Желаещите да се изселят също трябва да напуснат града, за да има възможност ариергардът на войските да пази сливенци по пътя от нападенията на разбойническите турски части, които се крият из Балкана.

Най вълнуващ и трогателен ден за сливенци е 13.04.1830 г. На тази дата е Великден. Покъртителен е разказът на д-р Селимински за подготовката на пътуването. На 13.04.1830 г. – Великден, целият град Сливен се събира в църквите, където е отслужена обща заупокойна молитва и от там всички заедно отиват на гробищата, за да си вземат последно сбогом от скъпите покойници. За последен път посещават гробищата, където лежат техните прадеди, родители, деца, роднини и приятели. Там падат по гробовете и за последен път проливат над тях своите сълзи. О, каква сила привързва човека към родната земя! Ден на всенародна тъга, плач и ридание обзема целия град. Сцените са така покъртителни, че трогват и обикновените турци, които със сълзи на очи молят своите съграждани да не напускат бащините си огнища, обещавайки им покровителство и закрила след връщане на турските власти и войски.

На 13.04.1830 г. близо 3/4 от населението на тогавашния 25 хиляден град напуска Сливен. Според други автори от Сливен са се изселили 15 000 души. Д-р Ив. Селимински пише “Половината от българското население между Одрин и Стара Загора. Балкана и Морето, а също и от Източна България на север от Балкана, между Варна и Силистра се изселиха, вследствие на което тези области опустяха.”

Трудно се взема решение за напускане на родните места. Интересен е разказът на Злати Куцов от гр. Твърдица „Моят Дядо Злати заедно с брат си Симеон не се изселили с общия керван през есента на 1829 г. Това те решили да направят през лятото на 1830 г. За целта двамата собственоръчно си направили дървени каруци без шини на колелата. Впрегнали ги в по един дръглив кон и с челядта си се запътили към Айтоското поле. Понеже каруците били тежки, а конете слаби при стръмни места заедно с конете трябвало да теглят и хората, а по наклоните да ги задържат. За близо един ден се придвижили от Твърдица до с. Червенаково отстоящо на 15 км… Конят на дядо Злати запънал и ни напред ни назад. Тогава дядо Злати се обърнал към брат си Симеон, който бил по-голям и рекъл: „Бате не мога повече да пътувам. Ще се върна. Хайде и двамата да се върнем в село.” Брат му Симеон отговорил: “Ти, Злате, може да се върнеш, ала аз няма да се върна. Твоята челяд е малко и са все момчета. А мояга челяд? Седем деца имам и те са все момичета. Какво ще стане с тях като се върнат турците? Особено с по-големите. Не мога ги опази!“ И там до Червенаково, край брега на Тунджа, двамата братя се разделили. Дядо Злати се върнал в Твърдица, а брат му Симеон продължил пътя си към Айтоското поле… ”.


Маршрутът на поп Паскал

На 13.04.1830 г. бежанците се отправят към Айтоското поле, където трябва да се съберат една част от изселниците. Другият сборен пункт е край Бургас. Когато руските представители преброяват изселващите се българи само в Айтоското поле са събрани 16565 семейства без тези, които пристигат по-късно в Бургас. Главният щаб определя маршрута и разпределя бежанците на групи от по 100 семейства. Всяка група (стотня) си избира водач. За водач на една такава стотня от бежанци от селата Козарево, Твърдица, Конаре, Гурково, Кортен и др. Населението избира поп Паскал. Маршрутът, по който трябва да се движат, е: Бургас, Несебър, прохода Дервиш Иван, Баня, Варна, Каварна, Мангалия, Констанца, Бабадаг, Исакча и Сатуноу.

Воденият от поп Паскал керван, наброяващ над 300 семейства среща много трудности. От болести почиват 5 деца и десетина старци, а са родени 7 бебета. В Бесарабия пристигат около 100 твърдишки и козаревски семейства.


Поп Паскал

Руското командване издава заповед да се отпусне храна на бедните бежанци, която те трябва да заплащат. При своето движение към Бесарабия изселващите се българи получават храна от складовете на руските войски в Несебър, Варна и Бабадаг срещу заплащане.

Огромният керван от изселници се движи пред оттеглящите се руски войски. След близо три месечно пътуване, бежанците преминават река Дунав при село Сатуноу (рум. Satu Nou) на 29 юни и се установяват в руската провинция Бесарабия.

Междувременно генерал Вахтен връчва покана на д-р Ив. Селимински, от по-рано преселените българи в Бесарабия, които приемат да се преселят при тях българи от България. Всеки от бесарабските българи обещава да отстъпи от собствената си земя десет десетини за новото землище, както и други помощи за окончателното им настаняване.

Пристигнали в Бесарабия, преселниците основават нови селища, като ги назовавате имената на селата от които идват: Твърдица, Кортен (Кюрютня), Пандаклий, Главан, Бургуджи и др. Преселените българи от Сливен поставят началото на днешния град Болград (български град). По-късно тук се заселват и ямболци. Днес в града има квартали Сливенски, Ямболски, Токански и т.н.

Руското правителство оземлява всяко семейство с петдесет десетини (около 250 дка) земя за обработване и право на безплатно ползване на околните пасища. Изселниците са освободени от данъци и военщина.

Поп Паскал се установява в село Кортен (Кюрютня)., Като свещеник, според разказа на неговия внук даскал Димитър Драгнев Попов, му дават 1200 дка земя, като я ограждат с окоп. Това потвърждава и София Захариева от с. Паскалево. Тя разказва, че и до днес тази нива носи името „Попската земя” и че в притвора на църквата на селото в дясно имало взидана в стената мраморна плоча, в която е издълбано името на поп Паскал, като пръв свещеник на новооснованото българско село Кортен през 1830г. Синът на поп Паскал Драгни получава титлата „потомствений дворянин“.

Преселените в Румъния и Русия българи се наричат бежанари. Новодошлите преселници наричат заварените там българи вехти българи.

Една от причините за голямото изселване е страхът от турското отмъщение, а от друга активното насърчаване на населението от страна на Русия. Българите са предпочитани от руския император колонисти.

Русия вмъква чл.13 в Одринския мирен договор, който й дава правото законно да организира и ръководи преселението на българите. В една от точките на договора има текст за пълна амнистия на българите, които са участвали във войната на руска страна, но този текст се крие умишлено от българското население. Руските офицери предупреждават населението, че ако не напуснат родните си места ще бъдат избити от турците за отмъщение. Чрез лъжи и измами с целенасочена агитация от руски агенти, българите са принудени от руската войска и нейните ръководители да се преселят против своето желание в пустеещите степи на Бесарабия.


Иван Дибич-Забалкански

Генерал Дибич получава лични указания от Николай I да организира преселението и съответни инструкции за движение, пребиваване, снабдяване и разселване на българите в империята. Прави впечатление, че обект на тази политика сред християните, са предимно българите, и то главно от източна Тракия. В същото време Русия не упражнява такъв натиск спрямо гърците в този район. Русия се стреми към Цариград и проливите – Босфора и Дарданелите и счита, че етническото мнозинство на българите в Източна Тракия е вредно за нейните интереси. За това българското население в Одринска Тракия трябва да бъде принудително изселено.

Когато изселническият въпрос за българското население във Влахия, Молдова и Бесарабия ангажира вниманието на международната общественост, остро възниква въпросът за самостоятелно българско княжество в Добруджа, васално на султана.

За реализиране на тази идея активно участие взема Васил Ненович виден представител на българските преселници. В тази насока работят още д-р Ив. Селимински, Михаил Кифалов, Хаджи Христо Хаджижеков и др. Идеята е лансирана още по време на войната като един от вариантите за настаняване и устройване на българските преселници и от другите краища на страната. В писмо от 17.05.1829 г. до руския император главнокомандващият ген. Дибич подхвърля идеята българите, които желаят да се изселят да бъдат настанени в Добруджа между Траяновия вал и река Дунав, като изтъква, че трябва да им се “обезпечи при сключването на мира полунезависимо положение, подобно на това, с което се ползват княжествата” (Влашко и Молдова). Поради трудностите при реализиране на този проект, официалните руски кръгове се отказват от осъществяването му.


Стефан Богориди

При изменената следвоенна обстановка идеята за автономна българска област в Добруджа е подета от българската емиграция във Влашко, която се опитва да я реализира. Чрез свои представители емиграцията запознава със своя проект видния османски сановник, българина, княз Стефан Богориди, син на Софроний Врачански. Стефан Богориди разговаря с висши представители на турската власт и уведомява ръководството на българската емиграция в Букурещ, че Високата порта е разположена да направи отстъпки на християнските си поданици, за да възвърне в своите граници многобройното трудолюбиво население, което напуснало страната непосредствено след войната. След първите сондажи е решено да се изпратят в Цариград делегати, които да изложат по-конкретно идеята и да разискват условията и пътищата за нейното осъществяване. С тази мисия са натоварени д-р Селимински и Тодор Икономов, но непредвидени обстоятелства (избухване на холерна епидемия в Букурещ и разпръскване на емигрантите) осуетява заминаването на делегатите. Освен това и Стефан Богориди променя отношението си към идеята за автономия.

След установяване на преселниците-българи в Бесарабия съвсем естествено е да настъпи сред тях носталгия по родния край. Тук земите са непознати. Битовите условия са лоши. В началото много от преселниците се устройват в землянки построени от самите тях. Дълго време много от хората не успяват да се съвземат от страданията претърпени през време на пътуването. Мнозина са загубили свои близки по дългия път. В някой райони земите определени за бежанците се свършват и това налага някой от преселниците да се отделят от своите близки и да се заселят на други места. Наред с това, първите две години след заселването са съпроводени от тежки зими, суша и слаба реколта. Бежанците са разочаровани от условията и новите земи в Бесарабия. У мнозина възниква желание за връщане по родните места.

За тракийските българи е много трудно да се аклиматизират в Бесарабия, с тамошния по-суров климат. Водата също не е така добра както тази в Тракия. По време на войната, а и след нея в Бесарабия се развива епидемия от чума. Много от новодошлите българи умират. И до днес южно от Болград стърчат каменни кръстове, знак за гробище, което местните жители наричат чумавите гробища. Друга причина, засилваща желанието за завръщане са неплодородните години 1831 и 1832, които довеждат до липса на храна за изхранване на бежанците

След настаняване в новите земи, поп Паскал често пътува до град Одеса, където се запознава с видни български търговци и родолюбци. Сприятелява се с Васил Априлов и Никола Палаузов. Те му внушават идеята, че това голямо изселване не е от полза за България и че обезлюдяването на Източна България ще утежни по-нататъшната борба за освобождението на страната.


Софроний Врачански

Знаменателно е, че поп Паскал, който е водач на един от изселническите кервани през 1830 г. също е между тези, които искат да се завърнат в родината. Той става организатор на идеята за завръщането. Не може един грамотен човек като него, в известна степен признат народен водач, в чийто гърди гори възрожденски огън, запален от Паисий и поп Стойко Владиславов (Софроний Врачански), да не се вслуша в техния призив. Няма съмнение, че поп Паскал, под влияние на разбирането да не се обезлюдят българските земи, организира завръщането на преселниците обратно в родината. Неговата агитация най-силно влияе на собствените му енориаши – козаревци. Малко са бежанците от Козарево, Твърдица и Конаре, които остават в Бесарабия.

Козаревци и Твърдичани, заедно с преселниците от другите села образуват внушителен керван от около 900 семейства и през 1832 г., начело с поп Паскал потеглят за България.


Александър II Гика

Бесарабските българи, които решават да се върнат по родните си места срещат голяма съпротива от румънските и руски власти. За това те изпращат двама пратеници в Цариград, с молба до султана да издаде заповед до влашкия княз Александър Гика да позволи на българите да се върнат зад Дунава. От Бесарабия те тръгват към края на лятото (Кръстовден) през 1832 г.

Пътят на завръщащите се преселници минава отново през Добруджа. Областта, през това време, поради честите войни е почти обезлюдена. Турските бейове-чифликчии, за да не изпуснат това трудолюбиво българско население молят бежанците, да останат при тях, като обещават да им дадат земя и добитък. Така Хасан Паша от Северна Добруджа, за да задържи преминаващите българи на чифлика си в Кара-юсуф им раздава по един чифт волове и земя. Същият паша и след Кримската война е заселил село Долен Гаргалък Северна Добруджа с българи връщащи се от Бесарабия.

Преминавайки река Дунав и навлизйки в Северна Добруджа, завръщащите се българи са привлечени от богатата на реки и гори северна част на областта, чиято природа е разнообразена с възвишения и обширни пасища. Тази земя им напомня родните места и много от тях решават да останат в нея. Заселват се в селата Бейдаут, г. Чамурлий, Ески баба, Потур, Хамамджия, Саргьол, Камана, Долно Чамурлий, Аджилар и др. Минавайки през Добруджа много от семействата и техните близки се заселват в различни населени места: Геленджик (Победа), Хаджи оглу Пазарджик (Добрич), Каралез (Царевец), Азиз бей (Паскалево), Ели бей (Пчеларово), Богданлий – Чамурлий (Житен), Богданлий (Белоклас), Каралий (Красен), Сараджа (Росица), Дели-Исуф (Лозница), Армутли (Крушари), Карасинан (Росеново), Карасулар (Ловчанци), Малко Чамурлий (Малка Смолница), Суйчук (Рилци), Гаргалък (Вранино), Краново.


Павел Атанасов

С малка част от преселниците, керванът на поп Паскал достига до селата Каралез (Царевец), Геленджик (Победа), Ези бей (Паскалево) и град Хаджиоглу Пазарджик (Добрич). Свещеник Павел Атанасов разказва, че през есента на 1832 г. пет шест каруци от завръщащите се изселници спрели при Каралезката чешма да отпочинат както те, така и добитъкът им (Тази чешма съществува и до днес и се намира в центъра на с. Стефан Караджа. По това време Ст. Караджа не съществува като селище, поради което чешмата носи името на най-близкото село Каралез, оттам идва и името й „Каралез чешма”).


Каралез чешма

Тъй като няма с какво да нахранят животните, отиват до близкото село Каралез да си вземат слама. Влизат в един двор и без да питат стопаните започват да пълнят колите си. В този момент виждат една стара жена – кадъна загърната с фередже, която се приближава към тях. Като чува, че говорят на гръцки снема фереджето от лицето си и им казва на гръцки – „От къде идвате и на къде отивате?”, те я питат от къде знае гръцки, а тя им отговаря „Аз съм гъркиня, но съм потурчена като бях мома. Затуй ви моля много, останете при нас. Ние тук сме само пет – шест къщи, а всичко е в изобилие — ниви, паша, гори.” Преселниците след като вземат слама отиват при своите при Каралезката чешма. След като разговарят със семействата си решават да се заселят в с. Каралез. Това били първите българи заселили се в това село.

Останалите преселници водени от поп Паскал достигат до Хаджиоглу Пазарджик и се установяват там. Тъй като в града няма нито черква нито свещеник родолюбивият българин – поп Паскал остава да живее временно и да проповядва словото божие на църковно-славянски език в новопостроената килия.

През 1835 г. от село Каралез в село Ези бей (Азиз бей, сега Паскалево) се преселват със семействата си братята Андрей и Кьор Коста както и семействата на братята Узун Колю и Йордан Каратанасови. Всички родом от Сливен. Те са първите българи заселили се в Ези бей. където от години живеели десетина турски семейства.

По-късно в село от Баш Бунар (Полк. Свещарово) идва Колю Михов (Чобан Колю) с тримата си сина Йови, Георги и Паню и дъщерите си Тодора и Неделя. Този род произхожда от с. Козосмоде (Козарево) Заедно с тях тук се преселва и Стоян Вълчев (Чифуда), със синовете си Димитър, Вълчо. Колю, Иван и Йовчо и дъщеря си Цона. Стоян Вълчев е родом от с. Генджелии (Младово, Новозагорско).

В следващите години, в селото се установяват и други български преселнически родове.

Родът на Злати Колев и синовете му се заселват в Ези бей на връщане от Бесарабия. Брадовият род е от с. Катуница – Сливенско. Караивановият род произхожда от с. Кортен. Родът на Димитър Попов идва от с. Козарево. Родът на Минчо Желев и Нейко Паскалев е от с. Хаинито.

Семейството на поп Паскал през лятото на 1833 г., заедно със семейството на братя Калинкови се преместват да живеят в село Геленджик. В това село свещеникът със собствени средства построява църква и училище. След 15 годишен престой в село Геленджик поп Паскал, заедно със синовете си Драгни и Вълчо и дъщерите си Мария и Каля се премества да живее в с. Ези бей. през 1848 г.

Преселващите се българи по родове отсядат в различни села на Добруджа, но често се местят от село на село и се устройват там, където най-много им харесва.

По-късно в Добруджа идват поединично или на групи българи от Балкана и се заселват тук.

Наличието на едро земевладение в Добруджа поражда необходимостта от допълнителна работна ръка. Поради това, в годините преди Освобождението и особено след Кримската война, в Добруджа съществувала практика да се набират временни и постоянни работници от различни райони на страната. Най-многобройни и с най-големи традиции в това отношение са жътварите от Търновско и Балкана. Често работниците, заедно със семействата си остават за постоянно и се заселват в областта.

Такъв е случаят с Торлаковия род. Едни от последните преселници в с. Ези бей са дедите на свещеник Павел Ат. Торлаков. Те са от ония жители на с. Хаинито (Гурково – Новозгорско), които не тръгват с изселващите се в Бесарабия. След години, когато научават, че техните земляци, начело с поп Паскал, се завърнали от Бесарабия и се установили в Добруджа, тръгват да дирят препитание при тях. В началото те идват през лятото по жътва и харман и след прибирането на реколтата се връщат в с. Хаинито. Това продължава няколко години. Наблюдавайки ги, поп Паскал посъветвал своите земляци вместо всяка година да изминават този дълъг път до родното си място да доведат тук и семействата си, тъй като в Добруджа има работа за всички. При едно от завръщанията в Хаинито се случва голямо наводнение, което ги подтиква да се изселят в Добруджа.

Дядото на свещ. Павел Атанасов има 6 братя: тримата остават в Хаинито, а останалите трима с още трима братовчеди, през 1857 г. идват в с. Ези бей.

В началото работят при поп Паскал, а бащата на свещ. П. Атанасов става селски говедар. Със спечелените пари си купува 30 дка нива.

По време на Кримската война военни действия на територията на Хаджиоглу Пазарджишка кааза не се водят. Но тази война стоварва върху плещите на населението нови допълнителни тегоби по издръжката на куриери, разквартируване на преминаващи войски и тяхното изхранване. Турските войски, лишени от каквато и да е военна дисциплина, отиват на война с надеждата да се обогатят за сметка на мирното население. Войната завършва с поражение на Русия. Великите сили принуждават Турция да извърши някои реформи. Променено е названието на поголовния данък-Джизието, който вече се нарича военен откуп. През 1856 г. турското правителство прокламира Хатихумаюнът.

След Кримската война, българите понасят следващ удар от Русия, която организира през 1861-1862 г. последното голямо изселване на българи в Русия. През лятото на 1860 г. руския посланик в Цариград, постига устно споразумение с турското правителство за обмен на население. Според него татари и черкези трябва да се изселят в българските земи, а българите – в Бесарабия и Южна Русия. Вследствие на руската агитация и лъжливите обещания около 5000 семейства т. е. около 30000 българи, главно от Търновско, Видинско и Одринско се изселват в Русия. От Крим са изселени в Добруджа около 60000 татарски и черкезки семейства.

В Ези бей са заселени 60 татарски и черкезки семейства. Турската държава оземлява всяко семейство с по 100 дка земя в местността „Ара бузалък“ (Междинна целина), която се намира на запад от пътя за Крушари и на изток от пътя Добрич-Росеново-Божурово. Татарската махала в Паскалево е разположена между главната улица от читалището за Добрич и улицата от Читалището за Крушари.

Заедно с татарите в село Паскалево (Ези бей) са заселени и черкези. Те също са оземлени, но не обработват земята. Черкезите са знаменити ездачи и разбойници, които тероризират областта, през времето когато живеят в Добруджа. На ръст са високи и стройни със сини очи. Жените им са също много красиви, споменът за тях дълго се пази от жителите на селото. Черкезите били големи крадци и убийци. Изселени са от Добруджа по силата на Берлинския договор.

За характера на черкезите свидетелства статия публикувана във вестник “Македония” бр. 81 от 15.09.1870 г. В статията се разказва за убийството на Коля – овчарят на даскал Димитър от с. Ези бей. По това време бродела разбойническата дружина на черкезина Дели Юсеин „Те отишли през нощта на Даскал Димитровата къшта и накарали овчаря Коля да им заколи едно агне. Коля им изпълнил желанието. След като им предал месото черкезите поискали и кожата на агнето. “Като земете и кожата – им рекъл Коля. – Господарят ми как ще ми повярва, че агнето на Мусафири съм го заклал.” На този отговор единият от черкезите гръмва и го убива. По късно черкезинът е хванат и вкаран в затвора.

Книга „Паскалево във времето“. Петър Янков Янков. 2007г. ISBN:978-954-371-064-5.

https://telegra.ph/ZASELVANE-NA-BLGARITE-V-PASKALEVO-01-10