BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
май 2019
П В С Ч П С Н
« апр.    
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031  

Георги Калоянчев – „Лъжовен е тоя свят, лъжовни са хората, но най-лъжовно е времето“


Георги Тодоров Калоянчев (Калата) е български актьор роден в Бургас на 13 януари 1925 г. След отбиване на военната си служба се записва в бившето театрално училище в София. Сред състудентите му в класа на професор Сърчаджиев били още Катя Зехирева, Коста Цонев и Катя Динева.

През 1951 г. руският режисьор Борис Бабочкин (по онова време поставил три пиеси в Народния театър) забелязва младия актьор и как превъплъщава образа в „Буря“ на Островски с хумор и драматизъм. Веднага след завършването на института, Калоянчев е приет в трупата на Народния театър. През 1952 г. завършва актьорско майсторство в ДВТУ „Кръстьо Сарафов“ в класа на професор Стефан Сърчаджиев.

Работи в „Софийски областен театър“, „Пернишки работнически театър“, Народен театър за младежта, Военния театър, Народен театър „Иван Вазов“ (1952 – 1957) и Сатиричен театър „Алеко Константинов“ (от 1956). В СИФ (1952 – 1962).

Дебютира в киното с филма Утро над родината (1951) – в ролята на циганчето Сали, е душата на компанията. Но след това за известен период от време не получава почти никакви роли. Точно в този период Калоянчев преминава от Народния в трупата на скоро създадения Сатиричен театър. Следва и поредица от незабравими образи в незабравими филми – щангистът в Специалист по всичко“ (1962), Кондов във „Вълчицата“, инспекторът в „Инспекторът и нощта“, фокусникът в „Най-дългата нощ“ (1969), Риксата в „Привързаният балон“ (1969), Джордано Бруно в италианската продукция Галилео Галилей“ (1969), Езоп в „Езоп“ (1971), „Неочаквана ваканция“ (1981), „Нощните бдения на поп Вечерко“ (1981), „Бон шанс, инспекторе!“ (1984), „За къде пътувате?“ (1986) „Големите игри“ (1999) и „Рапсодия в бяло“ (2002). Играе в над 50 филма.

През 1990 г. по сценарий режисьорът Иван Ничев заснема „Бай Ганьо тръгва из Европа“ с Георги Калоянчев в ролята на прочутия българин. Оказва се, че това е един от най-гледаните филми през първата половина на 90-те.

През 2006 г. излиза своеобразното продължение „Бай Ганьо се завръща от Европа“. Сценарият е писан специално за големия актьор, но десет години по-рано и дълго време не се намират пари за реализацията му. Всичко това налага нов актьор за ролята на бай Ганьо. Огромното си уважение към таланта на Калоянчев Иван Ничев доказва, като въвежда нов, несъществуващ герой в класическото произведение на Алеко Константинов – духът на Бай Ганьо. През 2006 г. след многото други призове и отличия Калоянчев получава и Наградата на Съюза на артистите за цялостно творчество.

Член на СБФД (1964), на САБ – в УС (1970 – 1973).

Най-голямата награда за него си остава званието Народен артист – в най-истинския му смисъл на актьор, всенароден любимец от близо половин век.

Автор е на автобиографичната книга Жив съм, ваш съм! (2003).

Умира на 18 декември 2012 г. в София, на 87-годишна възраст.

Актьорът Георги Калоянчев е един от големите мъже, който остава завинаги в сърцата на българите с таланта, чувството си за хумор и отдадеността на професията. Синът му – Ивайло Калоянчев, споделя, че дори в последните си дни Калоянчев запалвал цигара, макар и да нямал сили да я допуши, и си сипвал малка ракия. Малките човешки удоволствия, които идват след голямото удоволствие от любовта на публиката и сцената. След като болестта влошава състоянието му и го прави трудноподвижен, Калоянчев никога не пожелава да отиде отново до театъра. Иска колегите му да го помнят жизнен и активен. Да си го припомним и ние – с най-силните му реплики от представления, речи и интервюта.

„В тялото на всеки един от нас има толкова много фосфор, че от него могат да се направят 2000 клечки кибрит. Представяте ли си, какъв огън ще бъде това! А ние какво? Тук драснем клечка, там драснем клечка и накрая последната догаряща клечка лекичко пада в премръзналите ръце на стария човек.“

„Когато няма сол, има сълзи и от тях ще добием, но когато няма вяра, тогава е страшно. И когато нямате хляб, аз ще ви обичам, и когато нямате работа, аз ще ви обичам, и когато се чудите, как да свържете двата края, аз ще ви обичам. Спомнете си, че някой някъде ви обича, че тази страна ви обича – слънцето, небето, цветята, горите, полята, морето.“

„Сърцето иска едно, а главата“

„Лъжовен е тоя свят, лъжовни са хората, но най-лъжовно е времето.“

„Трябва вече да тръгвам нагоре, но не ми се ще.“

Георги Калоянчев – „Лъжовен е тоя свят, лъжовни са хората, но най-лъжовно е времето“

Безбройни са световните повратности, които човек среща през своя си живот. Докато е малък човек, стига да протегне ръчичка, да се усмихне или просто да каже „мама” и всички го трупат с похвали. И колкото повече се източва човек, колкото по-голям става, толкова повече похвалите намаляват, за да се изгубят на края, кой знае къде по трудните друмища на голямата световна похвала, за да се разпилеят в глупашки битки, наивни победи, бесплодни занаяти… Кога мравката срещне мравка, тя я докосва с краченца, за да й каже къде има зрънце, тревичка и сладко коренче. Когато се срещнат две пчели, те танцуват разни танцове, за да си съобщят къде има повече цвете и прашец. А ние, людете, уж умни и разумни, все тичаме някъде, все не ни остава време за човешка приказка, за крехката радост от окуражителния поглед, за един-единствен лъч на взаимно разбиране и топлина. А колко разумно може да бъде, дами и господа, ако се поспрем за малко от тази непрекъсната гонитба на наивна слава, власт, богатства, ако поумнеем от тая неописайната рък на там, рък насам, ако си спомним, че тичащият човек не само трудно диша, но и трудно се смее, че дори влюбените, когато се целуват, се спират на място. Лъжовен е този свят, господа, лъжовен, лъжовни са хората, но най-лъжовно е времето. Чака то човека да се захласне във въздуха, във влюбени очи, лунен залез и хоп, тури му бръчка на лицето, резка на душата, бяло му плисне в косите, залепи печално му устни… Какво си викате, а? Калата какви ги приказва, колко е нещастен! Нищо подобно, млади хора! В мене няма боязън, в тялото на всеки един от нас има толкова много фосфор, че от него могат да се направят 2000 клечки кибрит. Представяте ли си, какъв огън ще бъде това! А ние какво? Тук драснем клечка, там драснем клечка и на края последната догаряща клечка лекичко пада в премръзналите ръце на стария човек.

Мой беден български народ, в душата ти препускат хладни ветрове, в нивята ти кълнят бурени, в домовете ти кълне безверие. Мой нежен и раним български народ, надарен и търпелив, лъган и ограбван, от цветове и интереси, от чужди съветници и свои безбожници, мой нещастен български народ! Ние, твоите чеда, където и да се намираме далеч, граничим с България, на тази граница митничари няма. На тази граница стои нашата съвест, нашата доблест, нашата толерантност, гробовете на тие, които са били преди нас и люлките на тие, които идват след нас. Мой нещастен български народ, заради страданието ти – поклон!

Уважаеми дами и господа, когато няма хляб, има една стара приказка: „Имало едно време един дядо и една баба…”, когато няма сол, има сълзи и от тях ще добием, но когато няма вяра, тогава е страшно. И когато нямате хляб, аз ще ви обичам, и когато нямате работа, аз ще ви обичам, и когато се чудите, как да свържете двата края, аз ще ви обичам. Спомнете си, че някой някъде ви обича, че тази страна ви обича – слънцето, небето, цветята, горите, полята, морето. Че България ви обича. Млади хора, дано във вашите спомени звъни понякога и моят гласец. Дано във вашия път напред се гушне някъде и моя милост. Дано когато ви е доста тъжничко, или веселичко, си спомните за оня стар господин, който в късните дни на есента на своя живот дойде при Слави Трифонов.”

повтор от 20.10.2011

Монолог от Кабаре номер 2 от Георги Калоянчев from Nedyalko Velikov on Vimeo.