BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
май 2019
П В С Ч П С Н
« апр.    
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031  

Беди и страдания люлеят живота на актрисата Адриана Будевска

Тя притежава всичко онова, което властно грабва зрителя – талант, сценичен чар, обаяние, гъвкава и стройна фигура, стихиен темперамент, oдухотворено и красиво лице, което блести, когато е на сцената. Гласът ѝ е с широк диапазон, звучен, богато нюансиран и овладян до съвършенство. Неповторима е в своите превъплъщения. През театралния си път играе Офелия от „Хамлет“, лейди Макбет, Нора, Мария от „Иванко“, Настася Филиповна в драматизацията на „Идиот“ от Достоевски, кралица Елисавета в „Мария Стюарт“ на Шилер, Маргарита Готие, Фру Алвинг, Цена от „Змейова сватба“ на П. Ю. Тодоров и още много роли.

„Наред с необходимата дарба актьорът трябва да притежава несломим борчески дух, крепко здраве, за да може да понася всички огорчения, безсънни нощи. Трябва да има железни нерви, тъй като всяка вечер трябва да издържа на сцената душевни люшкания между възторга и страданието, между надеждата и отчаянието, между любовта и омразата“, споделя Адриана Будевска за работата си на актриса. В минути на творчество всичко извира от сърцето и чувствата ù. На сцената тя страда, моли, тъгува и ридае със своите нещастни героини. Наистина прави бляскава кариера в театъра, но животът ѝ е изпълнен с горчивина и страдания. Тя е истински символ на страданието.

Родена е на 13 декември 1878 г. в Добрич. Изучава театрално изкуство в Москва. Една вечер я представят на Чехов. Тогава той още е неизвестен писател. Тя срамежливо подава ръката си, а после изчезва. У Стороженко, където се събират хора на тогавашния руски елит, отива на гости и Толстой. Но Будевска закъснява и не успява да се срещне с него, а когато ù съобщават за визитата, тя разтреперана от притеснение казва: „Боже мой, по-добре, че си е отишъл“.

Състудентите ù в Русия я помнят като „вечно разсеяна, замечтана, „хвърчаща в облаците“…

Тя се завръща в България през 1899 г. На 29 ноември за първи път стъпва на сцената на „Сълза и смях“ като Василиса Милентиева в едноименната пиеса на Островски. Играе там 27 години и участва в турнета в провинцията. Николай Лилиев си спомня как един ден при него влязъл портиерът на Народния театър и му казал, че го търси „някоя си Будевска“. „Будевска не е някоя си, а най-голямата българска актриса, и ако не беше тя, нито вие, нито аз щяхме да бъдем тук“ – отговорил поета.

Актрисата минава под венчило с пловдивчанина Христо (Христофор) Ганчев, който е изключителна личност и надарен актьор. Той също е завършил в Русия. Близък е в сценичната работа на Будевска, както и до нежната ù душа. Наричали го „човек на протеста“. Съвременниците им разказват, че живеели щастливо и с голямо уважение един към друг. На ръце с Галя, тримесечното им момиченце, Будевска изпратила на фронта мъжа си. Повече никога не го видяла. Ганчев умира от тифус и холера през Балканската война в село Фенер, близо до Чаталджа в Източна Тракия.

Още непреглътнала загубата, изневиделица я сполетява друга непосилна болка. От живота си отива единствената ѝ дъщеря Галя. Останала сама, с малко средства и с две малки момченца, актрисата не спира да играе в театъра.

Нов удар стихийно и безпощадно връхлита наранената й душа – умира трагично в Торонто синът й Гани. С много сили и воля успява да се изправи и от този удар. Има още едно дете – Вили, макар и далеч от България. Притежава и любимото си изкуство – театъра. По това време започва да пише. Раждат се стихове и статии. Прави анализи на пиеси и роли, критични бележки за театъра и за културни събития в страната. Из под перото ù се раждат дневници, където изповядва богатият си духовен свят.

Животът поднася на Адриана Будевска нова горчива чаша. На 46 години, след като е вдъхнала дихание на почти сто образа от западната, руската и българската драматургия, след като е приобщила нашата публика към съдбата на героините от световната класика, е уволнена. Покрусена заминава за Аржентина при малкия си син Вили, който е единственият ù близък човек, останал след трагичната смърт на съпруга ù и след загубата на двете деца.

Малко преди края на своята театрална кариера, тя споделя: „И двадесет деца да имах, нито едно от тях не бих съветвала да стане актьор. Пътят, който ние – моите колеги и аз – извървяхме при създаването и изграждането на българския народен театър, беше път на постоянна тежка борба, която продължава и до днес. По-рано се борехме с неподходящи за работа материални условия, а сега се борим с бездушното отношение към театралното изкуство, с некомпетентността на отговорни фактори, от които зависи нашето творчество и хлябът ни. Фаворизацията, задкулисните борби на незадоволените славолюбия и амбиции, злобата морално ни терзаят и тровят атмосферата, в която трябва да изграждаме светлите образи“.

Будевска стига върхове, до които са стигнали малко български актриси. В края на дните си тя е сама и се чувства ограбена от живота. Запазила е само собственото си равновесие. За нея Николай Лилиев си спомня: „Гласът на Будевска – нейният шепот, нейното мълчание дори – беше очарование, израз на талант, на духовно благородство. Все още ми звучат репликите на Ирен от „Когато ние, мъртвите, се пробудим“, играна преди четиридесет години на сцената на Народния театър, които реплики Будевска произнасяше с необикновена нежност: „Позна ли ме, Арнальд?“ И това меко „л“, което Будевска беше донесла от Москва, тя нямаше защо да гони от своя изговор – тя, която пише, макар при друг случай: „Трябва да се смекчава коравината…“ Стоплена и приласкана само от погледите на хората, тя умира на 9 декември 1955 г. в София.

http://epicenter.bg/article/Mirela-Kostadinova–Bedi-i-stradaniya-lyuleyat-zhivota-na-aktrisata-Adriana-Budevska/173724/11/105