BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
Июнь 2018
Пн Вт Ср Чт Пт Сб Вс
« Май    
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930  

Яворов гръмва Лора, твърди Симеон Радев

Яворов

Пейо Тотев Крачолов-Яворов е най-известният ни самоубил се поет. Той е и един от най-големите творци в българската литература.

Почитателите на поета освен стиховете, знаят и биографията му, сигурно са прочели и мемоарната книга на Михаил Кремен, близък негов приятел.

Заради младите ни читатели ще разкажем най-интересното и значимото от драматичните истории, белязали бурния живот на поета харамия. С надеждата, че това ще ги провокира да посегнат и към стиховете му. Яворов не бива да бъде забравен.

«И все пак Яворов убива дъщерята на Петко Каравелов. Това го знаят почти всички известни дейци на македонската организация…»

Тази стъписваща присъда е на Симеон Радев, автора на знаменития тритомник «Строители на съвременна България». Казва го в работната стая на Никола Фурнаджиев и Валери Петров в издателство «Български писател». А ги записва и публикува в книгата си «Живот под линия» поетът Иван Динков.

Причината Симеон Радев да каже тези думи е една тъжна среща, случила се малко преди това. В стаята на завеждащия отдел «Поезия» Фурнаджиев влиза Дора Кремен, съпруга на Михаил Кремен, който остана в историята с мемоарно-документалната си книга «Романът на Яворов».

Дора Кремен вече е доста възрастна, има сериозни психически проблеми и се е самообявила за любовница на Яворов. Още с влизането си в стаята започва да разказва за «любовната» си връзка с поета и да крещи, че Лора била сифилитичка.

Фурнаджиев деликатно извежда Дора Кремен от стаята. След нейното излизане настъпва тягостна тишина. «Живот — горчиво въздъхва старият писател, един от най-близките приятели на Димчо Дебелянов. — Никога няма да забравя как Димчо ридаеше върху гърдите на Яворов в църквата «Света Неделя», как целуваше македонското му рухо. Не искаше да го пусне към гроба…»

Казаното от Симеон Радев всъщност преобръща тезата на Михаил Кремен, че във фаталната нощ на 29 ноември 1913 г. Лора Каравелова сама се прострелва с пищов, а ужасеният от станалото Яворов се гръмва в слепоочието със същото оръжие. Преди това на лист хартия надрасква предсмъртното си писмо само от две изречения: «Моята мила Лора се застреля сама. Ида и аз подир нея». Изстрелът само ранява слепоочието на поета и той почти ослепява.

Всъщност още тогава според софийската мълва Лора не се е самоубила, а била убита от своя ревнив съпруг. Въпреки това през годините на соца официалната версия беше, че поетът не е застрелял любимата са, а тя се гръмва сама от ревност и отчаяние.

Как се стига до този кървав финал, лишил тогавашна София от една от най-красивите жени и България, а защо не и Европа от един от най-големите поети? Точно 11 месеца по-късно — на 29 октомври 1914 г., Яворов поглъща голяма доза отрова и се застрелва.

Пейо Тотев Крачолов е роден на 1 януари 1878 г. в Чирпан. Завършва пети гимназиален клас в Пловдив. През 1897 г. прекъсва образованието си поради материални трудности и започва работа като телеграфист в Чирпан. До 1990 г. сменя различни селища — Стара Загора, Сливен, Стралджа, Анхиало (днес Поморие), София. По това време симпатизира на Българската работническа социалдемократическа партия (БРСДП) на Димитър Благоев.

Започва да пише стихотворения едва 14-15-годишен. Първата му публикувана творба е стихотворението «Напред» във вестник «Глас македонски». То се появява по времето на Мелнишкото въстание и сякаш бележи началото на връзката му с ВМРО и поробена Македония.

В Анхиало написва поемата си «Калиопа». Тя силно впечатлява членовете на литературния кръг «Мисъл» — д-р Кръстьо Кръстев, Пенчо Славейков и Петко Ю. Тодоров. Този кръг възниква около едноименното авторитетно литературно списание, което д-р Кръстев започва да издава през 1892 г.

Към «Мисъл» е привлечен и младият поет с твърде непоетична фамилия Крачолов. Пенчо Славейков измисля псевдонима му Яворов, с който той подписва първата си книжка «Стихотворения» през 1901 г. Освен кръстник Пенчо Славейков написва предговора за второто издание на стихосбирката през 1904 г. Пейо Яворов вече е свалил униформата си на телеграфопощенец и работи като библиотекар, след това става драматург на Народния театър. Специално за него написва пиесите си «В полите на Витоша» (1910) и «Когато гръм удари, как ехото заглъхва» (1912).

През 1897 г. Яворов става симпатизант, а след това и член на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). От 1901 до 1902 г. списва легалния орган на ВМОРО в. «Дело». През същата 1902 г. влиза в Македония като боец от четата на Михаил Чаков. Скоро обаче е пленен от върховистка чета и се завръща в България. («Върховисти» наричат членовете на Върховния македоно-одрински комитет (МОО), ръководен орган на Македоно-Одринската организация. Първоначално МОО си сътрудничи с ВМОРО, но после двете организации се скарват — б.а.)

В писмо до баща си Тотю Крачолов Яворов пише: «Ходих четири месеца из Македония, издавах между другото вестник там, бих се навръх Гергьовден с турците и се завърнах, както знаете, жив и здрав…»

Членството в литературния кръг «Мисъл», където е привлечен за сътрудник и редактор, не пречи на Яворов да ръководи и редактира различни издания, свързани с ВМОРО — «Дело», «Свобода или смърт», «Автономия», «Илинден». За втори път влиза в Македония с четата на Яне Сандански.

Става близък приятел и сподвижник на Гоце Делчев, както и негов биограф — през 1904 г. издава книгата «Гоце Делчев».

На Кюстендилския конгрес на ВМОРО е избран за допълнителен член на Задграничното представителство на организацията. През 1909 г. издава мемоарно-есеистичната си книга «Хайдушки копнения. Спомени от Македония 1902-1903».

В тази книга има един знаменателен епизод. Четата, в която са Яворов, Йонко Вапцаров (бащата на Никола Вапцаров) и още няколко мъже, е обградена от турци в с. Голешево.

Гърмят, псуват се и чакат да падне нощта. В един момент Яворов решава, че трябва да унищожи книжата в чантата си, за да не попаднат в турски ръце.

«Но щом казах да пристъпя към действие, студен пот ме изби, пръстите ми отмаляха: нима наистина ще мра! И животното, властно и грозно в своето ужасение, въстана у мене со всичка сила. Аз повърнах писмата в чантата си — и отдъхнах, като че бях нанесъл смъртоносен удар на самата смърт», пише Яворов в «Едно сражение».

Малко преди да се стъмни, турците пращат кмета на селото, който моли четниците да се предадат, защото иначе турците ще подпалят къщите. Те му отвръщат с люти закани и псувни, най-активен е Йонко Вапцаров. Яворов мълчи, слуша препирнята и изведнъж: «Без да се обадя, без да се целя, с чувството на човек, който протяга ръка да смаже забръмчала върху стъклото муха, аз гръмнах върху селянина.

— Ваа!… отсече думата си той и се хвърли в улицата.

— Удри, майка му стара, какво го слушаме — креснаха другарите зад мене: Не можа ли да го простреш!»

Представяте ли си как нежният поет Яворов, авторът на «Две хубави очи», «Душата ми е стон», «Ще бъдеш в бяло» и др., изведнъж озверява и гръмва срещу човек, когото всъщност е дошъл да освобождава от турците! По-късно на четата идва помощ и заедно отблъскват врага. А Яворов и още неколцина пребиват с камъни един неуспял да избяга турчин.

След 1903 г. Яворов прекратява революционната си дейност. Той преживява много тежко смъртта на Гоце Делчев и разгрома на Илинденското въстание, влиза и в конфликт с Яне Сандански. Но до края на живота си остава свързан с ВМРО.

През 1910 г. Яворов участва във възстановяването на революционната организация и е избран за запасен член на нейния Централен комитет. След избухването на Балканската война през 1912 г. участва като доброволец в Македоно-одринското опълчение. Малко преди да замине за Кюстендил, се венчава за Лора Каравелова, дъщеря на българския политик и държавник Петко Каравелов. Още докато пътува, той й пише: «Мила, скъпа Лора. Мисля за тебе. Целувам разпятието. То ще ми донесе успех в борбата, която е свята.»

По време на войната Пейо Яворов командва чета от 9-има души. Тя се придвижва по долината на река Места и излиза на Бяло море при Кавала. За участието си Яворов е награден е с кръст «За храброст».