BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
септември 2019
П В С Ч П С Н
« авг.    
 1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30  

1896 година: Помирението между Русия и България

След падането на Стефан Стамболов (май 1894 г.) княз Фердинанд назначава нов кабинет, начело с д-р Константин Стоилов. Новият министър-председател е добре известен на българската общественост. Като юноша завършва престижния Робърт колеж в Цариград (1871 г.) и право с докторат в също така престижния университет в Хайделберг (1877 г.). За да разшири още познанията си в юриспруденцията следва известно време и в Париж. Завръща се в България не само с богата езикова култура, но и със солидни познания като юрист.

Като висш съдебен магистрат (председател на Софийския губернски съд) е включен по право в Учредителното събрание. Отчитайки големите му познания като юрист е привлечен в състава на Парламентарната комисия, която да предложи проекта за конституция. От този момент насетне последва възходящата му политическа кариера. Заедно с Григор Д. Начович и Димитър Греков е един от водителите на консервативното течение в Учредителното събрание, което след това се преобразува и в политическа партия под същото име. Една от първите му стъпки като изявен вече политически деец е участието му в състава на делегацията, като поднася на княз Александър I Батенберг акта за избирането му на български престол (1879 г.). Със своя безупречен външен вид и с изисканото си поведение д-р Константин Стоилов привлича вниманието на австрийския принц, който го назначава за ръководител на Канцеларията и на Политическия му кабинет. В това си качество придружава княза при посещенията с цел да се представи на управляващите във Виена, Берлин, Лондон, Париж, Рим и Цариград.

Един от по-малко известните моменти в биографията на д-р Константин Стоилов е неговата дипломатическа мисия в С. Петербург, където се среща и води разговори с меродавните руски кръгове за изменението на Търновската конституция в угода на княз Александър Батенберг. Макар че визитата му завършва без успех заради категоричния отказ на император Александър II, младият сътрудник не губи приятелството на своя господар. Напротив, доверието на последния към него нараства още повече. Показател за това е назначаването му след държавния преврат от април 1881 г. за министър на външните работи и изповеданията. След враменно прекъсване, д-р К. Стоилов е избран за депутат в IV Обикновено народно събрание (1884 г.). Политическата му звезда засиява по-силно на българския небосклон в периода на Регентството (1886-1887 г.). Заедно с Димитър Греков и К. Калчев (Хаджикалчев) е включен в състава на българската делегация за намиране на нов кандидат за българския престол, освободен от княз Александър I Батенберг. Това обстоятелство му позволява да бъде един от първите български политици, установили пряк контакт с бъдещия български владетел – принц Фердинанд Сакскобургготски. Докато трае процедурата около идването на Кобурга в България, д-р К. Стоилов е възнаграден отново с министерски пост в правителството на д-р Васил Радославов (1886 г.). През юни 1887 г., той става и следващият министър-председател на България, което не можеше да стане без съгласието на всесилния тогава регент Ст. Стамболов. През това време Консервативната партия е изчезнала вече от политическия хоризонт на страната, поради което той поема високия правителствен пост като безпартийна принадлежност. В това си качество взема участие и в кабинета на Стефан Стамболов, съставен на 20 август 1887 г., като титуляр на правосъдното министерство. В края на 1888 г. напуска правителството, но не поради политически причини, а поради несъгласие и съпротива на управляващото стамболовистко мнозинство в Народното събрание по предложения от него проект за Наказателен кодекс.

От този момент пътищата на д-р К. Стоилов със Ст. Стамболов се разделят завинаги, но не и със стоящия над министър-председателя княз Фердинанд. Напротив, по внушение на Двореца, той се включва като един от предводителите на т. нар. „Съединена легална опозиция“, която подема шумна кампания срещу управлението на стамболовистите и на практика успява да настрои против него общественото мнение.

Тази е една от причините, поради която след отстраняване на правителството на Ст. Стамболов (май 1894 г.) князът да му възложи съставянето на новия кабинет. С този акт Фердинанд се надява да бъде уважена поредната му заявка за помирение с Русия.

В С.Петербург обаче, където наблюдават с изключително внимание развоя на политическия живот в Княжеството не реагират по никакъв начин. Петербург изчаква да се види какви ще бъдат конкретните външнополитически действия на новия български кабинет. Първият смущаващ за руската дипломация факт е, че въпреки обявената от кабинета програма за нормализиране на отношенията с Освободителката, управлението на Министерството на външните работи и изповеданията е поверено на Григор Д. Начович, близък съидейник на министър-председателя Стоилов, но познат като върл русофоб. Освен него в състава на правителството влизат и още някои други видни русофоби – д-р В. Радославов – като титуляр на народното просвещение и полк-. Рачо Петров – като военен министър .

При последвалата реконструкция на кабинета през септември 1884 г. Начович и Радославов са извадени от него, а начело на Външното министерство застава самият министър-председател д-р Константин Стоилов. Това е вече сериозна заявка, че новият кабинет е твърдо решен да върви към нормализиране на отношенията с Русия. Обстоятелството, че полк. Р. Петров запазва своя пост все още държи руската дипломация нащрек. Това е и главната причина, поради която управляващите в Санкт Петербург не допускат идването на българска делегация на погребението на император Александър III, починал междувременно през октомври 1894 г.

Пропукването на ледовете

в двустранните руско-български отношения настъпва през пролетта на 1895 г., когато на мястото на наскоро починалия министър на външните работи на Русия Н. Гирс е назначен княз А. Б. Лобанов-Ростовски, който по онова време е заемал поста посланик във Виена и като такъв е посветен отлично с политическата обстановка на Балканите. Чрез руския посланик в Цариград Нелидов и френския консул в Пловдив Стег на българското правителството е подсказано, че е настъпил момента за подобряване на двустранните отношения.. Кабинетът на д-р К Стоилов веднага поема подадената му ръка и още през май с. г. формира една високопоставена делегация, възглавена от председателя на VIII Обикновено народно събрание Теодор Теодоров, в състава на която са включени едни от най-видните български русофили – митрополит Климент Търновски, Иван Вазов, д-р Димитър Моллов и др.

Формалният повод за нейното изпращане е да поднесе венец на гроба на починалия бивш руски монарх Александър III, а на практика да обозначи нормализирането на двустранните отношения. Това проличава от срещите на делегацията с руски високопоставени лица и най-вече със самия титуляр на Външното министерство – княз А. Б. Лобанов-Ростовски. При срещата си с българските делегати Князът дава да се разбере, че руското правителство е готово да се помири с България в случай, че българското правителство изрази желание да промени радикално своята политика спрямо Освободителката. След това последва срещата и с новия руски император Николай II. От българските делегати на аудиенция е приет само митрополит Климент, което е показател какъв ще бъде и главният въпрос за обсъждане. Висшият духовник излиза от срещата със светнали от радост очи. На придружаващите го български лица заявява, че монархът му подхвърлил, че би се радвал да види българския престолонаследник в лоното на православната вяра.

По време когато българската делегация е в Петербург, в София е извършен атентат срещу Ст. Стамболав. Бившият диктатор умира от нанесените му многобройни рани. Това дава повод на западноевропейската преса да се нахвърли срещу правителството на д-р Стоилов, в смисъл че то е виновно за станалото събитие. Министър-председателят е отлично информиран за причината за гибелта на своя предшественик, но отказва да я признае публично, не го прави, нито тогава, нито по-късно. В своя дневник, обаче той си е позволил да отбележи само: „сближението ни с Русия е вината (на българското правителство – б. а.) за всичкото европейско негодувание“. По този начин той замълчава за пряката вина на Двореца.

Кобургът посреща известието на българската делегация твърде неприязнено тъй като то го изправя пред нови тежки изпитания. Най-тревожното според него е искането на руската страна за прекръщаването на престолонаследника от католическо в източно вероизповедание. Това го изправя пред две твърде големи препятствия. Първото от тях е от страна на неговата съпруга княгиня Мария Луиза, ревностна католичка, която бе дала съгласието си да му бъде съпруга само в случай, че децата от съвместния им брак ще принадлежат на нейното вероизповедание, а то бе същото и на самия Фердинанд. Второто препятствие идваше направо от Рим, където тогавашният папа Лъв ХIII незабавно заявява, че промяната на вероизповеданието на малкия принц ще бъде последвано от отлъчване на българския владетел от Католическата църква.

От биографите на Кобурга знаем, че той не е бил особено религиозна личност, но все пак, той е трябвало да намери начин как да се справи с възникналите нови препятствия. Със съпротивата на съпругата си, според свидетелства на съвременници („Спомените“ на Добри Ганчев), узнаваме, че той е постъпил спрямо нея твърде безцеремонно и брутално. От този момент, макар че тя му ражда още три деца, настъпва пълен крах в семейните им отношения, което е и главната причина за нейната преждевременна смърт Мария Луиза умира през януари 1899 г. само на 29 годишна възраст.

Неимоверно по-трудна задача се оказва преодоляването на съпротивата на главата на Римокатолическата църква. В борбата срещу заканата на папа Лъв ХIII се включва майката на Фердинад – княгиня Клементина. Тя е дъщеря на френския крал Луи Егалитето и е добре позната на европейската общественост. Климентина се обръща за помощ към австро-унгарския императорски двор. И успява. След предприетите от Виена действия папа Лъв ХIII прави компромис: той ще издаде анатема срещу българския владетел, но няма да я огласява публично, поради което тя ще се счита без каквито и да било последствия за него.

Едва след компромиса от страна на главата на Римокатолическата църква княз Фердинанд обявява със специална прокламация, че е дал съгласието си за преминаване на неговия престолонаследник в лоното на източното православие.

Самата церемония се извършва през февруари 1896 г. Кръстник на българския престолонаследник – бъдещият цар Борис III, става самият руски император Николай II. На церемонията той е представен от княз Голенищев-Кутузов. С миропомазването на малкия княз се счита, че прекъснатите близо десетилетие двустранни отношения се възстановяват. За нов дипломатически представител в България е изпратен Николой Чариков.

Последното препятствие пред руско-българското сближение остава полк. Рачо Петров. Империята никога не забравя да доведе нещата докрай. Той е принуден да напусне кабинета през ноември 1896 г.

За Княз Фердинанд остава равносметката: да, той бе постигнал повече, отколкото се искаше от него. Постигнал бе голямата си мечта – да бъде признат за законен български владетел. След помирението с Русия, друго не можеше и да се очаква. Веднага след това следва и формалното му признаване като български княз и от останалите Велики сили, както и от Османската империя и от съседните на България Балкански държави. Фердинанд можеше да тържествува.

Но и в политиката всяка победа има цена. И цената за победата на Кобурга бе заплатена от този, който най-много допринася за нея – кабинетът на д-р Константин Стоилов. От февруари 1896 г. той повече не е нужен на Кобруга. Формалната причина е поредицата от непрекъснати конфликти по най-различни проблеми от вътрешно и външно политическо естество. Между Правителството и Двореца отношенията стават нетърпими. В началото на 1899г. д-р Стоилов е принуден да подаде оставката си. Той бе извършил своето и повече не бе необходим.