BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
ноември 2019
П В С Ч П С Н
« окт.    
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930  

ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА

ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА
11 (23) август 1877

Иван Вазов

Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека

Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!

Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.

О, Шипка!

Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!

Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: „Търчете! Тамо са раите!“
И ордите тръгват с викове сърдити,
и „Аллах!“ гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговаря с други вик: ура!
И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.

Пушкалата екнат. Турците ревът,
насипи налитат и падат, и мрът; –
Идат като тигри, бягат като овци
и пак се зарвъщат; българи, орловци
кат лъвове тичат по страшний редут,
не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Щурмът е отчаян, отпорът е лют.

Три дни веч се бият, но помощ не иде,
от никъде взорът надежда не види
и братските орли не фърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх –
кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всичките нащрек са!

Последният напън вече е настал.

Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: „Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!“

При тез думи силни дружините горди
очакват геройски душманските орди
бесни и шумещи! О, геройски час!
Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва – гърдите остаят
и сладката радост до крак да измрът
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една смърт юнашка и с една победа.
„България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!“

Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък – бомба,
всяко нещо – удар, всяка душа – плам.
Камъне и дървье изчезнаха там.
„Грабайте телата!“ – някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рояк,
катурят, струпалят като живи пак!
И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели,
и въздуха цепят със демонский вик.

Боят се обръща на смърт и на щик,
героите наши като скали твърди
желязото срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч…
Но вълни по-нови от орди дивашки
гълтат, потопяват орляка юнашки…
Йоще миг – ще падне заветният хълм.
Изведнъж Радецки пристигна със гръм.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!

Произведението е част от стихосбирката „Епопея на забравените“, посветена на героите от национално-освободителните борби и Възраждането на България през XVIII и XIX век.

Самата ода „Опълченците на Шипка“ е посветено на участието на българското опълчение в Руско-турската война (1877 – 1878). То описва боевете при Шипка през август 1877. Подзаглавието на творбата е „11 август 1877“, това добавя историчност и документален характер на темата.

Одата „Опълченците на Шипка” е написана в Пловдив и е част от знаменития цикъл на Иван Вазов „Епопея на забравените”.

И продължи: поводът за създаването на тази епопея е в известна степен противоречив. Великият ни поет чете в един от пловдивските вестници спомени на Захари Стоянов, в които той разказва за последните дни и часове от живота на водачите на българската национална революция.

Тези печални факти изпълват поета едновременно със скръб и гняв, а заедно с това той получава и книга с романтични поеми на своя любим френски писател и литературен кумир Виктор Юго. Вазов е изумен от мащаба и размаха на езика, на който те са написани.

Тези два факта провокират и вдъхновяват писателя, тогава все още твърде млад – през 1884 г. той е на 34 г., да създаде и на български такъв цикъл, в който той обръща поглед към миналото, към националната революция, към нейните събития и герои. Събития и герои, които някои българи много бързо след Освобождението са забравили, припомни Мирела Иванова.

„Опълченците на Шипка” излиза за първи път в стихосбирката на Вазов „Поля и гори”, издадена през 1884 г. в Пловдив. А по-късно е включена в цялостната концепция на „Епопея на забравените” в стихосбирката „Поеми”.


Шипка! Тук изгря свободата на България!

„И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!…“
Иван Вазов, „Опълченците на Шипка“

Битката за Шипка на 23 август 1877 година е повратен за хода на Руско-турската война.

На 23 август 1877 г. е решителният бой на връх Шипка по време на Руско-турската освободителна война.

Битката, в която главни действащи лица са 72 000 руски войни и българските опълченци, които оставиха костите си по бойните полета на Плевен, Шипка и Стара Загора, спасява войната, а оттам и цяла България.

Целта на турското военно командване е неговите бойци да преминат Стара планина, за да се съединят с войските на Мехмед Али паша. Заедно те трябвало да подпомогнат отбраняващия Плевен Осман паша, а после да изтласкат обратно руснаците зад Дунав.

В началото на месец август настъпателният устрем на руската армия е спрян по всички направления.

В новата обстановка от особено значение за Главното командване на руската армия е задържането на овладените старопланински проходи.

В изпълнение на тази задача е отделена специална група войски, т.нар. Балкански отряд, под командването на ген.-лейт. Ф. Ф. Радецки. Фронтовата линия е дълга (над 120 км), не е известно и мястото, което ще бъде атакувано от армията на Сюлейман паша.

Затова на проходите са оставени малки отряди, които да поемат първия удар на противниковите части и да ги задържат на всяка цена до пристигането на основния резерв на отряда.

За отбраната на прохода е сформиран така нареченият Шипченски отряд. Новата бойна единица се състои от 7500 руски войници и български опълченци. Тя разполага с едва 27 оръдия.

Първоначално в състава му влизат 36-ти пехотен Орловски полк, първа, втора, трета, четвърта и пета опълченски дружини, три конни сотни, пионерен взвод.

Начело на отряда е командирът на българското опълчение генерал-майор Николай Столетов.

Срещу тях настъпва Централната османска армия с 27 000 войници, 48 табура, 16 конни ескадрона и 48 оръдия.
С това числено превъзходство трябва най-напред да се сломи духа на руско-българския отряд, да бъде унищожен в неравностойна битка и в крайна сметка да се осъществи преминаване в Северна България, където се намират други турски армии.

На 19 август ген. Столетов съобщава, че целият корпус на Сюлейман паша е построен срещу Шипка, че силите му са огромни, но че неговите бойци (36-ти Орловски пехотен полк и пет български опълченски дружини – 5500 души с 27 оръдия) ще се бият докрай и че подкрепления „са крайно необходими“.

Но ген. Фьодор Радецки, чиито войски са разположени на фронта от Севлиево до гр. Елена, счита, че придвижването на турците към Шипченския проход е само демонстрация и че главният удар ще бъде нанесен откъм Осман Пазар (днес гр. Омуртаг).

Сюлейман паша насочва войската си към Шипка на 20 август 1877 година. Атаките започват на следващия ден през нощта. Частите от колоната на Реджеб паша се придвижват към вр. Малък Бедек и около 7 часа сутринта превземат руските постове, изграждат позиция и разполагат там батареята си.

Към 8 часа атакуват руските позиции на връх Свети Никола.

Нападението е отблъснато от пехотата и Стоманената батарея.

Позициите на защитниците на Шипка са обхванати от противниковите части във вид на подкова. Една страховита подкова, заплашваща да се превърне в огнен обръч, прекъсващ единствения свободен път, водещ към Габрово.

Така съдбата не само на прохода, но и на войната, се оказва в ръцете на малкия отряд руски войници, български опълченци и техните командири.

Боевете за Шипка, останали в историята с името Шипченска епопея, започват на 21 август 1877 година.

В нощта преди заветния ден на проведения военен съвет ген. Столетов произнася следните емоционални, но и уверени думи: „До последния човек ще сложим костите си, а позицията не ще предадем”.

През този ден предната отбранителна линия на защитниците, разположена по стръмните склонове на връх Свети Никола (днес връх Шипка) и Орлово гнездо се оказва мястото, ожесточено атакувано ожесточено турската армия. Командир на тази позиция е флигел – адютант полк. граф М. П. Толстой, командир на трета бригада от Българското опълчение.

На 21 август сутринта войските на Реджеб паша започват атака срещу позициите на връх Св. Никола, а челните части на Шакир паша настъпват срещу Орлово гнездо. Положението на защитниците на прохода се влошава и от липсата на вода. Турската пехота държи под постоянен обстрел единствения водоизточник — един ручей в източното подножие на връх Св. Никола.

В отбраната на Шипченския проход българските опълченци се сражават героично. Отблъсквайки 7 атаки през първия ден, руско-българският отряд дава 250 убити и ранени.

Руските войници и българските опълченци отблъскват противника със залпове, камъни и ръкопашни схватки.

Опълченецът от Първа дружина Леон Крудов прехваща смело турска граната и я хвърля обратно към настъпващите, артилеристът подпоручик Киснемски използва турски трофеи и изработва фугаси, ранените отказват да отидат в лазарета, получават най-необходимата медицинска помощ и отново се връщат в строя.
В разгара на боя на позициите пристига 35-ти пехотен Брянски полк. Орловци, брянци и опълченци – те са героите на този първи ден, те поставят началото на последвалите героични страници от славната отбрана на прохода.

На 22 август Сюлейман паша изненадващо не предприема нова атака. Той използва времето, за да организира подробно разузнаване и да изработи план за действие на следващия ден. Османските сили инженерно подготвят заетите изходни позиции. Монтират нови артилерийски батареи на първата площадка под Орлово гнездо.

След прегрупирането на турските сили на 22 август, през следващия ден – 23 август Сюлейман паша започва мащабна офанзива, целяща да увенчае с успех неговото намерение да обхване шипченския отряд от три страни – запад, юг и изток и да прекъсне връзката му с Габрово. Той е така сигурен в своята победа, че предната вечер изпраща следното донесение до султана: „Русите не могат нито да се съпротивляват, нито да се изплъзнат от ръцете ни. Ако тая нощ противникът не се опита да избяга, то утре сутринта ще подновя атаките и, надявам се, ще го смачкам”.

На 23 август 1877 година е решителната битка в прохода.

През този ден ударните атаки на противника са насочени срещу Главната руска позиция, включваща височините Шипка, Централна и Волинска.

Под връх Шипка и на Орлово гнездо противниците са на метри едни от други. Турската атака започват около 4 часа сутринта с артилерийски огън. Около 10 ч. Сюлейман получава и свежо подкрепление, а целта изглежда постигната.

Към обяд турските атаки са отбити, но положението на защитниците на прохода остава тежко. Патроните и снарядите са на привършване.

Към 14 часа конница черкези напада главната позиция в тил, но е отблъсната. В този особено критичен момент командирът на 35-ти пехотен Брянски полк полк. А. О. Липински повежда в атака 150 войници, които изтласкват успешно нападателите. От позициите на Втора и Трета опълченски дружини с командири майор Куртянов и майор Чиляев се чуват песни и викове „ура”.

Към 17 ч. настъпва критичният момент.
По скатовете лежат труповете на повече от 1380 защитници. В боя се хвърлят всички, включително и тежко ранените. Суеверен страх обхваща турците, когато срещу тях политат трупове. В последния момент идва помощ.

Майор Чиляев се е обърнал към опълченците със следните думи: „Братя, неприятелят ни обкръжи от всички страни. Път за отстъпление няма! Ще се държим, докато дойде помощ, а ако не успее да дойде, ние всички ще положим кости за освобождението на България!”

В спомените си подпоручик Стефан Кисов, командир на Първа рота в Трета опълченска дружина, описва тези часове по следния начин: „Атаките не свършват, те стават все по-чести и ожесточени. Сред нашите редици се чуваха гласове: „Блъскайте, бийте, юнаци! Да умрем, както са умирали нашите прадеди”.

Константин Везенков, лекар в Опълчението, виждайки група войници, останали без командири след една от поредните мощни атаки на противника, напуска временно превързочния пункт и повежда бойците към оголения участък на позицията. По-късно през деня д-р Везенков не се поколебава сам на кон да премине по непрекъснато обстрелваното трасе и да занесе на ген. Столетов писмото за приближаването на Четвърта стрелкова бригада към прохода.

Драматизмът на нестихващите боеве ражда много случаи, които днес приемаме за подвизи, но тогава се смятат за нещо естествено. Такъв е случаят с Николай Караев – Дудар, ординарец на полк. княз Вяземски, командир на 2. бригада от Българското опълчение. Той участва във взривяването на фугаси, охранява единствения извор за вода на Шипка и помага при спасяването на ранения полк. Вяземски.

На Орлово гнездо рамо до рамо се сражават руският войник Никифор Миколенко и българският опълченец Димитър Цветков. По време на една от ожесточените турски атаки срещу тази позиция опълченецът защитава с тялото си своя другар и пада тежко ранен. В знак на признателност към спасителя си руският войник узаконява името „Болгарев”, което прибавя към своята фамилия.

Към 17 часа в окопите на Шипченската позиция има повече убити и ранени, отколкото здрави и годни за битка войници и опълченци. Но те знаят – път за отстъпление няма, има само борба на живот и смърт.

В тези тежки за отбраната на прохода часове пристига дългоочакваната помощ – първите бойци от 16-ти стрелкови батальон на Четвърта стрелкова бригада. С тяхна помощ турските войници, вече проникнали на пътя за Габрово, окончателно са отблъснати и върнати на старите им позиции.

Отстояването на прохода и през следващите три дни с пристигналите подкрепления показва на противника категорично, че трябва да изостави първоначалния замисъл за успешна обсада на шипченските позиции и настъпление в Северна България.

Изходът на войната, е решен на Шипка.

На чуждестранните кореспонденти, посетили Шипченския проход след шестдневните августовски боеве, ген. Радецки заявява: „Пишете главно за храбрите ми полкове и доблестното българско опълчение, които, когато нямаха боеприпаси, отблъскваха турските атаки с камъни”.

Днес на Шипка има надпис: „Тук изгря свободата на България“.

Малцина знаят обаче защо руското командване е било изненадано от присъствието на армията на Сюлейман паша в Южна България.
В началото на бойните действия тя се намира в Албания, но е била превозена оттам с английски кораби по нареждане на английския премиер Бенджамин д’Израели.

Именно армията на Сюлейман паша (всъщност, истинското му име е Соломон Леви) извършва най-голямото клане на българи в историята – старозагорското, където са зверски избити 15 хиляди българи.

Именно след това Сюлейман паша се насочва към Шипка, където бива спрян от опълченците и руските части…

Така битката на Шипка се оказва ключова във войната.

По време на 3-дневните боеве загубите на Шипченския отряд възлизат на 3100 руски войници и офицери и 535 български опълченци.

Противникът губи над 8200 души.

Турците минават към отбрана, което е повратен момент във войната за Освобождението на България.

Шипка е спасена, а армията на Сюлейман паша не успява да се съедини с войските на Мехмед Али паша и да подпомогне Осман паша, отбраняващ Плевен, и заедно да изтласкат руската Дунавска армия северно от река Дунав.

Боевете продължават и през следващите три дни, но проходът вече е здраво в ръцете на руската армия.

На 26 август османската атака към Свети Никола успява да достигне руските окопи, но отново е отблъсната. В този ден пристигат още руски подкрепления и е направен опит за контраатака срещу османските позиции, но без успех.

С това битката завършва, като двете страни остават на позициите си. Няколко седмици по-късно Сюлейман паша прави още един безуспешен опит да превземе прохода в третата битка при Шипка.

http://epicenter.bg/article/Bitkata-za-Shipka-reshava-izhoda-vav-voynata-za-Osvobozhdenieto-na-Balgariya-/191057/11/0