BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
Январь 2018
Пн Вт Ср Чт Пт Сб Вс
« Дек    
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031  

Дива ревност, казва Яворов на доктора за Лора

Яворов

Пейо Яворов е най-известният от самоубилите се наши поети.

В първата част ви разказах за твърдението на автора на «Строители на съвременна България» Симеон Радев, че поетът е прострелял Лора.

Втората част бе за първите любими и музи на поета — Нонка Чипева и Весела Монева-Олзомер.

Третата част беше посветена на голямата любов между Яворов и Дора Габе. Тя го смята за свой първи учител в поезията.

Четвъртата част разказваше как, докато е влюбен в Мина, Яворов е съблазнен от Лора Каравелова.

След смъртта на Мина пътят на Яворов към сърцето на Лора Каравелова изглежда открит. Или пътят на Лора към сърцето на поета.

На 1 септември 1911 г. Яворов посещава дома на Лора в София. Предполага се, че на нея двамата са разкрили чувствата си един към друг. По това време Лора още е омъжена за д-р Иван Дрянков.

Лора Каравелова е родена на 8 ноември 1886 г. в София. След като завършва гимназия, е изпратена в католическия пансион «Нотър Дам дьо Сион» в Париж, а по-късно в Антверпен, Белгия. Връща се в България не само със свободен дух, но и с разкрепостено поведение, което се сблъсква с все още патриархалното в по-голямата си част българско общество.

Преди да се увлече по Яворов, Лора преживява доста любови и има връзки с други известни мъже. Известна е авантюрата й с дипломата Петър Нейков. Въпреки че е женен за единствената дъщеря на собственикана първата фабрика за бира в Женева, Нейков не може да устои на красивата българка.

Романът им трае около година. Достатъчно, за да ни остави Нейков писмени свидетелства за същността и образа на Лора:

«Тя беше жизнерадостно същество. Искаше да живее като Ибсенова героиня, но беше несъмнено по-категорична от Нора. Не я задоволяваха материалните наслади, които можеше да й даде животът. Винаги търсеше нещо извън осезаемото щастие на часа. Поетична и романтична природа, тя прецеждаше чувствата си през особено сито, по мярката на силно развит художествен усет.»

В книгата си «Неизвестно за известни български родове» Мариана Първанова пише, че Лора е преследвала и младия тогава писател Елин Пелин, но не успяла да го оплете в любовните си мрежи.

През 1907 г. властната й майка Екатерина Каравелова успява дая омъжи за харесания от нея млад деец на Демократическата партия д-р Иван Дрянков, секретар на Търговската камара в Русе. В деня на сватбата Лора три пъти нарочно разваля прическата си и хвърля на земята сватбения воал. Но майк й е по-силна и Лора се примирява. Може би само временно, защото Яворов вече е влязъл в ума й.

Бракът не трае дълго. Разочарованата Лора пише на приятелката си Ружа Горбанова: «Ний нямаме нищо общо, нищо, което да ни свързва, той мрази всичко, което аз обичам.»

Лора и Дянков се развеждат през през юни 1912 г. по нейна вина. Духовният съд нарежда тя «да остане в безбрачие две години с право на ходатайство през това време до Светия синод за съвършено опрощаване на наложенето й безбрачие».

Само няколко месеца по-късно обаче, на 19 септември 1912 г., тя се венчава с Яворов в подуянската църква. Младоженецът дава съгласието си съпругата му да носи неговата фамилия — Яворова. Нещо, за което Лора отдавна мечтае и сега това я прави безкрайно щастлива. На третия ден след венчавката, на 22 септември, начело на чета от шест души Яворов тръгва да се бие за освобождението на Македония.

Семейният им живот е само 436 дни. Най-щастливите от тях всъщност са, докато двамата са разделени — той е в Македония, тя остава в София. Писмата помежду им са изпълнени с нежност и любов. Той я нарича «Лоричка», «мила женице», пише й, че я «целува хиляда пъти»… Тя му отвръща с «мой Яво», «мой мили, скъпий, единствений!», моли за прошка, «задето не умея да те обичам по-хубаво».

Яворов се връща в София в средата на ноември 1912 г. Лора вече е намерила и обзавела с много вкус и любов квартирата им на ул. «Раковски» 126. Голямото й желание е той да пише стиховете и пиесите си, а тя да се грижи за него.

Уви, нещата не потръгват, както Лора си мисли. Постепенно тя започва да го ревнува едва ли не от всяка жена. И най-много от Дора Конова, съпруга на техния семеен приятел Михаил Кремен. Той е описал подробно това, както и съвместия живот на Яворови в «Романът на Яворов».

А аз ще ви разкажа случката, която поетесата Лена Левчева, втората съпруга на Димитър Димов, сподели с мен преди време.

На 19 октомври 1913 г. е премиерата на отложената заради войната пиеса «Когато гръм удари, как ехото заглъхва». В нея играе и Елена Снежина, съпруга на загиналия на фронта актьор Васил Кирчев. Те са родители на бъдещата актриса Олга Кирчева.

Един сутрин в дома на Кирчеви пристига Лора и настоятелно разпитва Снежина вярно ли, е че предната вечер Яворов я е докарал с файтон от Народния театър до дома й. Защото се забавил и оправдал закъснението си с жеста си към актрисата. Елена Снежина я успокоява, че това е точно така. Докато те разговарят, малката Олга бърка в чантата на Лора и вади оттам малък дамски пищов и започва да си играес него. Лора вдига лют скандал и си тръгва.

«Малцина знаеха, че в този барутен погреб (сем. Яворови — б.а.)е поставен фитил с динамита на Лорината ревност”, пише в романа си Михаил Кремен.

А в спомените си Спиридон Казанджиев е отбелязал: «Боян Пенев казваше, че Яворов му се оплакал:нямал възможност да работи вкъщи и затова ходел в театъра. Там идвала Лора да провери дали той не е с някоя жена.»

На 29 ноември 1913 г. Яворови, семейство Кремен и издателят Паскалев са на гости на семейство Тихови. Вечерта е весела, обилно полята с червено вино. Въпреки доброто настроение няколко пъти между Яворов и Лора прехвърчат нервни искри. Веднага след прибирането в дома им тя вдига скандал, че през цялото време вниманието му било към Дора, а не към нея. Двамата се скарват. Диалогът на тази караница е описан от Кремен по разказа на Яворов. Дали е било точно така, никой не знае.

Версията на Пейо е, че тя се гръмва сама в сърцето с неговия пистолет, който взема от джоба на преметнатите върху стола панталони. А той прави опит за самоубийство и се гръмва в слепоочието.

По-късно следователят Иван Божилов ще намери в гардероба на Лора нейния револвер с пет патрона.

Когато дошлият лекар пита ранения Яворов защо се е случило всичко това, поетът отговаря: «Дива ревност, брат! Карахме се и тя се застреля”

Кървавата драма в Яворови «подпалва» столицата. Повечето хора вярват, че той е застрелял жена си. Приятелите му отхвърлят тази версия. Журналистът Панайот Стайчев, допуснат да присъства на аутопсията на Лора, при която трима лекари твърдят, че Лора е застреляна в гръб, тоест не се е самоубила, допълнително налива масло в огъня. Вестник «Утро» излиза с огромно заглавие: «Лора убита». И впечатляващите подзаглавия «Трагедията на един поет» «Медицинска експертиза». «Мнението на лекарите». «Яворов може да се спаси», но ще остане сляп».

Яворов наистина остава полусляп. След изписването му от Александровската болница го приютява в дома си Михаил Кремен. Благороден жест, но и нов повод за клюки — нали точно съпругата му е била най-големият трън в ревността на Лора. Никъде в романа си Кремен не споменава за среща, разговор или посещение на жена си при поета, настанен в кабинета му.

Яворов пътува във Виена, но дори тамошните лекари не могат да му помогнат. Поетът прогресивно ослепява. На 20 юли 1914 г. приятели го настаняват в някогашната му квартира на ул. «Витоша» 34.

Прословутото дело 205/913 г. определя Яворов като убиец на Лора въпреки десетките доказателства за неговата невинност. Започват най-трудните дни за поета. Това може би най-добре е описано в писмото му до Асен Златаров:

«Ти знаеш ли, че днеска паднах и никой не ми подаде ръка. Да, да, паднах, заплетох си краката в едни камъни и се сгромолясах. И трябва да е било забавна картина за минувачите: виждам ги как се хилят… Нищо не чакам! Ти само кажи искаш ли да ми помогнеш да се спася от тези унижения? Или искаш да ме видиш един ден, застанал до стълбището на театъра, да протягам ръка за милостиня от публиката, която излиза от представление. Аз пак те моля: дай ми от твоите най-сигурни средства — да свърша със себе си… Не, не, ти не разбираш. Аз ти давам дума, че ще посегна на себе си само ако се убедя, че ме чака пълно ослепяване.»

16 октомври 1914 г. е четвъртък. Братът Атанас отива на лекции. Останал сам, Яворов най-напред заключва стаята си. Пълни чаша с вода и изсипва прахчето отрова. Ляга на кушетката на брат си и изпива чашата. После налапва дулото на револвера…

Години по-късно журналистът Христо Бръзицов записва спомените на хазяйката на Яворов Манчева: «Поетът беше на кушетката, потънал в кръв. Оставил бе няколко писма. В едното, до нас, се извиняваше, че ни създава неприятност… Милият! Често си говорехме туй-онуй. Питахме го: Как е възможно човек с неговото сърце да е революционер. А той ни отговаряше с дълги разкази: че се е смилявал над заловен неприятел и го е превръщал с доброта в приятел; как забранявал да бъдат убивани стари хора, деца и изобщо — невинни хора; как се отвращавал от кръвта…»

А ставайки рано всяка сутрин поетът запалвал цигара и започвал да им разказва за Лора. Сънувал я всяка нощ…