BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
септември 2020
П В С Ч П С Н
 123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930  

Проф. Асен Златаров

Преди да излезе на катедрата професорът по химия Асен Златаров се вълнува, ръцете му изстиват от притеснение. „Не само ръцете – усещам как цялата област на сърцето ми изстива. Винаги се чувствам като неподготвен ученик, който за първи път се явява на изпит“- споделя той пред близки. Но, когато започне да говори пред студентите, движейки от време на време дясната си ръка, този вълшебник на словото успява да накара слушателите си да притихнат запленени от думите му. Гласът му е топъл и успокояващ. Фигурата – леко приведена и излъчва доброта. „За мене науката не е нищо друго, освен да направиш разбираем света, който ни заобикаля“, обичал да казва той.

Изнася лекции повече от двадесет часа седмично в аудитория на ул. „Дунав“. Химици, естественици, агрономи, медици, биолози изпълват до предел залата. Наред с формулите и научните обяснения разказва за арсена и времето на Борджиите. Години, в които властват жените отровителки – красиви, облечени в кадифе и коприна, с диадеми в косите, обсипани с диаманти и перли, поглежат високомерно, преди да изпратят някого към отвъдното… Думите на проф. Златаров не са само химия, а живот и философия.

Лекциите на Асен Златаров привличат и хора, които са далече от науката. Амфитеатралната зала е винаги изпълнена със слушатели на различна възраст и преподавателят трудно си проправя път до катедрата.

Името му е популярно не само у нас, но и в чужбина със своите изследвания в областта на химията, биохимията и биологията.
Когато дойде време за изпит е съвсем наясно с вълненията на студентите. „Достатъчно! Добре, много добре!“ – с разбиране се обръща към поредния подготвен, когото изпитва.

Макар и издържали вече изпита, студентите продължават да посещават лекциите му, защото са интересни и полезни.

Проф. Златаров е зад младите хора не само в познанието. Твърдо е против забраната те да работят, когато следват. И в онези години се налагало… Финансово подкрепя бедни, но талантливи младежи, макар, че и той страда от от липса на пари. Настоява да се приемат еднакъв брой момичета и момчета в университетите. До тогава броят на жените е много по-малък от този на мъжете във висшите училища.

Изисква да се гласува закон за равни права на жените и мъжете. Смята, че интелекта на жената често стои по-високо от този на мъжа – тя е по-старателна, търпелива и задълбочена. До това време за жени асистентки и дума не можело да става, но той самият се заобгражда с две дами – Мария Андрейчева и Донка Калчева.

Учи също студентите да култивират своите дарби, да гледат дръзко напред, да не се поддават на ласкателство, което може да им попречи по житейския пътеки. „Вярвайте в доброто у човека. Обич с обич се купува. Пристъпвайте към човека с добри чувства. Ако някой ви огорчи или обиди, помъчете се да разберете какви обстоятелства са станали причина роденият добър човек да стане лош, зъл. Помъчете се да го извините и да му простите. Нека никога омразата не обсебва сърцето ви. Защото омразата разяжда душата, както ръждата разяжда желязото. Бъдете смели и бойки въпреки всички беди, които ви грозят. Докрай се борете за правдата!“ – съветва ги той.

Асен Златаров цени високо дарбата в хората. Тя, обаче трябва да има цел и до нея да върви работата. Трудът за него е нравственото здраве на човека.

Той самият работи много. Спи по няколко часа. Сутрин става към четири или пет. Храни се по малко, бързо и нередовно, макар че през целия си живот учи хората как да похапват разумно. В университета чете курс „Наука за храненето“, написал е книги, брошури и статии за храните, а сам няма време за това. Яде почти безсолно. Пие само по празници от модното тогава вино „Заешка кръв“. Сам приготвя вино по собствена рецепта. По време на хранене често прави коректури или съчинява някоя статия. Обича светлината от прозореца. Когато пише за някое издание не взема хонорар. Работи направо, не прави много поправки – коректурите му са чисти. Приведен над белия лист леко се чува шумът от писалката му. Движи устните си съсредоточен в мислите си. Обича да работи, когато знае, че в дома му има хора.

По всяко време човек може да го открие в кабинета му на ул. „Дунав“, който той нарича „корабна каюта“. Или в аудиторията на университета. Всеки обед се отбива в сладкарница „Цар Освободител“, където се среща с приятели – Елин Пелин, Александър Балабанов, Йордан Йовков, Георги Райчев, Теодор Траянов, Людмил Стоянов, Добри Немиров, Константин Гълъбов. Петър Горянски в своята книга „Когато светлините не гаснат“(1984) разказва една история от времето прекарано в сладкарницата заедно с известния химик:

„На всички ни направи тягостно впечатление, че Асен Златаров е душевно угнетен. Той просто се стовари на стола, забил поглед в пода, мълчалив и помръкнал.

Навярно с най-добри намерения да го измъкне от това тягосно състояние, вечно подсвиркващият си от ведро настроение Добри Немиров го попита:

-Как си, Асене?
-Зле!
-Защо?
-Защото и днес моите противници пак се опитаха да ме „захапят“ в академическия съвет.
-А ти защо не им натъпчеш самарите веднъж завинаги? – по свойски се пошегува Добри Немиров и здраво стисна тръстиковия си бастун.
-Та аз вече ги натъпках!
-Как?
-Като им казах, че все пак на моето погребение ще има повече народ, отколкото на тяхното…“

После Златаров си допил кафето. Тръгнал.

Привечер, на връщане от университета, обичал да минава по бул. „Руски“ сам или с приятеля си биолог проф. Методи Попов.

В останалото време, извън университета, изнася сказки в страната.

Заедно с Антон Страшимиров създават т. нар. „народни университети“. По време на сказките си говори за големите българи – Ботев, Левски, Вазов, Ал. Константинов, Яворов, Гео Милев, Лилиев. Впуска се в беседи за Толстой, Ромен Ролан, Емил Зола и за своя учител Жан Жорес. Реди думи за творци от театъра, киното и музиката. Някои от тях по-късно излизат в отделни книжки.

Залите са препълнени отново. Мъдрите му и откровени думи убеждават. Затова го наричат Златоустият. Канят го във всички краища на България. Някои дори му завиждат и си мислят, че това е доходоносно занимание.
Когато честват 25 годишнината от научната, литературната и обществената дейност на проф. Асен Златаров след години, от провинцията в много градове искат да го почетат. Заради известните му сказки и майсторство в словото. Министерство на железниците и секретарят му писателят Владимир Полянов дори осигурява безплатни билети за пътуването на химика. Градовете Плевен, Бургас, Хасково, В. Търново отбелязват събитието.

В Бургас, известната тогава общественичка и вдъхновителка за еманципацията на жените и публицистка Жени Божилова-Патева организира в дома си прием в чест на юбиляра. А хора на изкуството от морския град, заедно с младия композитор и военен капелмайстор в Бургас Филип Кутев, представят литературно-музикална програма.

След подобни сказки в провинцията Златаров се връща в София изтощен и пак се хваща за работа.

Единствената му почивка е през лятната ваканция. Курортува със съпругата си и децата във Варна. Говори за тайните на морското дъно, взира се в хоризонта излегнат на пясъка. Щом влезе в морето се гмурка. Вечер присяда на хладина и рецитира любимите си поети – Пол Верлен, Сюли Прюдом, Валери Брюсов, Мицкевич… Друго любимо място за лятна почивка е вилата му в местността Зелин, Ботевградско, където обича да кани приятели.

Иначе в живота е непрактичен и трудно се справя сам с битовизмите. Викали го два пъти в данъчното управление, за да си плати определения му данък занятие като лекар. „Представете си, когато обясних на чиновника, че не съм доктор по медицина, той грубо ми отговори: „На мене ли ще ги разправяш тия? Нали виждам, че пред името ти пише: доктор…“

Негова студентка и семейна приятелка д-р Дора Бенева разказва в спомените си за него, че един ден когато отишла в кабинета му на ул. „Дунав“, той стоял свит на стола си с шапка и палто. В стаята било студено. Тя го погледнала учудено, а той казал:

-Знаеш ли, не ме бива една печка да запаля. Мъчих се и не можах.
А тя попитала:
-А защо бай Кръстан не я запали?
-Родило му се детенце. Донесох дрешки за бебето и освободих Кръстан да си отиде в къщи.

Такъв е проф. Златаров – мил, внимателен с хората. Омразата му е непознато чувство.

Затова пък до него в ежедневните грижи неотменно е съпругата му Евдокия Атанасова, която галено наричат Дуня. Те се венчават през 1910 г. Между двамата е изплела въже дълбока духовна връзка. Дуня има интереси в областта на културата и литературата и също като мъжа си държи перото. Публикува под псевдонима Д. Асенева. Неин е преводът на романа на Анатол Франс „На белия камък“, както и биографията на Жан Жорес от Леви Брюл.

От кореспонденцията между двамата се вижда чистата им любов, която трае до края на живота на професора. До днес са съхранени над 600 техни писма.

Семейство Златарови обича да посреща гости. Вратите на дома им са отворени за приятели. Обсъждат се нови литературни творби или нови научни открития. Химикът чете свои художествени произведения – „Песен за нея“, „В града на любовта“ или „Цветя за него“. Поетичното му творчество е вдъхновено от жената на живота му Евдокия. За нея вероятно е написал в „Песен за нея“: „Тия, които могат да отхранят обич – са царе на живота; тях никой не може да ограби: те имат неизчарпаеми богатства на сърцето и са дарени с благата на непрестанното възраждане“.

През целия си живот проф. Златаров изразява почитта си към жената. Казва, че при важни събития българинът винаги се допитва до съпругата си и не прави нищо без волята ù. Той всъщност се отнася с грижа към всеки човек.

Ходи по министерства и институции, за да уреди справедливо някой въпрос. Ходатайства, когато се налага. Гнети се против нередностите, които и тогава са в изобилие и търси начин да помогне. Една дълбока човечност и топлота прозира в душата му. Изпълнен е с нежност, която се вижда и в творчеството му.

Проф. Д-р Асен Христов Златаров е роден в Хасково на 4/16/ февруари 1885 г. Баща му Христо Куюмджиев (Златаров) е чирпанлия, който първо е учител, а после става аптекар в Пловдив при възрожденския доктор по медицина Стоян Чомаков. Фармацията упражнява и в Италия.

Завръща се и отваря аптека в Хасково. Участва в революционния комитет, затова е заточен в Мала Азия. След Освобождението е кмет на Хасково. Избират го за народен представител в Областното събрание на Източна Румелия. Един от привържениците на съединистите начело с Константин Величков. Макар, че няма юридическо образование, заема редица административни и съдебни длъжности.

Противник е на Стефан Стамболов. Уволнен е и става адвокат в Хасково до края на дните си.

Майката на проф. Златаров Теофана хаджи Иванчо Минчева е родом от Хасково, където завършила килийно училище. Имала поетични дарби. Изучавала руски и полски език. Била изключително красива.

Дора Габе при една среща с нея в Швейцария отронила: „Сред европейските жени тая жена изпъкваше със своята расова красота. Ако я видеше Уинстлер, щеше да ù направи портрет, който да остане през вековете“.

Сред такива родители израства бъдещият писател, учен и общественик. Учи в Хасково, а в столицата завършва гимназия. Записва се студент по химия в СУ „Климент Охридски“. Съдбата го отвежда в Женева, където продължава образованието си. От там пише писма до Михаил Г. Минчев, негов първи братовчед, който е офицер и завършва право в чужбина. Той го въвлича във философията и метафизиката.

Златаров чете Аристотел, Ницше, Шопенхауер, Хегел, също Фихте и Шелинг и без затруднения пише за идеите им. Изцяло познава философията на Хартман. Химикът е убеден, че човек е роден, за да мисли.

През годините пише стихове, поеми и сонети, но загубил тетрадките.

Най-мили за него сред тях са двете му поеми „Омраза“ и „Изповедтта на един безумец“, които никога не стигат до читателите.

През 1908 г. Златаров завършва университета в Гренобъл и защитава докторат по физика и химия.

Същата година се завръща в България и постъпва учител по химия в Пловдив. Но научните му търсения не стихват. Заминава за Мюнхен, където специализира броматология (химия на храненето). От 1910 г. е асистент в Софийски университет.

Години по-късно става извънреден професор към Медицинския факултет. Неговите врагове го обвиняват, че е човек с противодържавни идеи. Това го отчуждава от титлата. Дуня един ден се прибрала. Тъкмо научила, че е станал професор. От вратата му съобщила новината. „Той дори не се усмихна и я прие равнодушно“, разказва тя.

По време на войните Асен Златаров работи в Червения кръст и в Дирекцията по прехраната, където в една тъмна таванска стая на сградата, написва двете си поетични творби – „Цветя за него“ и „Песен за нея“. През целия му живот го наричат „пръв поет сред учените и пръв учен сред поетите“…

В областта на науката из под перото му се раждат над 8 000 страници. Още докато следва в чужбина пише за различни наши и чужди издания – „Ново общество“, „Начало“, „Съвременна мисъл“, „Демократически преглед“ и др. Често сътрудничи на в. „Литературен глас“, в. „Мисъл“, в. „Дъга“, сп. „Слънце“ и в провинциалната преса.

Създава популярнонаучни, литературни, обществени и политически текстове, които са отпечатани в брошури – „Трагедията на П. К. Яворов“, „Диктатура или демокрация“, „Айнщайн и световните тайни“ и др. Редактор е на научнопопулярни библиотеки. Пише предговора към всеки номер книжка.

Под тези текстове понякога се подписва с артистичен псевдоним Аура. Той произхожда от „аурум“ и означава злато. Първият му литературен псевдоним е Ася.

След войните печата статии за българските народни храни, както и за отглеждането и индустриалната преработка на основните наши земеделски култури. Основател е на Съюза на българските химици. Инициатор е за създаването на радио в България. Сам си конструира радиоапарат.

Членува в Съюза на българските писатели и произнася известната реч на юбилея на Антон Страшимиров през 1931 г. в Народния театър. Тя излиза като брошура – „Писател и гражданин“.

Проф. Златаров работи ежедневно. Все си мисли, че не е достатъчно, това което е направил. Изследва една от коварните болести – рака. По ирония на съдбата точно тя отнема живота му. Заминава със съпругата си във Виена, за да се лекува. Лекарите полагат всички усилия, за да го спасят от рак на стомаха, но не успяват и той издъхва на 22 декември 1936 г.

Жак Асеов, български евреин и тютюнев търговец, предоставя безплатно личния си автомобил, за да бъде пренесено безжизненото тяло на професора. Един млад шофьор тръгва с колата за Виена в студената зима.

В София от прозорците на много сгради са спуснати черни знамена. Опелото се извършило в храма „Св. София“. Поднесени били венци от културни дружества, читалища, сдружения, институти, съюзи и масови организации от столицата и провинцията.

Присъствали толкова много хора, че не всеки можел за последно да поднесе цвете и да приклони глава. Сбъднало се някогашното предсказание на Асен Златаров от сладкарница „Цар Освободител“…

Когато катафалката тръгнала към гробищата, зад нея вървяла няколко километрова колона от хора. По тротоарите на улиците също било изпълнено с народ отдаващ дълбоката си почит към професора.

Припадала тъмнина… Запалени факли осветявали скръбните лица. Някакъв млад мъж, вероятно студент, пламенно рецитирал „Жив е той, жив е..“

До гроба на Асен Златаров, близо до черквата, някога е спускала клони плачеща върба. И до днес в гробищната хлад могат да се доловят думите на професора: „Такива сме ние хората: търсим душата, но я търсим в книгите, в музеите, в сънищата, а бягаме от нея в живота, защото сме слаби да я срещнем. И убиваме най-хубавото в сърцето – онова, което би ни дало смисъл, убиваме го с жестока дума или със студено мълчание.
Човекът е станал много горд и себелюбив, изгубил е простотата и смирението – и душата му е ослепяла за правдата на живота.

Ние не довиждаме истината, моралната истина и сме готови всякога да я наречем лъжа, когато я срещнем, и тя бяга от нас, и душите се заплитат в измама.

И чудим се, че дните ни изгубват смисъл, че радостта бяга от нас.
Духовно ослепели, ние сме неспособни да прозрем светлината и наричаме мрака наш живот и наша съдба.

Ще се роди наново човек, но трябва да се отърси от своята дребна корист и голямо себелюбие: само простотата и смирението ще му дадат загубения рай.“

И дано съвременния човек се опомни и съзре в безпътицата нравствения изгрев. И добродетелите си. Иначе ще си остане свит в конвулси. Предизвикани от алчност. Подлост. Корист. Жестокост. И всяка друга злост…

http://epicenter.bg/article/Mirela-Kostadinova–Prof–Asen-Zlatarov-parvi-izsledva-raka/204851/11/105

Автор: Мирела Костадинова