BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
март 2020
П В С Ч П С Н
« февр.    
 1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031  

ЮЛИЯ ВРЕВСКА – РОЗАТА НА РУСИЯ, ОТКЪСНАТА ЗА БЪЛГАРИЯ

Темата за участието на баронеса Юлия Вревска в Руско-турската война 1877-78 г.е била обект на внимание от автори у нас и в Русия. Нашият интерес към тази тема е назад във времето. В периода 1967-87 г. между Пазарджишки окръг и Ставрополския край са установени разностранни икономически и културни връзки и контакти. В края на този период се подготви за издаване исторически сборник на български и руски език. В него бе застъпена и темата за Юлия Вревска. За съжаление, поради известни причини, сборника не излезе, но ръкописите и копия на документите са запазени в Държавен архив – Пазарджик.

Настоящата статия е опит да се погледне към същността на войната от 1877-78 г. през живота и саможертвата на Юлия Вревска – образована и интелигентна жена от висшето общество, една от многото участници от тила на руската армия, допринесли за успешния победен завършек на войната, наречена Освободителна. Отговорите на въпроса: тръгват, бият се, защо – и преди и сега, поради различни причини е бил нееднозначен, понякога дори несъобразен с историческите факти.
Още в хода на войната, Ф. М. Достоевски, един от авторитетите на Русия, който страстно и усърдно въздейства на общественото мнение за обявяване война на Турция с цел освобождаване на балканските славяни, има своите тъжни прозрения.
В “Дневник на писателя” той пише, че веднага след Освобождението, Русия ще срещне неблагодарност и клевети. “Те дълго, о твърде дълго няма да повярват в безкористността на Русия. Те ще търсят от Англия и Германия да ги бранят от Русия. Ще изтъкват като политическа, а по-късно и като научна истина, че ако през тия 100 години, не би я имало освободителката Русия, те отдавна биха се освободили от турците, било благодарение на собствената си доблест, било с помощта на Европа. Нещо повече, ще говорят с по-голямо уважение за турците, отколкото за Русия. Ще се умилкват на европейските държави, ще клеветят Русия, ще бълват хули и клевети против нея. Естествено, в миг на някаква сериозна опасност, те непременно ще се обърнат за помощ към Русия.”.
Разбира се, когато разсъждава по тази тема, Ф. Достоевски не твърди, че това ще бъде дело и позиция на народите като цяло.
Част от отговорите на въпроса за целта и същността на войната могат да се търсят и в житието на Юлия Вревска. Моралният и човешки подвиг на тази жена е трудно оспорим. Обясненията за него обаче са различни, с нюанси и полутонове.
Ето мнение отпреди 50 години: “При обслужване на болните тя заболява от петнист тиф и след 15-дневно тежко страдание изпада в безсъзнание, изоставена от всички без всякакви грижи, далеч от близки и Родина умира.”.
Друго мнение, 50 години по-късно: “Личността й е обвеяна в тайнственост. Никой от биографите й не е разгадал нейната душа – кого е обичала, какво е ненавиждала. Можем само да допускаме, че идването й в България не е само, вътрешен подтик на жертвоготовност, а и бягство на чувствителната, мечтателна и интелигентна Вревская от празния светски живот. Бавното самоубийство, на което я обрича работата на милосърдна сестра, ясно говори, че тя при никакви обстоятелства не е желаела да се върне към предишния начин на живот. Но това не е достатъчно условие за нейния героизъм във войната, в която кръвопролитията биха размътили разсъдъка на много мъже.
Колко ли силна трябва да бъде любовта към ближния, за да победи егото.”
Ето и разсъждение на руски автор: “Ю. П. Вревская самоотвержено се е грижила за ранените и болните, в т. ч. и в заразени бараки; епидемии от тиф, дизентерия, малария косят войниците не по-малко от оръжието на противника… Както и много други сестри, Ю. Вревска се заразява от петнист тиф… бори се повече от две недели с болестта, но не може да я победи. Ю. Вревска умира на 37-годишна възраст.”
Участието на жени във военни действия, било то и в тила, като медицински сестри, е неприето и неразбираемо през втората половина на 19 век, макар да има прецедент в Кримската война – 1853-56 г. Участието във войната и смъртта на личност като Юлия Вревска е объркващо, и от днешна гледна точка. В Руско-турската война 1877-78 г., участието на милосърдни сестри е по-масово и предварително подготвено.
Червеният кръст, Георгиевското и Покровско сестрински дружества организират курсове за подготовка. На фронта са изпратени 2300 сестри, заявленията за участие са над 3000. Този факт сам по себе си е показателен и има косвено отношение към оценките за целта и същността на войната през 1877-78 г. Известно е, че медиците дават над 500 жертви във войната. На Докторския паметник в София са изписани 530 имена.
Юлия Петровна Варпаховска е родена на 29 дек. 1841 г. в гр. Старица, Тверска губерния. Баща й, ген. Пьотр Евдокимович Варпаховски се мести в различни гарнизони. Въпреки тези обстоятелства, Ю. Петровна получава добро образование. Възпитавана е като аристократка. Учи и в Императорския девически лицей. Била е на 10 г., когато се установяват в гр. Ставропол. Градът е създаден като крепост през 1777 г.
Самото име означава град на Кръста. Намира се подножието на Северен Кавказ. Кавказ е един от най-сложните по национален състав райони в света с над 50 етноси и народности. (Преди разпадането на СССР, живеят в 4 съюзни, 11 автономни републики и области. Могат да се отнесат в 4 езикови семейства: северо-кавказко, картвелско, индоевропейско, алтайско. Към първото спадат: адигейци, кабардинци, черкези, абхази, абадини, чеченци, ингуши, бацбийци, кистани.
Тук има и примеси от българи.
След преместването на българите от държавата на Кубрат, една част се установяват в района на днешния Кисловодск и се смесват по-късно с алани и кумани. Някъде към 14 век се оформят народностите карачаевци и балкарци.)
Една немалка част от планинското население от Северен Кавказ са мохамедани. През целия 19 век, Кавказ отново е основен терен за сблъсък между Русия и Турция. Русия продължава да изтласква Турция. Практика на турските султани в този район е да подстрекават и използват местното население за натиск срещу Русия. От своя страна, за голяма част от планинските жители плячката е основен поминък.
Вземат пари, стоки, имущество, пленници, които продават в Турция. Местни бегове, князе, молли имат свои икономически интереси и се съюзяват с турците. Мощен фактор е и религията, която е обща. Поради тези основни причини, сблъсъците и сраженията на руски войски с турски войски, както и с отряди на планинците са чести.

Годините преди 1850 г. в този край действат и герои от войната през 1812 г.: ген. Ермолов, ген. Веляминов, ген. Раевски.
Тук служи и загива на дуел Михаил Лермонтов. След заточението, тук са изпратени на служба и някои от декабристите. Споменатите офицери са интелигентни, имат разкрепостени разбирания и идеи. Те избягват излишната конфронтация, разширяват икономическите връзки, привличат на служба местни хора, в т. ч. и като офицери.
Въпреки това, напрежението се засилва, след 1850 г. набезите зачестяват. В този период започва по-масово преселение на черкези, чеченци към Турция, а някои стигат и до българските земи. Един от офицерите, който воюва в този район, е ген. барон Иполит Ал. Вревски. Той идва в Ставропол през 1838 г. завършил Военно училище, Генерал-щабна академия, владее чужди езици, според някои е един от най-интелигентните хора по това време. В Ставропол се запознава с Юлия Петровна и през 1857 г. двамата сключват брак. Една година след това, в края на август (стар стил), ген. Вревски е тежко ранен в сражение край аула Китури и малко по-късно умира, някои твърдят – в ръцете на съпругата си.
Всички тези наситени, драматични събития, военната обстановка около Ставропол, разкази за минали и настоящи сражения, за набезите на планинците, жертвите, смъртта на съпруга й със сигурност са оставили трайни следи в паметта и душевния мир на Юлия Вревска, и може да са част от обясненията за характера и постъпките й по-нататък.
Юлия Вревска напуска Ставропол с майка си и по-малката й сестра и заминава за Петербург. Поема грижите за децата от първия брак на ген. Вревски. Те учат в добри училища. Получават наследство от баща си. (Интересна подробност е, че получават така нареченото Баталпашинско имение в Ставрополието. През 1790 г. около 30 хил. турска войска начело с Батал паша е разгромена на десния бряг на р. Кубан. Пашата е пленен. От тази битка идва наименованието на тези земи. През 1803 г. там е основана Баталпашинска казашка станица.)
Юлия Вревска е приета в Императорския двор като придворна дама на императрицата. Придружава я при пътуванията в Италия, Египет, Палестина. Младата жена става част от висшето общество. Прави впечатление с интелект и възпитание, с изящество и красота. През 1873 г. се запознава с И. С. Тургенев и стават близки приятели. В другарския кръг са и личности като: писателя Д. В. Григорович, художниците В. Верещагин, И. К. Айвазовски и др. Писателят граф В. А. Сологуб е забелязал в нея едно от редките и стойностни човешки качества: тя никога не казвала лоши неща за другите!
Винаги във всеки човек се стараела да види доброто и хубавото. Заедно с другите качества на характера, тази нейна същностна черта е продължение на обясненията за саможертвата.
След Априлското въстание през 1876 г. едни от значимите и стойностни личности в Русия вдигат глас в защита на българите. Общественото мнение се променя и оказва натиск върху правителството за защита на българите, за обявяване война на Турция. И. Аксаков в писмо до М. Черняев отбелязва, че получавал стотици писма в подкрепа на българите.
В обширната Ставрополска губерния в края на лятото на 1876 г. са събрани пари, храни, пожертвования в помощ на балканските славяни. Формирана е една доброволческа сотня от терски и кубански казаци – 91 човека, от тях 29 Георгиевски кавалери.
Прибрани и настанени са българи, прокудени от турците. Идвали откъм Сухуми през Тифлис (Тбилиси).
На 24 април е обявена войната. Настроенията в големите градове на Русия симпатизират на българите.
В агентурна записка на III отделение на Императорската канцелария “относно настроенията на населението в Москва” е отбелязано: “… обявеният Манифест за война е посрещнат с голям ентусиазъм. Народът препълни църквите, слушаше Манифеста с видимо съчувствие… В Кремъл имало голямо стълпотворение… Пространството около Успенския събор е било препълнено… По настроенията на жителите на Москва може да се каже, че обявената война с Турция съответства на общото желание, има одобрението на всички слоеве от населението.”
През пролетта на 1877 г., Ю. Вревска завършва курс за милосърдни сестри, организиран от Червения кръст. Продава свои земи и със собствени средства подготвя отряд от 22 сестри. За това става дума в писмо на И. Тургенев от 12 (25) май 1877 г.: “… Моето най-искрено съчувствие ще Ви съпровожда във Вашето трудно пътешествие. Желая Ви от цялата си душа, геройството с което сте се нагърбили да не се окаже непосилно и здравето Ви да не се разстрои… Аз дори не мога да си представя как така – 22 жени?”
К. П. Обадовски, който се среща с Ю. Вревска през лятото на 1877 г. си спомня: “Тургенев пристигна заедно с една дама с дрехи на милосърдна сестра. Чертите на лицето й, необикновено симпатични, чисто руски, някак си хармонираха с облеклото й… Това беше баронеса Вревская. Тогава започваше войната за освобождението на България и баронесата бързаше към театъра на военните действия, за да работи там като милосърдна сестра. Нейното себеотрицание при гледането на ранените и болните и страшната й смърт от тиф, без всякаква помощ, сред безлюдната степ са много добре известни за да пиша за тях. Тези дела я причисляват към оная група руски жени – героини, които дадоха живота си за благото на ближния… Вечерта преди заминаването, когато я видях, тя изглеждаше много възбудена и разбира се, не предчувстваше, че заминавайки за България, не ще се върне в родината си.”
Юлия Вревска отначало работи в тилова болница между Унгени и Кишинев, след това в болница в гр. Яш. Работата е тежка, продължителна, изморителна.
Военните действия се разширяват и ранените се увеличават. Започват епидемии.
Ю. Вревска е имала право и възможност да вземе отпуска от 2 месеца, но се отказва. По собствено желание се включва в предния отряд на медиците, прехвърля се през переправата на Дунав и стъпва на българска земя.
В едно от писмата си до И. Тургенев от 27 ноем., тя описва накратко прехвърлянето: “… Нощувах в българско село… Намери се за мен стая за спане.
Двама войника ме заведоха на българска седянка, където девойки и ергени белеха царевица. Повечето от тях са много красиви… Приеха ме добре, нахраниха ме с боб с чушки, царевица, вино и ми предоставиха половината стая за спане, в другата половина легна хазайката с децата…”
Милосърдната сестра Ю. Вревска започва работа в болница №48 край гр. Бяла. Тя описва това място като природно красиво. Дава образна представа за къщата на Иван Хаджиев, в която живее: “Подът е землен, а таванът е на педя от главата ми, прислужва ми българско момче, т. е. чисти ми ботушите, носи вода. Стаята си я чистя сама. Далеч съм от удобствата. Храня се с консерви и чай, спя на носилки, на сено! Всяка сутрин ходя по 3 версти до 48-ма болница, където са ранените… Пет сестри се грижим за 400 ранени, всеки от които много тежък. Тук се чувства живата струя на живота и опасностите.”.
В писмото си Ю. Вревска споменава, че очаква да отиде на предната линия. Малко след това е изпратена на фронтовата линия. Превързочният пункт е в с. Обретеник. Сраженията са ожесточени. Постоянно докарват ранени войници и офицери. Налагало се е сестрите да извършват дейности, присъщи на лекарите. В писмо до сестра си от 21 дек., Ю. Вревска разказва за ежедневието си, транспортирала болни, които пристигали ежедневно от 30 до 100 на ден. Една част от тях били окъсани, без ботуши, премръзнали. Тя ги храни, носи им вода: “… Тъжно е да гледаш – пише тя – тези нещастни наистина герои, които търпят толкова лишения без ропот, при това живеят в землянки, на студа, с мишките, на едни сухари. Да, велик е Руският войник!”
При тези условия на военното ежедневие ще бъде чудо, ако не пострадат и медици. Ю. Вревска заболява от малария. Болестта я изтощава още повече. След известно време се заразява от петнист тиф.
Изнемощелият организъм се бори две седмици със смъртоносната болест, но не може да я преодолее. Юлия Вревска умира на 24 ян. (5 февр.) 1878 г. – ненавършила 37 години.
Погребана е в униформата на милосърдна сестра до черквата на гр. Бяла. Гробът й е изкопан от войници, за които тя се е грижила. По-късно е поставен белокаменен паметник.
Вестник “Новое время” съобщава за смъртта на Ю. Вревска на 28 ян. 1878 г. През март, Яков П. Полонски публикува стихотворението: “Под Червения кръст” – “Посветено на паметта на Ю. П. баронеса Вревская”. И. Тургенев в писмо до Полонски от 17 апр. ще напише: “… Самият аз всеки ден, с особено чувство на мъка и печал си спомням за бедната баронеса В(ревская) и твоето стихотворение в Н(овое) В(ремя) изпълни очите ми със сълзи…” Покрусеният Тургенев написва прощалните редове: “В памет на Ю. П. Вревская.”
Мъката му е голяма. Той отправя упреци към лекарите, били край нея в последните й дни: “Тя е била в безпаметност и нито един лекар даже не я е погледнал, болните войници, за които тя се е грижила, докато е могла да се държи на нозете си, поред са се вдигали от заразените си легла, за да поднесат на засъхналите й уста няколко капки вода. Тя беше млада, красива, висшето общество я познаваше, знаеха я дори държавници. Дами и завиждаха, мъжете вървяха след нея… Двама-трима тайно и дълбоко я обичаха. Животът й се усмихваше, но има усмивки по-лоши от сълзи… Какви заветни съкровища бе съхранила тя в дълбините на душата си, на най-тайното място, никой, никога не е знаел, а сега разбира се няма и да узнае… дано не се оскърби милата й сянка от това късно цвете, което се осмелявам да положа на гроба й” .
Вероятно част от тези мисли и думи на И. Тургенев карат по-късно отделни автори да разширяват и засилват темата за последните дни на Юлия Вревска, а други да свързват това с решението й да тръгне на война. Отнасяйки се с разбиране към техните търсения, обяснения, оценка, следва да имаме в предвид реалиите на войната и военното време, които винаги са били безмилостни към хората и към човешкия живот, както и покрусата на Тургенев от непрежалимата загуба на близък човек. Началникът на полевата болница в Бяла, Н. Павлов по-късно споделя: “Покойната баронеса Вревска, за времето на нашето кратко познанство заслужи, като жена, най-големи симпатии, а като човек – дълбоко уважение за стриктното изпълнение на своите задачи. Тя беше при нас в Бяла във време, когато около града се разиграваше кървава драма.”
В същност, значението и величието на решението на Юлия Вревска да участва във войната е още по-голямо поради това, че го взема сама.
Научавайки за саможертвата на Юлия Вревска, силно впечатлен, Виктор Юго пише за нея и я нарича: “Розата на Русия!”


Житейският път и моралният подвиг на Юлия Вревска са отразени в музеите – гр. Бяла, гр. Русе, гр. Плевен. През 1978 г. по екраните на кината в България и СССР е пуснат двусериен филм “Юлия Вревска”. Сценаристи: Никола Корабов, Семьон Лунгин; режисьор Никола Корабов. Ролята на Юлия Вревска изпълнява актрисата Людмила Савелиева (Наташа във “Война и мир”).
Големият писател и човеколюбец, Л. Н. Толстой, разсъждавайки върху човешката природа и човешката направа пише: “Условно казано, има два типа хора. Едните, по-малко на брой, който живеят със своите мисли и чуждите чувства и другите, който живеят със своите чувства и чуждите мисли.”
Юлия Вревска определено е от първите, на които се крепи вярата в човека и човешкото.

Капитан от артилерията о.р. Илия Стефанов, Магистър по история
Капитан I ранг о.р. професор д.пс.н. инж. Илия Пеев


Военните милосърдни сестри се появяват за пръв път в Кримската война (1853-1856), известна в историята също и като Източната война – Кръстоносен поход срещу Русия. След това феноменът фронтово милосърдие се развива във всички следващи войни: Руско-Турската, Руско-Японската, Първата световна война, Втората световна война, във войните през втората половина на XX век и първите две десетилетия на XXI век.

Военните милосърдни сестри облекчават страданията на ранените и утешават умиращите, а за откъснатите от родния дом хора, гинещи на фронта, те често се явяват и последните, които им напомнят за близките, които никога повече няма да видят.

Има човешки качества, които през всичките времена предизвикват възхищение, благодарност и признателност – милосърдие, доброта, състрадание, емпатия. Най-прецизно, правдиво, пълно, достоверно и особено ярко човек разкрива своята същност в сложни жизнени условия и ситуации: в хода на войните, стихийните бедствия, болестите и епидемиите, социалните катаклизми и политическите катаклизми. В историята има много примери за човешка саможертва и за всеотдайна помощ на своите събратя, в това число и оказване помощ на съвсем непознати хора. Именно в такива гранични условия, човек показва своята истинска същност и истинската си природа.

От нашия жизнен опит искаме да споделим, че един от първите символи на алтруизма, хуманността и жертвоготовността, с които всеки гост на града-герой Севастопол се запознава още при първото си посещение, това са подвизите на милосърдната сестра Даша Севастополска и матрос Петър Маркович Кошка.

В историята на отбраната на Севастопол името на Даша Севастополска (Дария Лаврентиева Михайлова), легендата на Кримската война, стои редом с прославените имена на адмиралите В. Корнилов, П. Нахимов, В. Истомин, великия хирург Н. Пирогов, героя-матрос П. Кошка.

Историята е съхранила за поколенията онова велико човеколюбие, с което първата в света военна милосърдна сестра Даша Севастополска е утешавала ранените и умиращите защитници на града-герой Севастопол:

– Потърпи любезен! Всичко ще бъде добре, миличък!

Тези паметни думи влизат в лексикона на всички военни милосърдни сестри от онези времена до днес.

Военните милосърдни сестри от онези далечни времена са девици и вдовици с благороден произход, аристократки както по произход така и по образование и възпитание, по дух и човечност.

Сред тези благородни дами, които по думите на Николай Иванович Пирогов, „безропотно понасят всички трудности и опасности, безкористно жертвайки себе си с геройство, което прави чест на всеки войник”, се откроява името на баронеса Юлия Петровна Вревская (25.01.1838 – 24.01.1878), милосърдна сестра, доброволка, в състава на медицинската служба на Руската армия по време на Руско-турската освободителна война 1877/1878 година. От действащата армия баронеса Вревская е преместена в 48-ма военна болница в Бяла, където заедно с приятелката й Мария Неелова спасява живота на стотици ранени войници. В Бяла пет милосърдни сестри се грижат за 400 ранени войници.

Темата за участието на баронеса Юлия Вревска в Руско-турската война 1877-78 г. е била обект на внимание от автори у нас и в Русия. Нашият интерес към тази тема е назад във времето. В периода 1967-87 г. между Пазарджишки окръг и Ставрополския край са установени разностранни икономически и културни връзки и контакти. В края на този период се подготви за издаване исторически сборник на български и руски език. В него бе застъпена и темата за Юлия Вревска. За съжаление, поради известни причини, сборникът не излезе, но ръкописите и копия на документите са запазени в Държавен архив – Пазарджик.

Настоящата статия е опит да се погледне към същността на войната от 1877-78 г. през живота и саможертвата на Юлия Вревска – образована и интелигентна жена от висшето общество, една от многото участници от тила на руската армия, допринесли за успешния победен завършек на войната, наречена Освободителна. Отговорите на въпроса: тръгват, бият се, защо – и преди и сега, поради различни причини е бил нееднозначен, понякога дори несъобразен с историческите факти.

Още в хода на войната, Ф. М. Достоевски, един от авторитетите на Русия, който страстно и усърдно въздейства на общественото мнение за обявяване война на Турция с цел освобождаване на балканските славяни, има своите тъжни прозрения.

В “Дневник на писателя” той пише, че веднага след Освобождението, Русия ще срещне неблагодарност и клевети. “Те дълго, о твърде дълго няма да повярват в безкористността на Русия. Те ще търсят от Англия и Германия да ги бранят от Русия. Ще изтъкват като политическа, а по-късно и като научна истина, че ако през тия 100 години, не би я имало освободителката Русия, те отдавна биха се освободили от турците, било благодарение на собствената си доблест, било с помощта на Европа. Нещо повече, ще говорят с по-голямо уважение за турците, отколкото за Русия. Ще се умилкват на европейските държави, ще клеветят Русия, ще бълват хули и клевети против нея. Естествено, в миг на някаква сериозна опасност, те непременно ще се обърнат за помощ към Русия.”.

Разбира се, когато разсъждава по тази тема, Ф. Достоевски не твърди, че това ще бъде дело и позиция на народите като цяло.

Част от отговорите на въпроса за целта и същността на войната могат да се търсят и в житието на Юлия Вревска. Моралният и човешки подвиг на тази жена е трудно оспорим.

Обясненията за него обаче са различни, с нюанси и полутонове.

Ето мнение отпреди 50 години: “При обслужване на болните тя заболява от петнист тиф и след 15-дневно тежко страдание изпада в безсъзнание, изоставена от всички без всякакви грижи, далеч от близки и Родина умира.”.

Друго мнение, 50 години по-късно: “Личността й е обвеяна в тайнственост. Никой от биографите й не е разгадал нейната душа – кого е обичала, какво е ненавиждала. Можем само да допускаме, че идването й в България не е само, вътрешен подтик на жертвоготовност, а и бягство на чувствителната, мечтателна и интелигентна Вревская от празния светски живот. Бавното самоубийство, на което я обрича работата на милосърдна сестра, ясно говори, че тя при никакви обстоятелства не е желаела да се върне към предишния начин на живот. Но това не е достатъчно условие за нейния героизъм във войната, в която кръвопролитията биха размътили разсъдъка на много мъже. Колко ли силна трябва да бъде любовта към ближния, за да победи егото.”.

Ето и разсъждение на руски автор: “Ю. П. Вревская самоотвержено се е грижила за ранените и болните, в т. ч. и в заразени бараки; епидемии от тиф, дизентерия, малария косят войниците не по-малко от оръжието на противника… Както и много други сестри, Ю. Вревска се заразява от петнист тиф, бори се повече от две седмици с болестта, но не може да я победи. Ю. Вревска умира на 37-годишна възраст.”.

Участието на жени във военни действия, било то и в тила, като медицински сестри, е неприето и неразбираемо през втората половина на 19 век, макар да има прецедент в Кримската война – 1853-56 г. Участието във войната и смъртта на личност като Юлия Вревска е объркващо, и от днешна гледна точка.

В Руско-турската война от 1877-78 г., участието на милосърдни сестри е по-масово и предварително подготвено.

Червеният кръст, Георгиевското и Покровско сестрински дружества организират курсове за подготовка. На фронта са изпратени 2300 сестри, заявленията за участие са над 3000.

Този факт сам по себе си е показателен и има косвено отношение към оценките за целта и същността на войната през 1877-78 г. Известно е, че медиците дават над 500 жертви във войната. На Докторския паметник в София са изписани 530 имена.

Юлия Петровна Варпаховска е родена на 29 дек. 1841 г. в гр. Старица, Тверска губерния. Баща й, ген. Пьотр Евдокимович Варпаховски се мести в различни гарнизони. Въпреки тези обстоятелства, Ю. Петровна получава добро образование. Възпитавана е като аристократка. Учи и в Императорския девически лицей. Била е на 10 г., когато се установяват в гр. Ставропол. Градът е създаден като крепост през 1777 г.

Самото име означава град на Кръста. Намира се подножието на Северен Кавказ. Кавказ е един от най-сложните по национален състав райони в света с над 50 етноси и народности. (Преди разпадането на СССР, живеят в 4 съюзни, 11 автономни републики и области. Могат да се отнесат в 4 езикови семейства: северо-кавказко, картвелско, индоевропейско, алтайско. Към първото спадат: адигейци, кабардинци, черкези, абхази, абадини, чеченци, ингуши, бацбийци, кистани.

––

Тук има и примеси от българи.

След преместването на българите от държавата на Кубрат, една част се установяват в района на днешния Кисловодск и се смесват по-късно с алани и кумани. Някъде към 14 век се оформят народностите карачаевци и балкарци.)

Една немалка част от планинското население от Северен Кавказ са мохамедани. През целия 19 век, Кавказ отново е основен терен за сблъсък между Русия и Турция. Русия продължава да изтласква Турция.

Практика на турските султани в този район е да подстрекават и използват местното население за натиск срещу Русия. От своя страна, за голяма част от планинските жители плячката е основен поминък.

Вземат пари, стоки, имущество, пленници, които продават в Турция. Местни бегове, князе, молли имат свои икономически интереси и се съюзяват с турците. Мощен фактор е и религията, която е обща.

Поради тези основни причини, сблъсъците и сраженията на руски войски с турски войски, както и с отряди на планинците са чести.

Годините преди 1850 г. в този край действат и герои от войната през 1812 г.: ген. Ермолов, ген. Веляминов, ген. Раевски.

Тук служи и загива на дуел Михаил Лермонтов. След заточението, тук са изпратени на служба и някои от декабристите. Споменатите офицери са интелигентни, имат разкрепостени разбирания и идеи. Те избягват излишната конфронтация, разширяват икономическите връзки, привличат на служба местни хора, в т. ч. и като офицери.

Въпреки това, напрежението се засилва, след 1850 г. набезите зачестяват. В този период започва по-масово преселение на черкези, чеченци към Турция, а някои стигат и до българските земи. Един от офицерите, който воюва в този район, е ген. барон Иполит Ал. Вревски. Той идва в Ставропол през 1838 г. завършил Военно училище, Генерал-щабна академия, владее чужди езици, според някои е един от най-интелигентните хора по това време. В Ставропол се запознава с Юлия Петровна и през 1857 г. двамата сключват брак. Една година след това, в края на август (стар стил), ген. Вревски е тежко ранен в сражение край аула Китури и малко по-късно умира, някои твърдят – в ръцете на съпругата си.

Всички тези наситени, драматични събития, военната обстановка около Ставропол, разкази за минали и настоящи сражения, за набезите на планинците, жертвите, смъртта на съпруга й със сигурност са оставили трайни следи в паметта и душевния мир на Юлия Вревска, и може да са част от обясненията за характера и постъпките й по-нататък.

Юлия Вревска напуска Ставропол с майка си и по-малката й сестра и заминава за Петербург. Поема грижите за децата от първия брак на ген. Вревски. Те учат в добри училища. Получават наследство от баща си.

Интересна подробност е, че получават така нареченото Баталпашинско имение в Ставрополието. През 1790 г. около 30 хил. турска войска начело с Батал паша е разгромена на десния бряг на р. Кубан. Пашата е пленен. От тази битка идва наименованието на тези земи. През 1803 г. там е основана Баталпашинска казашка станица.

Юлия Вревска е приета в Императорския двор като придворна дама на императрицата. Придружава я при пътуванията в Италия, Египет, Палестина. Младата жена става част от висшето общество. Прави впечатление с интелект и възпитание, с изящество и красота.

През 1873 г. се запознава с И. С. Тургенев и стават близки приятели. В другарския кръг са и личности като: писателя Д. В. Григорович, художниците В. Верещагин, И. К. Айвазовски и др.

Писателят граф В. А. Сологуб е забелязал в нея едно от редките и стойностни човешки качества: тя никога не казвала лоши неща за другите!

Винаги във всеки човек се стараела да види доброто и хубавото. Заедно с другите качества на характера, тази нейна същностна черта е продължение на обясненията за саможертвата.

След Априлското въстание през 1876 г. едни от значимите и стойностни личности в Русия вдигат глас в защита на българите. Общественото мнение се променя и оказва натиск върху правителството за защита на българите, за обявяване война на Турция. И. Аксаков в писмо до М. Черняев отбелязва, че получавал стотици писма в подкрепа на българите.

В обширната Ставрополска губерния в края на лятото на 1876 г. са събрани пари, храни, пожертвования в помощ на балканските славяни. Формирана е една доброволческа сотня от терски и кубански казаци – 91 човека, от тях 29 Георгиевски кавалери.

Прибрани и настанени са българи, прокудени от турците. Идвали откъм Сухуми през Тифлис (Тбилиси).

На 24 април е обявена войната. Настроенията в големите градове на Русия симпатизират на българите.

В агентурна записка на III отделение на Императорската канцелария “относно настроенията на населението в Москва” е отбелязано: “обявеният Манифест за война е посрещнат с голям ентусиазъм. Народът препълни църквите, слушаше Манифеста с видимо съчувствие. В Кремъл имало голямо стълпотворение. Пространството около Успенския събор е било препълнено… По настроенията на жителите на Москва може да се каже, че обявената война с Турция съответства на общото желание, има одобрението на всички слоеве от населението.”.

През пролетта на 1877 г., Ю. Вревска завършва курс за милосърдни сестри, организиран от Червения кръст. Продава свои земи и със собствени средства подготвя отряд от 22 сестри. За това става дума в писмо на И. Тургенев от 12 (25) май 1877 г.: “… Моето най-искрено съчувствие ще Ви съпровожда във Вашето трудно пътешествие. Желая Ви от цялата си душа, геройството с което сте се нагърбили да не се окаже непосилно и здравето Ви да не се разстрои… Аз дори не мога да си представя как така – 22 жени?”

К. П. Обадовски, който се среща с Ю. Вревска през лятото на 1877 г. си спомня: “Тургенев пристигна заедно с една дама с дрехи на милосърдна сестра. Чертите на лицето й, необикновено симпатични, чисто руски, някак си хармонираха с облеклото й. Това беше баронеса Вревская. Тогава започваше войната за освобождението на България и баронесата бързаше към театъра на военните действия, за да работи там като милосърдна сестра. Нейното себеотрицание при гледането на ранените и болните и страшната й смърт от тиф, без всякаква помощ, сред безлюдната степ са много добре известни за да пиша за тях. Тези дела я причисляват към оная група руски жени – героини, които дадоха живота си за благото на ближния… Вечерта преди заминаването, когато я видях, тя изглеждаше много възбудена и разбира се, не предчувстваше, че заминавайки за България, не ще се върне в родината си.”

Юлия Вревска отначало работи в тилова болница между Унгени и Кишинев, след това в болница в гр. Яш. Работата е тежка, продължителна, изморителна.

Военните действия се разширяват и ранените се увеличават. Започват епидемии.

Ю. Вревска е имала право и възможност да вземе отпуска от 2 месеца, но се отказва. По собствено желание се включва в предния отряд на медиците, прехвърля се през переправата (бел. ред. – инжинерно съоръжение) на Дунав и стъпва на българска земя.

В едно от писмата си до И. Тургенев от 27 ноември, тя описва накратко прехвърлянето: “… Нощувах в българско село. Намери се за мен стая за спане.

Двама войника ме заведоха на българска седянка, където девойки и ергени белеха царевица. Повечето от тях са много красиви. Приеха ме добре, нахраниха ме с боб с чушки, царевица, вино и ми предоставиха половината стая за спане, в другата половина легна хазайката с децата” .

Милосърдната сестра Ю. Вревска започва работа в болница №48 край гр. Бяла.

Тя описва това място като природно красиво. Дава образна представа за къщата на Иван Хаджиев, в която живее: “Подът е землен, а таванът е на педя от главата ми, прислужва ми българско момче, т. е. чисти ми ботушите, носи вода. Стаята си я чистя сама. Далеч съм от удобствата. Храня се с консерви и чай, спя на носилки, на сено! Всяка сутрин ходя по 3 версти до 48-ма болница, където са ранените… Пет сестри се грижим за 400 ранени, всеки от които много тежък. Тук се чувства живата струя на живота и опасностите.”.

В писмото си Ю. Вревска споменава, че очаква да отиде на предната линия. Малко след това е изпратена на фронтовата линия.

Превързочният пункт е в с. Обретеник. Сраженията са ожесточени. Постоянно докарват ранени войници и офицери. Налагало се е сестрите да извършват дейности, присъщи на лекарите.

В писмо до сестра си от 21 декември, Ю. Вревска разказва за ежедневието си, транспортирала болни, които пристигали ежедневно от 30 до 100 на ден. Една част от тях били окъсани, без ботуши, премръзнали. Тя ги храни, носи им вода: “Тъжно е да гледаш – пише тя – тези нещастни наистина герои, които търпят толкова лишения без ропот, при това живеят в землянки, на студа, с мишките, на едни сухари. Да, велик е Руският войник!”

При тези условия на военното ежедневие ще бъде чудо, ако не пострадат и медици. Ю. Вревска заболява от малария. Болестта я изтощава още повече. След известно време се заразява от петнист тиф.

Изнемощелият организъм се бори две седмици със смъртоносната болест, но не може да я преодолее. Юлия Вревска умира на 24 ян. (5 февр.) 1878 г. – един ден преди да навърши 40 години.

Юлия Вревска е погребана в униформата на милосърдна сестра до черквата на гр. Бяла. Гробът й е изкопан от войници, за които тя се е грижила. По-късно е поставен белокаменен паметник.

Вестник “Новое время” съобщава за смъртта на Ю. Вревска на 28 ян. 1878 г. През март, Яков П. Полонски публикува стихотворението: “Под Червения кръст” – “Посветено на паметта на Ю. П. баронеса Вревская”. И. Тургенев в писмо до Полонски от 17 апр. ще напише: “Самият аз всеки ден, с особено чувство на мъка и печал си спомням за бедната баронеса В(ревская) и твоето стихотворение в Н(овое) В(ремя) изпълни очите ми със сълзи.”.

Покрусеният Тургенев написва прощалните редове: “В памет на Ю. П. Вревская.”.

Мъката му е голяма. Той отправя упреци към лекарите, били край нея в последните й дни: “Тя е била в безпаметност и нито един лекар даже не я е погледнал, болните войници, за които тя се е грижила, докато е могла да се държи на нозете си, поред са се вдигали от заразените си легла, за да поднесат на засъхналите й уста няколко капки вода. Тя беше млада, красива, висшето общество я познаваше, знаеха я дори държавници. Дами и завиждаха, мъжете вървяха след нея. Двама-трима тайно и дълбоко я обичаха. Животът й се усмихваше, но има усмивки по-лоши от сълзи. Какви заветни съкровища бе съхранила тя в дълбините на душата си, на най-тайното място, никой, никога не е знаел, а сега разбира се няма и да узнае, дано не се оскърби милата й сянка от това късно цвете, което се осмелявам да положа на гроба й.”.

Вероятно част от тези мисли и думи на И. Тургенев карат по-късно отделни автори да разширяват и засилват темата за последните дни на Юлия Вревска, а други да свързват това с решението й да тръгне на война. Отнасяйки се с разбиране към техните търсения, обяснения, оценка, следва да имаме в предвид реалиите на войната и военното време, които винаги са били безмилостни към хората и към човешкия живот, както и покрусата на Тургенев от непрежалимата загуба на близък човек.

Началникът на полевата болница в Бяла, Н. Павлов по-късно споделя: “Покойната баронеса Вревска, за времето на нашето кратко познанство заслужи, като жена, най-големи симпатии, а като човек – дълбоко уважение за стриктното изпълнение на своите задачи. Тя беше при нас в Бяла във време, когато около града се разиграваше кървава драма.”.

В същност, значението и величието на решението на Юлия Вревска да участва във войната е още по-голямо поради това, че го взема сама.

Научавайки за саможертвата на Юлия Вревска, силно впечатлен, Виктор Юго пише за нея и я нарича: “Розата на Русия!”

Житейският път и моралният подвиг на Юлия Вревска са отразени в музеите – гр. Бяла, гр. Русе, гр. Плевен. През 1978 г. по екраните на кината в България и СССР е пуснат двусериен филм за Юлия Вревска “Сестра на милосърдието”. Сценаристи: Симеон Лунгин, Стефан Цанев; режисьор Вадим Юсов. Ролята на Юлия Вревска изпълнява актрисата Людмила Савелиева (Наташа във “Война и мир”).

Големият писател и човеколюбец Л. Н. Толстой, разсъждавайки върху човешката природа и човешката направа пише: “Условно казано, има два типа хора. Едните, по-малко на брой, който живеят със своите мисли и чуждите чувства и другите, който живеят със своите чувства и чуждите мисли.”.

Юлия Вревска, Ангел на Милосърдието, определено е от първите, на които се крепи вярата в човека и човешкото.

Животът и подвигът на Баронеса Юлия Петровна Вревская продължават и се предават като символ на подражание и духовен път за следване от поколение на поколение.

Не като заключение, а като продължение на нашата статия за военната милосърдна сестра Юлия Вревска ще посочим следния вълнуващ и достоен пример:

Преди години, по време на визита в град Бяла, при поклонението пред паметника на Юлия Вревска, руският дипломат, почетен гражданин на Варна, доктор по философия Анатолий Викторович Щелкунов, автор на романа „Дипломат России”, взема съдбовно решение.

Пред паметника на Баронеса Юлия Петровна Вревская, наречен с думите на Виктор Юго „Паметник на Руската Роза”, писателят Анатолий Щелкунов преживява духовен катарзис, по време на който в него възниква мисълта да събере материали и да напише книга за дъщерята на Граф Николай Павлович Игнатиев – военната милосърдна сестра Графиня Екатерина Николаева Игнатиева (1 април 1869 г. – 16 ноември 1914 г.). Така се ражда мечтата на Анатолий Викторович да положи тази книга пред гроба на Юлия Вревская като скромен, макар и закъснял „Венец на любовта и признателност”.

Бог помогна на руснака, който пише книги за България, да напише тази книга и да постигне своята мечта. През 2018 година Анатолий Викторович Щелкунов издаде книгата „Ангел милосердия”, която беше отпечатана в московското издателство „Спутник+”. Предговорът на романа „Роман „Ангел милосердия” – голос сердца ее автора российского дипломата Анатолия Щелкунова” е написан от професор д.пс.н. Илия Пеев, който отрази широко в печата представянето на книгата в България на 23 май 2019 година в Генералното консулство на Руската Федерация във Варна.

По този начин имената на Юлия Вревска, Даша Севастополска, Катя Игнатиева, заедно с имената на хилядите военни милосърдни сестри стават символ на алтруизма, хуманността и хуманизма, емпатията и състраданието към човешката болка и страдание, дават вяра и надежда за изцеление.

Животът и подвигът на военните милосърдни сестри ни учи още от детството през целия наш жизнен път да вярваме, да обичаме, да търсим и намираме братя и сестри по разум първо на Земята сред нас, а после да ги търсим в Космоса!

Това е и смисълът на саможертвата на военните милосърдни сестри и нека техният житейски подвиг, техните идеи и дух, да достигнат до сърцата на милиони хора на Земята и умножат братята и сестрите по човечност, разум, любов, алтруизъм и доброта!

http://skif.bg/index.php/haid-park/8688-yuliya-vrevska-rozata-na-rusiya-otkasnata-za-balgariya