Обиден на българските политици, Пенчо Славейков умира в изгнание

BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
май 2021
П В С Ч П С Н
 12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31  

Обиден на българските политици, Пенчо Славейков умира в изгнание

„Нейде из Алпите. На път за Zurich и оттам за Munchen. Снощи погребахме Пенча. Не смъртта е жестока – жесток е животът. Едно тихо, изоставено селско гробище, наоколо планини, долу езерото. Чужди край. Но Бог и природата говорят неговата родна реч. Една тъмна, непреодолима мъка лежи на душата ми. Не постигна ли най-сетне Пенчо онова, за което цял живот е жадувал? Не смъртта – а спокойствието и тишината на една отрудена и измъчена душа.”

Това пише Боян Пенев в пощенска картичка до свой приятел от 15 юни 1912 г. след погребението на Пенчо Славейков в италианското градче Брунате.

Там, прокуден от родината си и дълбоко обиден на българските политици, поетът умира на 28 май (10 юни по нов стил). Само на 46 г. той получава удар, последван от втори и издъхва в прегръдките на любимата си Мара Белчева с последни думи “Светлина…”

Брунате и вила “Белависта”, в която е последният му пристан, пазят спомена за българския поет. На фасадата на вилата Съюзът на българските писатели е поставил барелеф с надпис на български и италиански език: “В този дом – прокуден от своята родина – почина през 1912 година големият български поет и патриот Пенчо Славейков”.

Под него е мраморната плоча от български студенти в Падуа, върху която е изписана строфа от епилога на “Кървава песен”:

“Дано ми Богъ даде тукъ азъ да доживея последните си дни далечъ от родний край…”

В малка градинка в близост е и поставеният през 2007 г.

бюст-паметник на Славейков, а отбелязването на годишнината от смъртта му е включено в календара на град Брунате.

Изгнанието на Славейков започва година по-рано, след като през юни 1911 г. министърът на просвещението Стефан Бобчев го уволнява като директор на Народната библиотека.

Изпраща го уредник на училищния музей към министерството с многократно по-ниска заплата, но по-големият проблем е, че Бобчев го натиква в кабинет на четвъртия етаж, до който се стига по дървени стълби.

Изкачването им по няколко пъти на ден и пренасянето на книги е подигравка със здравословното състояние на Славейков – като младеж измръзва върху ледена пързалка на река Марица и след този инцидент остава куц и се движи с помощта на бастун.

Славейков взема тримесечен отпуск по болест и заминава за Цюрих при любимата си Мара Белчева, след което е уволнен и от тази длъжност. Дълбоко огорчен и с влошено здраве, той решава да не се връща повече в България.

С нея се местят последователно в Люцерн, Хофлу, Горат, Гьошенен, Андермат, Лугано, Рим, докато накрая пристигат в Брунате. Поетесата Мара Белчева, останала вдовица на 23 г. след убийството през 1891 г. на съпруга ѝ Христо Белчев, министър на финансите в правителството на Стамболов, е спътница на Славейков от 1903 г.

След като Славейков идва при нея в Цюрих, тя продава къщата на съпруга си в София и с капарото двамата планират да живеят в Италия.

След тримесечен престой в Рим отпътуват за Брунате и се настаняват на първия етаж на вила “Белависта”. Стаята им е скромна – с две легла, гардероб, умивалник, скрин и масичка с два стола. Там на 27 май през деня му прилошава, но отказва да бъде извикан лекар.

В ранните часове на 28 май получава инсулт, а по-късно същия ден втори инсулт слага край на земните му дни.

На следващия ден Мара Белчева изпраща телеграма “Пенчо не диша вече” до Алфред Йенсен, който междувременно е номинирал българския поет за Нобелова награда за литература.

Смъртта му слага край на неговата номинация и впоследствие наградата за 1912 г. е присъдена на немския писател Герхарт Хауптман.

Йенсен номинира Славейков за литературното отличие на Шведската академия на 30 януари 1912 г. за поемата “Кървава песен”, като мотивира предложението си и с цялото творчество на българския творец.

Около номинацията обаче има проблеми от страна на българските институции, които не изпращат писмено потвърждаващо предложение, въпреки че такова било обещано от Софийския университет. Междувременно се правят постъпки за номиниране на друг български писател – Иван Вазов.

Поддръжниците на Вазов изпращат писмо и до Йенсен, който им отговаря, че кандидатурите за Нобелова награда се подават преди 1 февруари до секретаря на Шведската академия. Такава молба не е била получена от никоя българска институция нито за Вазов, нито за Славейков. Това е причината самият Йенсен два дни преди крайния срок лично да номинира Пенчо Славейков.

През април 1912 г. той представя пред Нобеловия комитет предложение и мотивацията. Смъртта на Славейков слага край на обсъждането.

Първоначално Славейков е погребан в Брунате, но през 1921 г. костите му са преместени в България.

spomen.bg/article/7872961