BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
октомври 2020
П В С Ч П С Н
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031  

Прощавай, български народе!

Митрополит Йосиф

Разказват, че чрез св. Петър Господ разрешил на Карл Маркс в края на “марксическия разцвет” (1989 г.) да посети земята и да види плодовете на своя популярен девиз. След като пообиколил поддръжниците си, той коригирал оригиналното си завещание и на изпроводяк казал: “Пролетарии от всички страни, прощавайте!”

Не е такава моята изповед и не е Маркс идеалът ми, нито “Капиталът” му! Но щом идеологът на антирелигиозните би могъл да каже “прощавайте”, то аз, служителят на Бога, освен под епитрахил пред стареца и изповедника ми (Вечна им памет!), навеждам сега глава и пред българския народ и го моля да приеме моята изповед и да ми прости, за което намирам пълно основание. И ако общественото мнение с мнозинство ми прости, аз ще мога да продължа живота си на покой, без да се налага повече да прилагам “благоразумния компромис” в служението си.

За да не пропусна някой период от живота си, започвам от майчината утроба.

Та, прощавай, български народе, ако съм виновен пред теб, че съм се родил от скромни, честни, трудолюбиви православни българи през 1942 г. в будното село Славовица, Пазарджишко; че дядо ми е бил пръв съратник на Стамболийски в село и като кмет на селото се е самоглобил, когато пъдаринът хванал воловете ни да пасат в чужда ливада; че цялото ми семейство по бащина и майчина линия еженеделно се черкуваше и поддържаше селския ни храм “Св. пророк Илия” чист и уютен; че като дете съм спал до баба в притвора на черквата и тихичко съм се молил Господ да ми даде един ден като порасна да прелиствам “дебелите големи и шарени книги” на клироса и в светия олтар; че заедно с брат ми и майка ми при масовизацията бяхме бити и вързани, докато ни изкарат из яхъра и дома ни младите юнци с колата, ритлите, ралата, плуговете и цялата “селска техника”, тъй като дошло уж съобщение, че дядо и татко били хванати в Еледжика и в Долна Василица подписали “доброволно”, че влизаме в ТКЗС-то, което отново след голям бой направихме чак в 1958 г.

Прощавай, български народе, че не можах да уча в “народните ти школи” след селската прогимназия в 1956 г., защото твоите избраници ми дадоха характеристика, че съм внук на кулак (с 29 декара имот) и на основание “неблагонадеждност” не ме приеха никъде, освен в Софийската духовна семинария на гара Черепиш, Врачанско, където дядо беше се сприятелил с учителя г-н Борис Попов (Чудото) от Пловдив две години преди това, когато беше водил и брат ми да положи изпита за семинарист.

Прощавай, български народе, че току-що постъпил в първи клас на семинарията през 1956 г. в Черепиш бях подложен на особено изпитание. И то от учителя по Благонравие и Християнска етика, който беше и наш изповедник. Същият ме повика в стаята си веднъж и ми даде една тетрадка с имената на всички от класа ми, разграфена на квадратчета и ме задължи да си отбелязвам в нея “прегрешенията” на съучениците ми и в края на седмицата да ходя да му докладвам какво съм чул и видял! Знаейки от дядо и татко на село добрия съвет, че дори престъпниците в затвора ненавиждат подлеца, предателя и клеветника, аз не се явих при стареца три седмици. Когато ме повика при себе си и разбра, че не съм за тая работа, прие си тетрадката назад и не ме изпитваше никога, а ми пишеше винаги отличен. Когато след години чул, че съм станал монах, казал: “Той е единствения мой ученик, на когото 5 години съм бил класен наставник, а не съм могъл да го разбера що за човек е бил!” Същото си мисля и аз за него до ден днешен, като го поменавам в молитва.

Прощавай, български народе, че като семинарист с хубавата фуражка със значката СДС открито и без страх съм спорил във влака, в рейса и навсякъде с твоите представители, защитавайки вярата си и че не съм бил пиян “от опиума на народите”; че като семинарист по време на ваканции биех камбаната за богослужение в църквата на село, четях и пеех по Великден, по другите празници и през ваканциите, препирах се със “служителите” ти, които не разрешаваха да ходим на църква, заплашвайки ни, тормозейки ни, измъчвайки ни – и то защото като църква сме били “отделени от държавата” и не мислим като “идеолозите” ти.

Прощавай, български народе, че като войник с диплома на семинарист бях насочен към сапьорската рота под внимателното наблюдение на началника по политическата част; че на вечерна проверка не потвърждавах гласно присъствието си, защото старшината на ротата не ме зовеше: “Редник Босаков”, както е редът, а: “Попът тука ли е?”; че след уволнението ми четири пъти ме викаха запас като последния път бях вече в расо, пак по същата причина – “защото съм учил за духовник, вече съм духовник и ще получавам повиквателно, докато е българско”.

Прощавай, български народе, че като семинарист след казармата не бях приет за студент в “народните” ти университети, поради семинарската диплома и работих три години в Акумулаторния завод в Пазарджик без право на повишение, защото “бях учил за поп”; че брат ми и децата му ходеха по мъките за жителството си в Пазарджик, понеже имали в семейството си “поп”.

Прощавай, български народе, че като студент в Духовната академия през 1966-1970 г. представители на “твоята” власт многократно ме уговаряха да си сменя “акъла и образованието”, за да бъда по-полезен на обществото; че по време на послушанието ми в Троянския манастир в твое име бе направено всичко възможно “да не си губя времето”, а срещу по-голяма заплата да започна цивилна работа в Троян или Ловеч.

Прощавай, български народе, че проявих инат към твоите представители и към препоръките им и още като студент приех монашеската схима, промених името си и се облякох в дрехата, която покри греховете на младостта ми; че като иеродякон и иеромонах в Ловеч изпитвах трудност в борбата с изкушенията и предложенията на прелъстителки, които твои представители пращаха по петите ми навсякъде извън светата Митрополия.

Прощавай, български народе, че разгневих твой министър на образованието, който в пияно състояние като гост в Загорск протестира, понеже не съм бил в неговите студентски списъци за разпределение в чужбина през 1972 г., а съм бил зачислен вече като професорски степендиант по Пастирско богословие в Московската духовна академия – разбира се, не с неговото “разрешение”, а с благословението на Българския и на Московския и на цяла Русия Патриарси.

Прощавай, български народе, че като протосингел и викарий на Софийска митрополия (1973-1982 г.) вече открито влязох в несъгласие с твоята власт относно стопанисването на манастирите, намирането на поддръжници и на личния им състав, ремонта на църквите, реставрирането на храмовете в родното ми село Славовица и с. Бракьовци, запазването на църквата “Св. Иван Рилски” в Перник, съслуженията с големия Левкийски епископ Партений (миро да капе на гроба му), спасяването на “Св. София”, защитаването правата на свещениците в епархията, изпълнението на изискванията според Служебника особено по Великден, снабдяването с материали и поддържането на Синстро, Епархийската работилница, ръкоположенията, повишенията и ежедневието на православния ни клир и семейство.

Господи, как оцеляхме! Благодаря Ти за милостта!

Спомням си учителя по немски език в Черепишката семинария г-н Колев. При разходка по пътя за манастира, той се спря пред вратата на сградата с класните стаи, погледна в иконата на Неръкотворния образ на Спасителя над входната врата, прекръсти се и каза на български на всеослушание: “Господи Иисусе, на колко хора даваш хляб да Те хвалят, и на много повече – да Те хулят! Чуден Си в милостта Си!”

Спирам сега просветеното ти внимание, мой български народе, на най-хубавите ми години, които бяха години на борба с поднебесните сили на злобата и с вътрешните сили на моя пол и характер. Но тук иде реч повече за служебната ми характеристика. Не зная дали ще бъда правилно разбран, ако разкажа личните си преживявания като протосингел на Софийския митрополит Максим, който по Устава на Църквата ни е и Български Патриарх. По това време първи викарий беше Левкийският епископ Партений, завърнал се наскоро от църковно служение в Америка. Появи се веднъж преписка за ремонта на стар по години храм. Нуждаеше се спешно от укрепване. Средства имаше. Но твоята власт, народе мой, не разрешаваше. Отецът написа писмо със зов за помощ. Негово Светейшество резолира: “В Съвета. Съгласно закона.” Дядо Партений, като председателстващ заседанията на Епархийския съвет, реагира: “Ако спазим закона, храмът ще падне. Господ ще ни осъди! Ако нарушим закона, “народната власт” ще ни тикне в затвора! Предпочитам второто!” А аз като протосингел бях изпълнител на постановлението. Колизия, нали? Възстановихме храма и Господ ни помилва. Силни бяха молитвите на дядо Партений!

Да, идваха при мен “чекисти” (така ги наричам и до днес). Някои казваха откровено кои и какви са. Бяха с големи чинове, но с цивилно облекло, разбира се. Обаждаха се първом по телефона. Оттогава не харесвам телефона. Определяха срещи. Веднъж дори двама ме “инструктираха” – млади мъже, на моите години бяха. Имената им не помня. На единия даже измислих прякор “Котката”. После приятели, които са били викани от него, ми казаха, че фамилното му име било Котев.

Сигурно и той ме е кръстил. Ще разберем като се отвори досието ми.

Много силно съм преживявал всяка среща с Котката. Питал съм дядо Партений, г-н Стефан Цочев – секретар на Митрополията, стареца дядо Геласий, дори шофьора на дядо Максим г-н Борис Попгеоргиев, дали да отивам. Казваха: “Щом викат, иди, но умната!” Затова действах съгласно съвета на св. апостол Павел: “Всичко изпитайте, о доброто се дръжте”. Много пъти като го слушах, ми е домилявало и си спомнях думите на Лермонтов за демона, който пада в ада без надежда някой да го помене с добро. В дисертационната ми работа съм писал и за отец (сега вече свети) Алексей Мечев, който дори за дявола употребявал ласкателното слово – “окаяшка” и се отнасял към него с добродушие. “Тебя окаяшка смущает. Ишь он какой!” – казвал често той.

По време на срещите Котката предлагаше шоколадови бонбони и многозвезден коняк – сигурно си мислеше, че след почерпка бих могъл да се разприказвам. Не съм сигурен обаче, че са сложили в досието ми нещо, защото усещах, че се очакваше друг отговор и недоволството беше явно. Инструкциите бяха винаги почти едни и същи – всички в БПЦ трябвало да вярваме най-вече на Старозагорския митрополит Панкратий. Той бил най-добрия, най-верния, най-заслужилия. Той бил “нашият човек” в БПЦ.

Усещах също, че Котката бе неспокоен. Страхуваше се от всеки шум. Когато бяхме в апартамента, в който ме водеше, гледаше често през шпионката на вратата. Апартаментът беше голям, обзаведен само със столове, маси и дивани. В разговорите без страх съм му говорил за Бога, че във и от Него идва всичко – стабилността, мира, мъдростта и радостта. Бог е непоклатимата сила в нашия живот. Говорил съм му с цялото си сърце, разпалено, уверено, със сила и духовна власт. Старал съм се да премислям всяка дума, всяко движение и страх. Бог ми е свидетел как съм Го молел да ми помогне и да ме избави от падение, а да ме научи да пазя душата си, устата си, сърцето си, ръцете си от лошото и да приеме покаянието ми като ме предпази занапред от “лоша среща и пладнешки демон”. Защото знаех думите на св. Пимен Велики: “Вярвайте ми, братя, където е дяволът, там и аз ще бъда хвърлен.” Но св. Пимен вдигаше мъртъвци от гроба. Значи Бог е приемал плача му, очиствал е греховете му.

Споделях често, че мненията на чекистите за много хора и събития в БПЦ не са достоверни, че ни безпокоят без причини, че сме най-добрите граждани на страната, подчиняваме се на законите, плащаме си данъците, а оставаме без доверие. Особено негодувах когато ме караха да мисля като тях, защото беше ясно, че не са прави. Задавах също и въпроса – защо с нас, кротките и благочестиви православни християни, се занимават хора с “ютии на кръста”, поставени така, че като се наведат, да се вижда. Отговорът винаги беше, че не мислим като тях и че сме отделени от държавата, на което отговарях: “Да, но никога не сме успявали да се освободим от нея!” Подчертаваше се гневно, че мнозинството владици и свещеници не са вярващи хора и не живеят според православния начин на живот. Отговарях, че мнозинството от нас изпитва страх и не споделяме мненията си, говорим дори противоположното, за да не би да си “навлечем беля” на главата. Какво е в съцето ни обаче, знае само Бог! С гордост ме уверяваха, че можели да унищожат БПЦ за нула време, но се съобразявали с положението в света. Вярваха, че такъв ден ще настъпи. Разбира се, на изпроводяк Котката винаги казваше да не споделям нищо с никого за срещата.

И сега се чудя, мой български народе, как съм имал дръзновението да реагирам с недоумение, че щом чекистите са стигнали до това “дередже” и “ние поповете” да сме в “специалните служби”, то явно е, че “сигурността” им не ще да е била много сигурна. Все имах чувството, че толкоз “професионално” си върша работата, че скоро ще ме задраскат като “много говорещ без страх” от нищо. Или ще се убедят, че съм “кон с капаци”.

Постоянно исках да се върна в Родината. Освен това разбирах, че всичко се знаеше – какво става в Светия Синод, митрополията, академията и във всяка църква. На Маринчев и на Котката изрично съм заявявал, че техните копои ги заблуждават и ние ги знаем кои са. Уверяваха ме винаги, че знаят какво правят. Цитирал съм им дори “татовата приказка“, че овцете в Делиормана винаги били близнили, но в отчетите до него било писано, че са родили най-малко по 6 или 8 агнета всяка.

Истината беше, че не можех да се откача от Котката, който ме дебнеше и често без никакво право на отказ ме привикваше “да се видим”. Така играехме с него на котка и мишка. Чекистът беше котката, аз бях мишката. Като богослов обаче бях уверен, че ако позволя на света да ме разпне, то това ще бъде трагично за мен и ще стана трагична личност. Затова играех и мисля, че го победих, точно защото го одухотворявах. С Божията помощ след няколко години неговата система рухна, т.е. мишката надживя котката. Системата се сгромоляса, защото работата на чекиста беше насилие и всяваше страх и ужас. Хубавото е, че трудовете му в папките ще погнусят света и вярвам, че сега и той самият се срамува от себе си. Разбира се, позор ще е и за нас, поменатите вътре.

И дай Бог, това зло никога да не се повтори.

Досиетата са урок за народа – подведените сме виновни, че поради страх сме се поддали, но по-виновни са тези, които ни съблазняваха. Те са все още сред нас, знаем ги. Очакваме да са с гузна съвест, защото работата им беше мръсна. Най-хубавото обаче е, че Светата Църква победи злото и продължава да дава живот, защото истинският живот се състои в побеждаване на злото.

Какво обаче са писали “тайните служби”? Право да кажа, не зная. Иначе устно са ми казвали, че съм вироглав и ще си счупя главата; предупреждавали са ме, че дядо Патриархът не може вечно да ме пази; че трябва да коригирам характера и поведението си, да не изразявам лично мнение и да не съм толкова “курназ“. С една дума, от всички страни бях оглеждан, следен, пробван, изкушаван, дори ненавиждан. Даже в Светия Синод тогава е било обсъждано официално моето поведение. Чрез дядо Варлаам Пловдивски “приятелски” бях уведомен да не “подвеждам повече Негово Светейшество”. Явно се опълчих, разбира се, като научих, че Св. Синод не поема защитата срещу отнемането на храма “Св. София” в София и срещу разрушаването на “Св. Иван Рилски” в Перник, та трябваше по митрополитска линия да ги спасяваме. И го направихме с Божията помощ! Негово Светейшество като Софийски Митрополит показа геройство. Особено фрапиращ бе случаят с Перник. Дойде писмо, че ще бутат църквата, защото камбанният й звън безпокоял първия секретар на партията, чиято канцелария била с изглед към храма!

Събратята свещенослужители и църковните труженици от онова време ще си спомнят силния по онова време Комитет по въпросите на БПЦ и на религиозните култове у нас. Ами че то не беше един или два пъти! Това беше ежедневие, години наред при Кючуков и Тодоров, при Баръмов и Арсенов, при Попов и Маринчев, при Шарков, Иванов и кого ли още не. Те ни привикваха в Комитета, някои от тях идваха в митрополията, биеха по бюрата, викаха, крещяха, разпореждаха се като у дома си. Де да зная, откъде ми е идвала силата, но веднъж и аз викнах и им казах да затворят вратата на канцеларията ми с външната дръжка и никога повече да не влизат при мен. И си излязоха! И повече не се върнаха! На един, препоръчан от Външното министерство “като наш човек”, дори не позволих да стъпи в наш манастир, където бе “назначен” от тях за наш домакин. Тогава отговарях за манастирите в Софийска епархия.

Като служител, който си гонеше работата, съм имал взаимоотношения с мнозина, които са искали среща, идвали са даже направо при мен, без да кажат причината. Съпровождал съм чужденци, църковни и светски; за много от тях са искали писмен доклад от тогавашния Външен отдел при Св. Синод. Бях включен в курс по английски език, с евентуална възможност за служение зад граница. В края на курса, помня, че искаха писмено мнение от всеки курсист, ако бъде пратен на задранично служение, как би се справил с работата си, анализирайки лекциите на инструкторите.

По решение на Св. Синод съм бил делегат на икуменически събирания в Прага, Найроби, Москва. Разбира се, че като участник в секциите съм писал част от общия доклад на делегацията до Св. Синод.

Прощавай, български народе! Многократно съм се изповядвал за моите мисли, думи и дела. Четена ми е и разрешителна молитва. Мнозина са ме успокоявали, че времето е било такова и никой не бе оставен на мира. Освен това длъжностите ми в ония времена бяха малки. Протосингелството ми в Ловеч и София мина под пълен контрол. Дядо Патриархът беше млад и строг. Дядо Партений беше духовен страж и правило за мен. Светият Синод имаше други “любимци” в това време. Тройката и постоянното присъствие в малкия състав на Св. Синод (митрополит Панкратий, митрополит Филарет и митрополит Калиник) контролираше нещата и се доверяваше само на проверени. Дори дядо Йосиф Варненски веднъж питал за мен: “Светейший, твоят протосингел читав ли е?” На което Негово Светейшество отвърнал: “Владико, питай го. На момента ще ти отговори!”

При отбелязването на една важна годишнина се появи повод да се заговори повече за мен. Сегашният Неврокопски Митрополит Натанаил е “коригирал” Христо Маринчев, че не съм такъв, за какъвто са ме представяли пред него. Даже го уверил, че се познаваме дълги години като послушници в Троянския манастир и че съм станал жертва на клевета. Така, след 10 години служба в София тръгнах по стъпалата на йерархичната кариера. В тази връзка, кой би могъл да знае какво е написано в “папката ми” през този период!

Когато се разчу решението на Светия Синод, че ще ставам епископ, активисти в расо и в цивилно облекло понечиха тайно да ме привлекат към техните занимания и действия, но вероятно не им допаднах и ме изоставиха. В “подготовката” ми за служение зад граница обаче, макар че бях същевременно игумен на Троянския манастир и Първи викарий на Софийския митрополит, след смъртта на дядо Партений на няколко пъти се явиха “инструктори”, придружавани от т. нар. в църковните среди “нашите генерали” Попов и Маринчев. Те така и не оставиха трайни спомени у мен, въпреки че е възможно да са “запечатали” техни писания “тайным образом”. В действителност г-н Андреев ми отговори от името на Комисията, която председателстваше, че за мен “не са събирани никакви сведения”, но аз му нямам вяра.

Прощавай, български народе, за принципността ми през 27-годишното ми задгранично служение в САЩ, Канада и Австралия (1982-2008), което послушно приех по-скоро като наказание “выше и дальше”, тъй като обичам Родината си и желаех да работя по църковна линия в нейните граници. Не зная дали малкият състав на Св. Синод тогава е смятал, че след усърднопотрудилите се дядо Симеон и дядо Дометиан, аз трябва да се проваля. Но Господ даде сила и мъдрост за тези години в Епархията ни в Америка, Канада и Австралия да се възстанови единството и да се обогати духовно и материално за години напред.

Прощавай, български народе, че колчем пожелавах завръщане в Отечеството след изтичане на 4-годишната ми командировка, толкоз по-скоро Върховната ни църковна власт със съгласието на “почитаемия Комитет” два пъти удължаваше срока, така че да стоя настрани и надалеч. И точно когато стана “промяната“, Св. Синод обедини “изкуствено разделената за 20 г.” малка епархия – през 1969 г. на три части; през 1972 г. на две части и през 1989 г. на една част – и на следващия ден 19 декември “свободно” ме избра за първия след “промяната” митрополит.

Прощавай, български народе, за недоумението, което изпитвам до днес, че при тогавашните установления бях елиминиран от каталозите за избор на митрополит в Родината; че като противник на разкола бях два пъти уволняван по чл. 13 от тоталитарния закон за вероизповеданията от 1949 г. от Методи Спасов; че удържах обидите и огорченията в епархията ми от избраните от теб в най-новото време президенти, министър председатели, министри на външните работи, посланици и консули в Америка, изпратени от теб да извършат подобна дейност зад граница от твое име; че не се вслушах в инструкциите и не се поддадох на натиска на средствата за масова информация, а загубихме около един милион щатски долара за ненужни съдебни процеси, които доказаха истината, че не твои организации и групировки, а точно Българската източноправославна епархия в САЩ, Канада и Австралия е собственик на хубавия ни имот в Ню Йорк с настояща цена около 7 милиона долара; че след спирането на финансовата издръжка от Св. Синод през 1990 г. и установяването на Ню Йорк за седалище на митрополита от 4-ия Църковно-народен събор, синодалните сгради в Акрон и Вашингтон загубиха привилегиите си на епископски центрове, поради което се взе решение да се продадат. Получените доходи от продажбата на имота се върнаха директно в касата на Св. Синод (сградата в Акрон се закупи за 110 000 щ.д. и след 13 години се продаде за 343 000 щ.д., а сградата във Вашингтон бе закупена от българското посолство за 200 000 щ.д., а след 20 години се продаде за 799 000 щ.д.).

Прощавай, български народе, за решимостта ми след избора ми за митрополит на САЩ, Канада и Австралия до живот да стана български американец с благонамерението си да придобия всички православни българи под купола на Майката БПЦ и нейната епархия в т. нар. Нов свят.

Прощавай, български народе, за предложението ми пред Св. Синод през 2000-та година да отворим вратите на Епархията и за другородци – добри православни вярващи, като им ръкоположим свещеници и дякони, които обичат България и прославят без умора българската святост понастоящем в 9 енории, три манастира и две мисии, вече готови да получат статут на енории, понеже имат повече от 35 члена.

Прощавай, български народе, че и понастоящем поддържам разбирането си, че културният клуб, училището и социалните ни изяви в чужбина следва да са в рамките на църквата и всяка наша енория да е една “малка България”. Защото, където има самостоятелни културни клубове и училища в чужбина, там църквата е изолирана – тя остава аут.

Прощавай, български народе, ако при отваряне на досието ми се намерят мои доклади до Св. Синод по служебна линия, които съм изготвял, пиша и ще съставям и пращам и занапред като мое уставно задължение. Съвестта ми е чиста. Мисля, че не съм оклеветил или ощетил персонално никого. Вършил съм всичко, което е в интерес само на българското църковно дело в САЩ, Канада и Австралия.

Затова, като Закхей изповядам не само пред Господа, но и пред теб, български народе, че ако съм ощетил някого морално и материално и той, тя или те го докажат, съм готов да заплатя всяка щета четворно.

Добре направиха избранниците ти, български народе, че постановиха отварянето и на нашите “секретни папки“. Това е подготовка за Всеобщия съд. Твоята воля е и Божия. Затова нека се огласи всичко скрито в тях. Това е тренировка за нас и нашите души, защото сме се позабравили. Това ще е едно прочистване, което е добро и за моята душа. Наистина, не мога всичко да си спомня и е възможно да се изненадам от собствените си думи и дела, но искам да видя с очите си какво представлява понятието “досие”, което толкова години ме плаши денем и нощем. Да, сложна работа е, защото никой не знае кой се е “грижил” за него. Спомням си, че г-н проф. Калин Янакиев последователно апелираше да се отворят досиетата и на хората, които бяха принуждавани да доносничат.

Защото никой от нас не е искал, не е знаел, не се е натискал да е ченге. Те ни търсеха, те ни плашеха, те ни привикваха, те ни даваха лист, молив и даже име на личност, за която да пишем или ни записваха на касетофон, което значеше, че после някой ще го дешифрира и ще си губи време да го докладва нагоре и по-нагоре! Те си нямаха друга работа, те не си вярваха един на друг, те не вярваха и на нас. Някой писа, че се интересували и от изповедите на бабите! Глупаво и несъстоятелно остава това твърдение! Аз например не бях изповедник. А и да бях, всички знаем, че изповедта не се споделя!

Най-голямата “чуденка” и най-голямата “питанка” досега съм поставял на проблема за “скритата тайна” за себе си:

Съм ли таен агент на ДС или не съм?!?!

Никой друг – само Бог знае каква е борбата в душата ми! Трагедия! Затова благопожеланието ми към българския народ е за в бъдеще добре да преценява на кого да се довери, що се касае за сътрудничеството с тайната държавна сигурност. Защото виждаме какво се случва сега – нито е тайна, нито е държавна, нито е сигурност – държавната сигурност. И че нищо вечно няма. И ако тук на земята не се разкрият нещата, ангелите при Всеобщия съд ще отворят досиетата и всичко тайно ще се разгласи навред. Бог да ни е на помощ тогава!

Истина е, български народе, че ако водех духовен живот, щях да видя греховете си и прокажената си душа, щях да осъзная недостойнствата си и щях да съм по-близко до Господа. Но истина е и това, че Бог е милостив и към мен, изпитва ме чрез страдания, за да усили вярата и доверието ми към Него. Духовният закон също казва, че този, който ще наследи Царството Божие, трябва да страда (Деян. 14:22). В света скърби ще имате, каза Господ на последователите Си (Лук 21:19). И който претърпи докрай, ще бъде спасен (Марк 13:13), казва Господ. Така че, нека да идват по-скоро тежките дни на досиетата. Непременно да се отворят. Аз искам да страдам тук на земята, да изкупя греха си още тук пред българския народ. Затова правя тази репетиция на признание, покаяние и изповед на прегрешенията си, преди да съм се явил пред Всеправедния съдия.

Съд народен – съд Божий! Ако не бяха досиетата, за да разкрият всичките тия гнусотии, допълнения, изменения, поощрения и какви ли не още щения, щях да остана горделив и груб към себе си. Сега навеждам глава, мой български народе, смирявам се прилежно, викам към Господа да ме чуе и моля събратята, сестрите, чедата си, приятелите си и народа Божи, да ми дадете прошка.

Зная, български народе, че Господ допусна свети Иван Рилски да бъде бит и блъскан от скалата на молитвата от демони. Господ позволи свети Серафим Саровски да бъде бит и пребит от зли люде. Откъде да зная, дали Господ е допуснал и аз да бъда потаен агент, за да повлияе чрез мен на истинските агенти. Моят небесен ангел св. Йосиф Благообразни от Ариматея беше таен ученик на Господа, но ако не беше той с Никодима, в ония дни, когато всичко се бе изпокрило от страх, Христос и до днес да виси на кръста, без да има кой да го измоли от Пилата, да го свали от дървото на живота, да закупи мазилата, да Го помаже по правилата и собствения си гроб от любов да Му отдаде.

Не мърморя, а благодаря на Бога, мой български народе, без Чиято воля не става нищо по света, за възможността да се покая и получа прошка и от теб. Обещавам да се отклонявам от злото и да правя добро (Пс. 33:15).

И друго искам да споделя с теб, което много ме измъчва. Когато Господ Иисус Христос след нахранването на 5-те хиляди души започна да говори за хляба на живота, мнозина Го напуснаха, не можейки да разберат Неговите думи. Те постъпиха честно. Тяхната мъдрост не можеше да се издига нагоре към Духа на истината. Но Юда не напусна Господа Иисуса Христа, защото той държеше ковчежето с парите, от които взимаше за себе си. Той дори таеше надежда за по-големи неща. Както останалите, така и той очакваше Месията да дойде на власт, за да ползва всевъзможни облаги. Когато обаче научи, че Иисус Христос няма план да създава Негово Царство на земята и че Го очаква смърт, той премина на страната на Неговите врагове, предаде Христа и получи 30 сребърника. Знаем края му.

Не е нищо необичайно да сравняваме с Юда днес тия като мен, които са се престрували, че са заедно с Христа. Не е изненадващо, че след като преминахме към враговете на Христа, не получихме като тях заслуженото, т.е. да не сме на власт. Болното за нас е, че и в двата случая вредихме и вредим на душите си, защото ако следваме Христа без вяра, в името на личната ни изгода и заради личното си добруване, ние сме предавали Христа и никога и никъде предателите не са се радвали на вяра, доверие и респект. Аз съм един от тях, психически “юродив”, който 38 години строих дом върху пясък, защото малкото изкушение подкопа дома ми и затова падането ми е голямо. Господ да е милостив!

Ще се повторя, мой български народе, че без изпитание никой не може да достигне спасение. Според мнозина в нашето гражданско, и за жалост нецърковно общество, нашите владици и свещеници начело с Техни Светейшества Патриарх Кирил и Максим сме комунистически агенти, комунизирани и провеждащи комунистическа пропаганда. Но още дядо Партений Левкийски, като викарий на Митрополит Андрей през 1966 г. в Ню Йорк писа: “…Да се твърди, че Негово Светейшество, Св. Синод и свещениците в България са комунизирани, това е най-големия комплемент, който може да се направи на комунистите, които само за това мечтаят – тяхната партия да бъде всенародна и доминираща. Така че, който твърди, че даже Църквата е комунизирана, той е всъщност агент на комунизма, защото говори за неговия пълен успех в България, когато комунистите са само шепа терористи, които насила управляват нашата страна.”

Това може да ви се види като твърде дълга теоретизация. “Молбата ми е ясна”, продължава дядо Партений, “кажете да престанат да хулят нашата родна Църква, която не е потурчена през турско робство и толкова по-малко може да бъде комунизирана сега, защото комунизъм днес значи само безбожие! И да престанем да се делим на лагери и разколи, защото така се сами омаломощаваме, за да печелят нашите врагове от нашата взаимна вражда. Единни бихме могли да бъдем повече полезни на нашата нещастна Родина, защото каквото кажем в нейна полза, няма да отиде друг от собсрвена среда да го отрече и да постави силния чужденец в недоумение, кого да слуша и какво да направи за България…”

На 6 февруари 2007 г. в “Дневник.Бг” досточтимият проф. Огнян Герджиков заяви в интервюто си: ”По време на тоталитаризма Българската православна църква беше в огромна степен на подчиненост на държавата, режимът провеждаше такава кадрова политика, че в Семинарията и духовните училища да попадат всъщност неподходящи за там. Доколкото знам, в известен период държавата не е позволявала в тези училища да влизат ученици с висок успех, така че да бъде материалът не толкова добър.”

Ето, мой български народе, аз съм от този материал, “не толкова добър”. Значи твоята държава ни държеше в подчинение и със закони и заплахи ни правеше зорлем “нейни верни сътрудници”, да принадлежим към службите й като бъдем “доносници“. Същата тази държава на българите, знаейки нашето жалко положение тогава, сега търси жертвите измежду нас, тогавашните жертви. Така че, и тогава, и сега, ние – служителите на БПЦ – си оставаме “жертви”.

Прощавай мой мили български народе, но това за мен представлява гонение срещу БПЦ, нейния клир и православно изпълнение! Затова бих искал да зная, кой е пострадал от “моите донесения”, кого са убили, затворили, унижили или уволнили заради мен? Какво е донасяно от мен и какви са изгодите на държавата на българите и загубите на Църквата на българите от моето агентурно минало? Искам непременно да зная това.

Кой и какво всъщност е доносникът? За какво е донасял той пред тайните служби писмено или устно? Логически за неща, на които е бил свидетел. Тогава се налага да обясним значението на “свидетел”. Тази дума има поне три значения.

Имам лично преживяване. Представете си: вървите по улицата и виждате как един фанатик-атеист ме напада, хваща ме за расото, дърпа, къса, крещи, вика, старае се да ме докосне и до брадата и ме обвинява в опияняване на българския народ. Благодарение на това, че Господ ми даде сила и мощ, отблъснах нападателя и той избяга.

Пита милиционерът, а сетне и тайният чекист: “Какво видяхте?” На вас ви е все едно кой е крив и кой е прав, просто казвате или описвате какво сте видели. Вие не защитавате единия, не заклеймявате другия, само описвате това, което са видели очите ви и са чули ушите ви.

Има и друго положение на “свидетел” – в съда свидетелят се изказва за подсъдимия или против него. Той е направил избор.

Но има и “свидетел” от съвсем друг вид – свидетел, когото каним да стане близък нам човек, свидетел на тайнства на нашия живот, свидетел, когото искаме до себе си, когато имаме най-красив момент от живота си. Такъв човек е духовникът. И с какво чувство трябва да стои той?! Колко дълбоко трябва да разбира, че той е само свидетел, но не и страничен човек, а да стои стабилно, като приятел на Господа и на хората! Какво може да доносничи такъв духовник?

Въпреки последния аргумент, мой български народе, понеже вече го съобщих най-отговорно, пак повтарям: ако се докаже, че съм бил агент на тайните служби, веднага си давам оставката, независимо дали Св. Синод ще намери основания за освобождаването ми от длъжността “На САЩ, Канада и Австралия Митрополит“. Троянският манастир е мой вечен дом. При замонашването си обещах, че няма да го напускам своеволно! Това е. Каквото казах, казах!

Мой български народе, имам още една голяма мъка на сърце, която искам също да споделя с теб. Майка ми, старата, прочела по вестниците, че съм бил комунист. И като си отидох да я видя, тя излезе пред портата на село, дигна бастуна, който й бях купил от Ню Йорк, и понечи да ме бие. Изненадан, аз хванах бастуна преди да стигне до главата ми, но чух последните майчини думи, които страшно ме заболяха и които няма да забравя, докато съм жив: “Аз не съм майка на комунист, разбираш ли?”, крещеше тя, “Аз не съм родила комунист! За теб пишат, че си комунист! А не казваш? Криеш! Не искам да те видя, нито да те чуя! Не съм ти майка повече! Комунист! Отивай си!” И като влезе вътре, ми заключи портата. Милата, не искаше да чуе никакви оправдания. Не даде и прошка. Върнах се в София и на следващия ден отпътувах за Ню Йорк. След месец и половина ми съобщиха, че предала Богу дух с моето име на уста. Не можах да отида на погребението й, както не ходих и на погребенията на татко и брат ми. Винаги служебно зает, надалеч!

Та с какво и как би ме утешил, народе мой? И за теб ли съм комунист?

Народе мой, накрая ми се иска да споделя едно мое пожелание към теб. Знаеш сигурно, че като дошъл на власт, испанският крал Хуан Карлос забранил на народа си да поменава занапред името на Франко. Така Испания тръгна напред! Защо и ние да не забраним произнасянето на думата “комунист“ след отварянето на досиетата? И България обезателно ще тръгне по-уверено напред!

И в заключение, прощавай, български народе, че вече 38 години в расо съм започвал всяко мое начинание и старание в името на Отца, и Сина, и Светаго Духа – не в твое име, а от твое име, “за всички и заради всичко”.