144 години от героичната борба на Шипка!

BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
септември 2021
П В С Ч П С Н
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930  

144 години от героичната борба на Шипка!

Едва 7500 руси и опълченци с 27 оръдия срещу 27 000 души турска войска с 48 оръдия. Руските воини и българското опълчение, донасят победа допринесла за така жадуваната свобода на българите след 500 години османско иго.

След боевете при Стара Загора, Централната османска армия с командир Сюлейман паша се насочва на север за преминаване на Стара планина. Целта е да се пробие блокадата при гр. Плевен и да се съедини с частите при Западната армия и Източнодунавската армия в четириъгълника Русе – Шумен – Варна – Силистра.

Успее ли да премине Стара планина Централната османска армия ще постави в критично положение Руската армия и крайния изход от войната остава с неизвестен край.

На 7 август е открито съсредоточаването на Централната османска армия при гр. Казанлък. На 8 август генерал-майор Столетов изпраша тревожна телеграма до генерал-лейтенат Радецки която гласи:

„ Донасям безпогрешно, че целият корпус на Сюлейман паша, който виждаме като на длан, се развръща срещу нас на осем версти от Шипка. Силите на неприятеля са грамадни. Говоря това без преувеличение, ще се защитаваме до крайност, но подкрепления са крайно необходими.“

На помощ с ускорен марш са насочени подкрепления. За тяхното пристигане са необходими три дни. На 9 август започва героичната борба на Шипка.

През нощта на 8-ми срещу 9 август частите от колоната на Реджеб паша се предвижват към вр. Малък Бедек и около 7:00 часа отхвърлят руските постове, изграждат позиция и разполагат батарея. Към 8:00 часа атакуват руските позиции на вр. Свети Никола. Нападението е отблъснато от пехотата и Стоманената батарея.

Генерал-майор Столетов преценява действията като начало на главния удар и подкрепя силите на полковник Толстой с целия пехотен резерв на Шипченския отряд (три роти орловци и осем опълченски роти). Около 9:00 часа колоната на Шакир паша атакува Орлово гнездо. Нарушава заповедта да води само демонстративен огън и предприема фронтална атака срещу първата руска позиция (главна) в района на Малката батарея. Атаката е отбита, но османски подразделения се окопават на 150-200 метра от позицията и водят интензивна стрелба.

Създадената обстановка дава основание Полевия щаб на Руската армия да разпрати съобщение до всички части:
„ Шипка е силно атакувана от армията на Сюлейман паша. Атаката започна сутринта. Боят е в разгара си. Атаката се води по фронта, като се обхождат и двата фланга. Положението е критическо. “

Настоява се пред частите на VIII-и Армейски корпус изпратени като подкрепление, да се движат максимално ускорено. Около 13:00 часа колоната на Реджеп паша предприема четвъртата си атака срещу Стоманената батарея, а от фланга атакува за пети път колоната на Шакир паша. В разгара на боя пристига с ускорен марш подкрепление, XXXV-и Брянски Пехотен полк (командир, полковник Александър Липински), който поема отбраната на западната и северната позиция. Отбити са още три турски атаки, като защитниците поради липса на патрони използват камъни, дървета и дори трупове на загиналите.

По този повод генерал-лейтенант Радецки заявявя на военния кореспондент на френския вестник „L’Estafette“, А. М. Млоховски дьо Белина:

„ Пишете главно за храбрите ми полкове и доблестното Българско опълчение, които нямайки боеприпаси, отблъскваха турските атаки с камъни. “

Около 18:00 часа защитниците на прохода са устояли и атаките са прекратени. Османските сили са заели изгодни позиции за атака на връх Малък Бедек, връх Демиртепе и връх Демиевец.

На следващият ден 10 август, Сюлейман паша отменя заповедта за нова атака. Организира подробно разузнаване и изработва план за действие на следващия ден. Османските сили инженерно подготвят заетите изходни позиции. Монтират нови артилерийски батареи на първата площадка под Орлово гнездо. Батареята на връх Малък Бедек е разширена до 8 оръдия. Частите на защитниците от Шипченския отряд се прегрупират и окопават. През целия ден с прекъсвания се води артилерийска престрелка. Затишието дава възможност да се спечели време за похода на руските подкрепления към Шипченския проход.

Турските атаки на 11 август започват около 4:00 часа, като направленията на ударите са променени. Расим паша атакува в две колони връх Узункуш и връх Кючюк Йешилтепе. Колоната на Салих паша атакува връх Свети Никола, а общия резерв връх Акри Джебел. Вейсел паша около 9:00 часа изненадващо атакува източната позиция. Към обяд всички атаки са отбити. Обстановка става критична към 16:00 часа когато османските сили превземат връх Кючук Йешилтепе, а връх Узункуш е силно атакуван. Две роти български опълченци отбиват атаката. Отстъпването на връх Кючук Йешилтепе се схваща от отделни командири като разрешено отстъпление.

Катастрофата е предотвратена от решителната намеса на средния команден състав: полковник Липински с 20 войника спира отстъплението в района на кръглата батарея, полковник Де-Прерадович задържа състава на кръглата батарея, майор Чиляев връща опълченците на източните позиции, щабс-капитан Поликарпов задържа прислугата на централната батарея, а доктор Константин Везенков (старши лекар на Българското опълчение) организира конраатака със силите на ранените, които могат да се движат.

Към 17:30 часа на връх Шипка пристига първото подкрепление, ротата на поручик Буфало, по двама войника на артилерийски коне от XVI-и Стрелкови батальон на IV-а Стрелкова бригада (желязната, командир, генерал-майор Адам Цвецински). До 18:00 часа батальонът се съсредоточава, атакува, увлича подразделения от XXXVI- Орловски и XXXV- Брянски Пехотен полк и превзема вр. Кючук Йешилтепе. Пристига и II-а Стрелкова бригада от XIV-а Пехотна дивизия (командир генерал-майор Михаил Драгомиров). Позициите са стабилизирани и към 22:00 часа решителния бой затихва по цялата линия.

Сюлейман паша в донесение до Главната квартира заключава:

„ Никога не се е виждало такова жестоко и кърваво сражение. “

Оценявайки бойните качества, проявени на 11 август от Българското опълчение, неговият командир генерал-майор Николай Столетов в телеграма до Началника на Полевия щаб генерал-лейтенант Артур Непокойчицки заявява:

„ Що се отнася до българите, то не ще се уплашат дори ако ги изразходваме до последния човек. “

След няколко дни настоява:

„ Да се наградят, както е установено за частите от войските на нашата армия. “

Сутринта на 12 август командването на Шипченския отряд, усилен с нови подкрепления до 14 820 войници, е поето от генерал-лейтенант Фьодор Радецки (командир на Южния отряд).

Възнамерява да подобри позициите с действия срещу командните височини заети от османските сили. На Сюлейман паша не е известна промяната на руските сили и подновява атаките, чиято главна цел е техния тилен участък. Настъплението започва колоната на Вейсел паша в района на шосето за град Габрово. XII-и Стрелкови батальон (майор Климович) отразява три турски атаки. Колоната на Шакир паша подлага от изток позициите на връх Свети Никола на ожесточен, но неуспешен обстрел, а Салих паша атакува върха от юг. XXXVI-и Орловски Пехотен полк го отхвърля. Най-ожесточено е сражението от запад срещу втората група укрепления, атакувани от колоната на Расим паша. XVI-и Стрелкови батальон (подполковник Ходяков) отстоява вр. Кючюк Йешилтепе. При връх Узункуш е ранен командирът на XIV-а Пехотна дивизия, генерал-майор Михаил Драгомиров. Командването ѝ е поето от генерал-майор Михаил Петрушевский. Около 14:00 часа подполковник Ходяков атакува без успех връх Йешилтепе.

В сраженията участват и 1000 цивилни жители на град Габрово изпратени на позициите от генерал-лейтенант Виктор Кренке. За техния принос свидетелства военния кореспондент на английския вестник „Daily News“, Арчибалд Форбс пред руския дипломат граф Николай Игнатиев:

„ Той е във възторг от нашите войници, а хвали също и българите-опълченци. При това и 1000 жители и деца габровци разнасяли под град от куршуми вода на нашите войски и даже на стрелците от първа линия, а също и изнасяли ранените с пълна самопожертвователност. “

Към 22:00 часа боят завършва и противниците се връщат на изходните позиции.

На 13 август състава на Шипченския отряд се прегрупира. Българското опълчение е изтеглено за възстановяване и превъоръжаване в Габрово. С новопристигналия 53-и Волински Пехотен полк руските сили достигат до 14 217 войници и 44 оръдия. Борбата е за изтласкване на османските сили от връх Акри Джебел и връх Йешилтепе на изходните позиции. Около 7:00 колоната на подполковник Липински (35-и Брянски, 56-и Житомирски и 54-и Подолски пехотен полк) овладява връх Йешилтепе. Атакува от движение връх Акри Джебел, но е отбита от колоната на Вейсел паша. Колоната на Шакир паша контраатакува неуспешно връх Йешилтепе. На връх Узункуш пада убит генерал-майор Валериан Дерожински— командир на Руския Габровски отряд.

На 14 август колоната на Шакир паша подновява настъплението срещу връх Йешилтепе. След негово флангово обхващане, руските сили се изтеглят на връх Кючюк Йешилтепе. В края на деня двете страни са изтощили силите си за настъпление и преминават към отбрана. Завършва шестдневната борба за Шипченския проход.

От османска страна общо убити и ранени: 223 офицера и 6527 войника.

Падналите за свободата на България, след боевете на Шипка, общо убити и ранени български и руски воини са: 108 офицера и 3348 войника.

„Боят на Шипка“ – худ. Васил Горанов

Вечна слава!
Героите не умират!
Поклон!

Красимир Коцев – член на РК “46-ти пехотен Добрички полк” е изпълнил одата “Опълченците на Шипка” на Иван Вазов, а за изпълнението си е бил награден със сребърния знак на Национално дружество “Традиция”. Бонус: откъс от Кочо от Епопея на забравените на Иван Вазов.

Опълченците на Шипка

11 август 1877

Нека носим йоще срама по челото,

синила от бича, следи от теглото;

нека спомен люти от дни на позор

да висне кат облак в наший кръгозор;

нека ни отрича исторйята, века,

нека е трагично името ни; нека

Беласица стара и новий Батак

в миналото наше фърлят своя мрак;

нека да ни сочат с присмехи обидни

счупенте окови и дирите стидни

по врата ни още от хомота стар;

нека таз свобода да ни бъде дар!

Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно

свети нещо ново, има нещо славно,

що гордо разтупва нашите гърди

и в нас чувства силни, големи плоди;

защото там нейде на връх планината,

що небето синьо крепи с рамената,

издига се някой див, чутовен връх,

покрит с бели кости и със кървав мъх

на безсмъртен подвиг паметник огромен;

защото в Балкана има един спомен,

има едно име, що вечно живей

и в нашта исторйя кат легенда грей,

едно име ново, голямо антично,

като Термопили славно, безгранично,

що отговор дава и смива срамът,

и на клеветата строшава зъбът.

О, Шипка!

Три деня младите дружини

как прохода бранят. Горските долини

трепетно повтарят на боя ревът.

Пристъпи ужасни! Дванайсетий път

гъсти орди лазят по урвата дива

и тела я стелят, и кръв я залива.

Бури подир бури! Рояк след рояк!

Сюлейман безумний сочи върха пак

и вика: „Търчете! Тамо са раите!“

И ордите тръгват с викове сърдити,

и „Аллах!“ гръмовно въздуха разпра.

Върхът отговаря с други вик: ура!

И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;

дружините наши, оплискани с кърви,

пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,

всякой гледа само да бъде напред

и гърди геройски на смърт да изложи,

и един враг повеч мъртъв да положи.

Пушкалата екнат. Турците ревът,

Насипи налитат и падат, и мрат; –

Идат като тигри, бягат като овци

и пак се зарвъщат; българи, орловци

кат лъвове тичат по страшний редут,

не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.

Щурмът е отчаен, отпорът е лют.

Три дни веч се бият, но помощ не иде,

от никъде взорът надежда не види

и братските орли не фърчат към тях.

Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх –

кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.

Талазите идат; всички нащрек са!

Последният напън вече е настал.

Тогава Столетов, наший генерал,

ревна гороломно: „Млади опълченци,

венчайте България с лаврови венци!

на вашата сила царят повери

прохода, войната и себе дори!“

При тез думи силни дружините горди

очакват геройски душманските орди

бесни и шумещи! О, геройски час!

Вълните намират канари тогаз,

патроните липсват, но волите траят,

щикът се пречупва – гърдите остаят

и сладката радост до крак да измрът

пред цяла вселена, на тоз славен рът,

с една смърт юнашка и с една победа.

„България цяла сега нази гледа,

тоя връх висок е: тя ще ни съзре,

ако би бегали: да мрем по-добре!“

Няма веч оръжье! Има хекатомба!

Всяко дърво меч е, всякой камък – бомба,

всяко нещо – удар, всяка душа – плам.

Камъне и дървье изчезнаха там.

„Грабайте телата!“ някой си изкряска

и трупове мъртви фръкнаха завчаска

кат демони черни над черний рояк,

катурят, струпалят като живи пак!

И турците тръпнат, друг път не видели

ведно да се бият живи и умрели,

и въздуха цепят със демонский вик.

Боят се обръща на смърт и на щик,

героите наши като скали твърди

желязото срещат с железни си гърди

и фърлят се с песни в свирепата сеч,

като виждат харно, че умират веч…

Но вълни по-нови от орди дивашки

гълтат, потопяват орляка юнашки…

Йоще миг – ще падне заветният хълм.

Изведнъж Радецки пристигна със гръм.

………………………

И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,

спомня тоз ден бурен, шуми и препраща

славата му дивна като някой ек

от урва на урва и от век на век!


Кочо

O, движенье славно, о, мрачно движенье,

дни на борба горда, о, дни на паденье!

Епопея тъмна, непозната нам,

епопея, пълна с геройство и срам!

Храмът беше пълен с деца и невести,

с въстаници бодри и бащи злочести,

които борбата в тез зидове сбра.

Участта си всякой вече я разбра.

Врагът от три деня наоколо храма

гърмеше отчаян. Ни страх, ни измама,

ни бой, ни закани нямаха успех.

Борците държаха и никой от тех

за сдаване срамно уста не отвори

и лицето първи да си опозори.

Оградата беше прилична на пещ

задушена, пълна със въздух горещ

и със дим барутен. Свирепият глад

издаваше вече своя вик познат.

Децата пищяха уплашени, бледни

пред майки убити и трупове ледни.

Борбата кипеше отвътре, отвън,.

Във всички очи пламтеше огън.

Болнави и здрави, богати, сюрмаси,

русите главички и белите власи

зимаха участье в последния бой.

Майката мълвеше:“Чедо, Не се бой!“

и даваше сину напълнена пушка;

и старата баба, що едвам се люшка,

носеше куршуми в свойта пола,

и мъжът, учуден, имаше крила:

отзади, до него, жена му любима

гледаше азлъкът пупал дали има.

Децата пищяха като за пръв път

чеваха гърмежи и гледаха кръв.

и боят кипеше отвътре, отвън.

Много борци хладни спяха вечен сън,

и димът беше гъстък, и смъртта не беше

ни грозна, ни страшна, и кръвта шуртеше

из женски гърди наместо млеко.

Лудост бе пламнала във всяко око.

Старците търчаха с ярост на лице

и търесеха пушки с трепетни ръце…

Отвън враговете диви, побеснели

сган башибозуци храма налетели –

фучаха, гърмяха, надаваха рев

и падаха мъртви във немощен гнев.

Главатарят техен, с кръв топла оквасен,

на таз жътва дива гледаше безгласен,

и страхът неволно обзе му духът

пред тез раи слаби, що сееха смърт,

и вместо молби, плач пукаха куршуми.

Изведнъж далеко, на голите друми,

войска се зададе с трясък, тичешком…

Сганта се зарадва, а в божия дом

душите сетиха трепет и смущенье

като пред десница, що принася мщенье.

Битката утихна…Разредя димът,

и някой глас чу се, че ехти в шумът:

-Ний се бихме, братя, с башибозуци,

защото са мръсни, диви и хайдуци…

Ето, царска сила, да се предадем!

-Не щем! – Не! – Не бива! По-добре да мрем!

-Пушките си дайте! – Не! Не! – Що да сторим?

– Да се покорим ли? – Мълчи! Да се борим!

– Предателят кой е?! – Долу! – викат с бяс. –

Спогодба не става между тях и нас!

Една жена викна:“Чуйте! Срам)!“ и пушна

към войската царска и падна бездушна,

и гърмът разклати смаяний народ!

Трепна всяко сърце и всякой живот,

огънят обхвана тия души горди.

– Да се не вдадеме на турските орди!

И гърмежът почна, и боят със гнев

подзе своя страшен и грабен напев,

но йоще по-страшно и йоще по-гробно.

и смъртта из храма фучеше злокобно.

Отчаянье мрачно ицата вапца,

майки не познаха своите деца.

отвън срешу храма зяпнали пушкала

забълваха пламък и бомби, и хала!

и стените стари разлюляха с звук

кат внезапний вятър планинския бук

като тръс подземен многажди повторен.

изведнъж видяха там зидът съборен!

Перущице бедна, тнездо на гепои,

слава! Вечна слава на чедата твои,

на твоята пепел и на твоя гроб,

дето храбро падна въстаналий роб!

Слава теб, че ти се одържа до крайност

и бори се в пушек, и падна със сяйност.

Ти в борбата черна и пред турский гнев

издигна високо твоя свилен лев,

и глава не клюмна, и меча ни даде,

и твойта светиня срамно не предаде,

и нашта свобода ти я освети.

и зо толкоз жъртви гордо отмъсти.

Поклон на теб, граде, пепелище прашно,

на борба юнашка свидетелство страшно!

Твойте чеда бяха силни в трудний час,

твойта гибел беше тържество за нас,

защото ти падна със падане ново

и в нашта исторйя тури светло слово.

Защото ти блесна в синия простор

след многото подлост, сред общий позо!

Защото пропадна и в гроб се халоса

славно както Прага, както сСарагоса,

обвита във пущек, окъпана в кръв;

защото ти – сетня – пример даде пръв

как мре народа и не моли бога,

и не рече: Милост! – в общата тревога;

и – нищожна, тъмна, без крепост, без мощ

и със голи ръце, и без никой вожд,

без минало славно, без примери славни,

що малките правят с великите равни,

ти с твойта смърт страшна и храбри моми

Картаген надмина, Спарта засрами.

Но войската скоро храмът окръжава,

отвсякъде ужас и смърт приближава.

и сганта, упита от лакома стръв,

и гладна за блудство, за месо и кръв

изскърца със зъби. Бомбите трещяха

и момите красни с децата пишяха.

Слисаните майки с поглед страховит

блъскаха глави си о голия зид

и падаха, други – с настръхнали власи

във свойте колене душаха деца си.

Във тоя миг Кочо – простият чизмар,

наранен отслабнал и бунтовник стар,

повика жена си – млада хубавица,

на гърди с детенце със златна косица

и рече: „Невасто Виж, настая сеч

и по-лошо нещо… Ти разбираш веч…

Искаш ли да умреш?“ – И клетата майка

бледна, луда, няма и без да завайка,

сложи се детето с трептящи ръце

и кат го цалуна в бялото чебце,

задтана и рече: „То да е отзади!

Удряй!“…И Кочо ножът си извади

кървав из гърди й; и чучур червен

бликна и затече, и Кочо втрещен

погледна детето. То плачеше, клето!

„Майка ти не ще и сама на небето!“

Рече и замахна като в някой сън

и възви глава си, пламнала в огън.

Главицата падна, трупът се затресе

и кръвта детинска с майчинта се смеси.

И Кочо пак рече: Не остана мощ,

но за един удар имам сила йощ!“

И ножът димещи опря с две ръце

право дето тупа негово сърце.

И падна обагрен, грозен, страховит

с отворени очи и със нож забит.

…………………………

…………………………

И храмът ехтеше от моми, невести,

кат падаха в кръвье или в безчестье!

И господ от свода, през гъстия дим,

гледаше на всичко тих, невъзмутим!…