ГЕНЕРАЛЪТ, ЧИИТО ВОЙСКИ ОСВОБОДИХА ПОЛОВИНАТА БЪЛГАРИЯ

BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз

Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.

юни 2022
П В С Ч П С Н
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930  

ГЕНЕРАЛЪТ, ЧИИТО ВОЙСКИ ОСВОБОДИХА ПОЛОВИНАТА БЪЛГАРИЯ

Един от най-обичаните руски генерали у нас е прославеният пълководец от Руско-турската Освободителна война 1877- 1878 г., Йосиф Владимирович Гурко. Той е роден на 28 юли 1828 г. в Новгород, Русия, в семейството на потомствен дворянин от беларуски произход. Ориентира се към военна кариера.

Завършва Императорския Пажески корпус през 1846г. и постъпва на служба, като корнет в Гвардейския хусарски полк. Произведен е в чин капитан през 1857 година. Завършва курсовете на Генералния щаб на руската армия и през 1860 г. е назначен за адютант на император Александър II . На следващата 1861 г. е повишен в чин полковник. Назначен е за командир на 4-и Хусарски Мариуполски полк през 1866 г. Повишен в звание генерал-майор и е назначен за член на императорската свита през 1870г. След това командва Гренадирски полк, а от 1873 г. командва бригада от 2-ра Гвардейска Кавалерийска дивизия.

Взема участие в Кримската война 1853 – 1856г. и воюва храбро срещу обединените сили на Османската империя, Англия, Франция и Неаполитанското кралство. Проявява се в боевете при Белбек. През 1863 г. взема участие в кървавото потушаване на Варшавското въстание на полските патриоти , борещи за свобода и независимост. Повишен е в звание генерал-лейтенант и е назначен през 1876 г. за командир на 2-ра гвардейска Кавалерийска дивизия.

През Руско турската Освободителна война 1877- 1878г., той е назначен от командващият Дунавската руска армия за командир на Предния отряд, в чиито редици влиза българското Опълчение, в състав от шест дружини . След форсирането на река Дунав Предният отряд на генерал Гурко с бърз рейд прекосява северна България и влиза на 7 юли в старата българска столица Търново. Под гърма на църковните камбани, с хляб и сол и със сълзи на очи местните жители посрещат неговите воини. Възгласът „Добре дошли братушки!“ – се носи отвсякъде .

Преминавайки скрито Хаинбоазкия проход на Стара планина, с комбиниран удар от юг и от север, генерал Гурко успява да превзема силната Шипченска позиция и да прогони турската стража от нея . След това настъпва в казанлъшката Розова долина и превзема Казанлък, където установява своя щаб.

По молба на българското население от Карловската Розова долина, той изпраща кавалерийски отряди към Калофер, Карлово и Сопот, които са освободени. С останалите си части настъпва на юг от Средна гора и превзема Стара и Нова Загора.

Бързото му напредване стряска в Цариград, турското главно командване . С помощта на английски кораби, то е принудено спешно да докара от Черна гора, където се е проявил със своята жестокост 20 хилядния армейски корпус на Сюлейман паша. Той е стоварен в егейското пристанище Дедеагач. Усилен с други войскови части и башибозук корпусът на Сюлейман паша достига 40 000 души и е наречен Централна турска армия Тя настъпва към Стара и Нова Загора, подлагайки Тракия на огън и разорение.

Генерал Гурко разделя Предния отряд на две части. С по-голямата част той решава да даде сражение на корпуса на Реуф паша от Сюлеймановата армия при село Джуранлии (Калитиново), в което излиза победител.

По същото време се разгаря и боят при Стара Загора, в който българското опълчение получава бойното си кръщение и проявява чудеса от храброст при защитата на своята светиня – Самарското знаме. Въпреки проявения масов героизъм от опълченците и руските войни, отрядът им е разбит и принуден да изостави града. Той отстъпва през Змеевския проход към Казанлък и прохода Шипка., където се укрепява . Неуспялото да избяга население на Стара Загора е подложено на жестоко клане при което загиват близо 15 000 души, а красивият хилядолетен град е разграбен, опожарен и разрушен до основи

След боевете при Стара и Нова Загора Предният отряд е разформирован от командването на руската Дунавска армия . Генерал Гурко ще напише в своята благодарствена заповед следните паметни думи за храбростта на българските опълченци в боя при Стара Загора :

” Това беше първият бой в който се сражавахте с врага. В този бой вие се показахте такива герои, че цялата руска армия може да се гордее с вас. Вие сте ядрото на бъдещата българска армия. Ще минат години и воините от тази армия ще кажат с чувство на гордост: Ние сме потомци на славните защитници на Стара Загора!”

През горещите августовски дни на 1877 г. ще започне безпримерната Шипченска епопея, в която рамо до рамо българи и руси ще отблъснат яростните юруши на Сюлеймановите пълчища и ще удържат прохода.

Генерал Гурко е отзован от Предния отряд и заминава за Плевен, където русите организират три неуспешни атаки за превземането на крепостта, умело отбранявана от армията на Осман паша. Вследствие на тежките загуби, на военен съвет при император Александър II е решено, четвърта атака на Плевен няма да има.

За Русия заминава генерал Гурко, за да доведе 30 хилядната елитна императорска гвардия. Спешно е повикан от Русия прославеният военен инженер-фортификатор и герой от Кримската война, генерал Едуард Тотлебен. През октомври 1877 година генерал Гурко е назначен за командир на Кавалерийския корпус. Той атакува а редутите на Телиш, Горни и Долни Дъбник, превзема ги и прекъсва пътищата , по който обсадената турска армия на Осман паша получава боеприпаси и продоволствие.

Поставен в безизходица, на 10 декември 1877г., Осман паша се опитва да пробие обръча на руските войски, но замисълът му е предаден на русите от български разузнавачи. След кратък , но кръвопролитен бой, Осман паша е ранен и при дървения мост на река Вит се предава в плен с целия си щаб и войска на руския генерал Иван Ганецки.

Генерал Гурко е назначен за командващ на Западния отряд на руската дунавска армия и му е заповядано да превзема София. Той разбива и отхвърля на юг от Балкана турската армия от Орханийското /Ботевградското/ поле.

И когато турските висши офицери навиват на руло своите топографски карти, смятайки, че през зимата е невъзможно да се премине по планинските проходи и да се водят бойни действия, Гурко решава да ги опровергае и се спуска като снежна лавина със своите воини от Балкана. В двуметров сняг и бесни виелици, които заледяват планинските пътеки и ги превръщат в истински ад, с помощта на местните българи, той прекарва войската си през Арабаконашкия проход, разбива с яростна атака турците и на 4 януари влиза в София.

По-късно той сърдечно благодари на българите за оказаната помощ при този знаменит зимен преход на Балкана и споделя „Вероятно нямаше да преминем Балкана, ако не бяха тези мълчаливи и силни българи, донесли ни хляб и топла храна. Накараха ни да махнем конете, за да запрегнат своите волове към оръдията и така тръгнаха първи да прокарват пъртина през преспите и чудовищния студ!”

От там се спуска по поречието на река Марица, освобождава на 14 януари Татар Пазарджик, изтласква остатъците от армията на Осман паша към Родопите и Бяло море. На 16 януари 1878 г. един негов ескадрон от хусари начело с капитан Александър Бураго влиза в Пловдив и прогонва черкезите, които се готвят да подпалят и ограбят вековния град. След това кавалерийските части на генерал Струков и генерал Скобелев влизат на 20 януари в изоставения от турските войски Одрин, с което на практика се слага край на войната.

След Руско-турската война 1877-1878 г. генерал Йосиф Гурко е провъзгласен за граф и получава множество отличия. През 1878 г. той е повишен в звание генерал от кавалерията. През периода 1879-1880 г. е губернатор на Санкт Петербург.

След това е временен губернатор на Одеса и командващ войските на Одеския военен окръг (1882-1883). По това време при него служи първият българин – генерал на руска военна служба Иван Кишелски. От 1883 до 1894 г. Гурко е генерал-губернатор на Варшава. През 1884 г. е повишен в звание генерал-адютант.

През 1894 г. получава заслужено най-високото звание в руската армия генерал-фелдмаршал и е назначен за член на Държавния съвет. Талантливият руски пълководец умира в своето имение Сахарово, намиращо недалеч от град Твер на 28 януари 1901 г., на 72 годишна възраст. Погребан е в семейната гробница в църквата Св. Серафим Волоцки.