6 януари 1848 г. Христо Ботев

BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз

Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.

юни 2022
П В С Ч П С Н
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930  

6 януари 1848 г. Христо Ботев

Един от най-великите български поети и революционер – Христо Ботев, е роден на 6 януари 1848 в Калофер.

Ботев живее само 28 години, но остава в националната памет както с творчеството си, така и с революционното си дело.

Роден е на 25 декември 1847 г. (нов стил – 6 януари 1848 г.) в Калофер в семейството на даскал Ботьо Петков и Иванка Ботева. Първоначално (1854-1858) учи в Карлово, където е учител Ботьо Петков, по-късно се завръща в Калофер, продължава учението си под ръководството на своя баща и през 1863 г. завършва калоферското училище. Октомври същата година заминава за Русия и се записва частен ученик във Втора Одеска гимназия, от която е изключен през 1865 г. Известно време е учител в бесарабското село Задунаевка.

През 1867 г. се завръща в Калофер, но скоро е принуден да бяга в Румъния.

Там работи в печатницата на Д. Паничков (1868), прави първите си литературни опити, превежда, участва в театрални представления, сътрудничи на в. „Гайда“ и „Дунавска зора“. По-късно е учител в Александрия и Исмаил (1869) , редактор на в. „Дума на българските емигранти“ (Браила, 1871). През 1872 г. се установява в Букурещ, където заедно с Любен Каравелов е редактор на в. „Свобода“ и „Независимост“.

Издава сатиричния вестник „Будилник“ през 1873 г.. След смъртта на Левски (1873) отношенията му с Каравелов, който се отдръпва от революционните идеи, секват, а Ботев оглавява революционната емиграция и списва нейния орган – в. „Знаме“ (1874-1875). След обявяването на Априлското въстание издава в. „Нова България“ (1876) и организира чета в помощ на въстаниците, с която превзема австрийския кораб „Радецки“ и слиза на Козлодуй…. Поетът загива в неравна битка с турската потеря няколко дни по-късно във Врачанския Балкан.

ХАЙДУТИ

Баща и син

Я надуй, дядо, кавала,

след теб да викна – запея

песни юнашки, хайдушки,

песни за вехти войводи –

за Чавдар страшен хайдутин,

за Чавдар вехта войвода –

синът на Петка Страшника!

Да чуят моми и момци

по сборове и по седенки;

юнаци по планините,

и мъже в хладни механи:

какви е деца раждала,

раждала, ражда и сега

българска майка юнашка;

какви е момци хранила,

хранила, храни и днеска

нашата земя хубава!

Ах, че мен, дядо, додея

любовни песни да слушам,

а сам за тегло да пея,

за тегло, дядо, сюрмашко,

и за свойте си кахъри,

кахъри, черни ядове!

Тъжно ми ѝ, дядо, жално ми ѝ,

ала засвири – не бой се, –

аз нося сърце юнашко,

глас имам меден загорски,

та‘ко ме никой не чуе,

песента ще се пронесе

по гори и по долища –

горите ще я поемат,

долища ще я повторят,

и тъгата ми ще мине,

тъгата, дядо, от сърце!

Пък който иска, та тегли –

тежко му нима ще кажа?

Юнакът тегло не търпи –

ала съм думал и думам:

Блазе му, който умее

за чест и воля да мъсти –

доброму добро да прави,

лошия с ножа по глава, –

пък ще си викна песента!

Кой не знай Чавдар войвода,

кой не е слушал за него?

Чорбаджия ли изедник,

или турските сердари?

Овчар ли по планината,

или пък клети сюрмаси!

Водил бе Чавдар дружина

тъкмо до двайсет години

и страшен беше хайдутин

за чорбаджии и турци;

ала за клети сюрмаси

крило бе Чавдар войвода!

Затуй му пее песента

на Странджа баир гората,

на Ирин-Пирин тревата;

меден им кавал приглаша

от Цариграда до Сръбско

и с ясен ми глас жътварка

от Бяло море до Дунав –

по румелийски полета…

Един бе Чавдар войвода –

един на баща и майка,

един на вярна дружина;

мъничък майка остави,

глупав от татка отдели,

без сестра, Чавдар, без братец,

ни нийде някой роднина –

един сал вуйка изедник

и деветмина дружина!…

Хлапак дванайсетгодишен,

овчар го даде майка му,

по чужди врата да ходи,

на чужд хляб да се научи;

но стоя Чавдар, що стоя –

стоял ми ѝ от ден до пладня!

И какво да ми спечели?

Голям армаган на майка –

тез тежки думи отровни:

„Що ме си, майко, продала

на чуждо село аргатин:

овци и кози да паса,

да ми се смеят хората

и да ми думат в очите:

да имам баща войвода

над толкозмина дружина,

три кази да е наплашил,

да владей Стара планина,

а аз при вуйча да седя –

при тоз сюрмашки изедник!

копилето му да бавя;

час по час да ме нахоква,

че съм се и аз увълчил,

че човек няма да стана,

а ще да гния в тъмница,

и ще ми капнат месата

на Кара баир на кола!…

Проклет бил човек вуйка ми!

Проклет е, майко – казвам ти,

не ща при него да седя,

копилето му да бавя

и крастите да му завръщам.

Яли ги свраки и псета!

При татка искам да ида,

при татка в Стара планина;

татко ми да ме научи

на к’ъвто иска занаят.“

Зави се майка, замая –

камък и падна на сърце;

гледа си в очи Чавдара,

във очи черни, големи,

глади му глава къдрава

и ръда клета, та плаче.

Чавдар я плахо изгледа,

и с сълзи и той на очи,

майка си бърже попита:

„Кажи ми, мале, що плачеш?

Да не са татка хванали,

хванали или убили,

та ти си, мале, остала

сирота, гладна и жъдна?“…

Прегърна майка Чавдара,

в очи го черни целуна,

въздъхна, та му продума:

„За тебе плача, Чавдаре,

за тебе, дете хубаво,

писано още шарено:

ти ми си, синко, едничък,

едничък още мъничък,

а лоши думи хортуваш; –

как ще те майка прежали,

да идеш, синко, с татка си,

хайдутин като ще станеш!

Татко ти ѝ снощи доходял,

за тебе, синко, да пита –

много ме ѝ съдил и хокал,

що съм те, синко, пратила

при вуйча ти, а не при него –

да види и той, че има

хубаво дете юначе;

далеч ли да го проводи,

на книга да се изучи,

или хайдутин направи,

по планината да ходи.

Триста ѝ заръци заръчал,

в неделя да те проводя

на хайдушкото сборище…

Ще идеш, синко Чавдаре,

едничко чедо на майка!

Ще идеш утре при него;

ала те клетва заклинам,

ако ти ѝ мила майка ти,

да плачеш, синко, да искаш,

с дружина да те не води,

а да те далеч проводи,

на книга да се изучиш –

майци си писма да пишеш,

кога на гурбет отидеш…“

Рипна ми Чавдар от радост,

че при татка си ще иде,

страшни хайдути да види

на хайдушкото сборище;

а майка ядна, жалостна,

дете си мило прегърна

и… пак заръда, заплака!…

https://fakti.bg/kultura-art/641683-6-anuari-1848-g-hristo-botev

Тогава той е на 91 години и вероятно е единственият жив човек, който още като ученик е имал среща с Никола Обретенов – съратникът на Ботев и единствения от тримата свидетели на кончината на поета, преживял Освобождението.

Разговорътмежду двамата се е състоял през далечната 1939 г. в Русе и съдържа подробности за последните мигове на националния ни герой, които не са били известни досега.

През лятото на 1939 г. група ученици от прогимназията в с. Две могили ни заведоха на исторически излет в гр. Русе. Разгледахме забележителностите на града и накрая отидохме в новата къща на Баба Тонка. Там ни посрещна синът й Никола Обретенов. Той беше нисък, слаб, но пъргав старец (над 90 г.). Водихме дълъг разговор с него…

Разправи ни историята на четата на Стефан Караджа и неговото обесване и погребение. Слушахме го внимателно и аз

още помня главното, което ни разправи

Караджата бил ранен при боя на Канлъ дере до с. Вишеград, където четата е била разбита и имало много убити и ранени четници. Между които са били двамата му по-големи братя Ангел и Петър. Караджата бил закаран в болницата в Русе в много тежко състояние.

Сутринта рано Обретенов отишъл с Баба Тонка пред затвора, за да видят, колко от четниците са доведени в Русе и имало ли живи между тях. Там им казали, че Караджата е тежко ранен и рано сутринта е закаран с каруца полужив на бесилката (1868). Тя е била издигната на мястото на сегашните хали, до училището “Ангел Хаджиоглу”. Тичешком стигнали до бесилката и

заварили

Караджата

да виси обесен

Много бързо след това е бил закаран в болницата. Поп Иван повикал Баба Тонка да приготви мъртвия за погребението по християнски обичай.

Отишли на гробищата и го погребали. Тя се промъква, след като си отишли гробарят и заптието, до пресния гроб и го отбелязала, като на пръстта написала единствената буква, която познавала „онче – 8“, Рано на другия ден занесли кръста с името на Караджата и го поставили на гроба му.

След потушаването през 1876 г. на Априлскато въстание, Русенският затвор бил препълнен с комити. Един от тях – Лукан, умрял в затвора. Баба Тонка го приготвила за християнско погребене и поискала да го поставят в гроба на Караджата. Взела вино и ракия , показала на гробаря гроба му.

Почерпила здраво гробарите, които изкопали внимателно пръстта. Извадили костите му… Тя ги събира, но скрива черепа на Караджата в тревата. След като всички се разотишли, тя отива да пали свещ и го прибира. Съхранява го в къщата си, като скъпа и велика реликва.

Г-н Обретенов

донесе черепа

и ни го показа

Гледахме със смирение и боязън и даже не го докоснахме. След това ни разказа за пътя на четата на Христо Ботев, за боевете на Милин камък и за разочарованието му от

незаинтересоваността на населението

от Врачанския край към въстанието. В с. Борован искали да се подслонят след кратка престрелка с черкезки конници. Излязла една баба и казала, че всички хора са били по къра, но те са се били изпокрили по къщите.

Разговорът продължи и се пренасочи към боевете на Вола. Войновски (Никола Войновски, военен ръководител на Ботевата чета-бел. ред.) повел четата към по-високите части на планината, за да заеме добра позиция срещу предстоящите сражения с башибозука и редовната армия, която имала и подразделение с малокалибрени топчета.

След сражения през деня

врагът бил отблъснат,

като нямало убити четници благодарение на взетите от Войновски добри позиции. Вечерта тръбите изсвирили отбой и врагът се прибрал в казармите и помещенията на домуване… Четниците изпитвали голяма нужда от вода и храна.

Повечето от тях били принудени да отидат към извора за вода и други да търсят храна. В затишието на боевете ръководството на четата се събрало да разисква за по-нататъшния ход на въстанието. Христо Ботев бил видимо неспокоен и изненадан от очебийния

провал на

великата идея

за освобождението. Между тримата участници в щаба на четата и Ботев, Апостолов и Перо Херцеговенеца е имало различия за по-нататъшните действия.

Ботев се отдалечил от прикритието, но малко след това се чул изстрел и той паднал мъртъв по гръб. Поддържан от Обретенов и Апостолов, Ботев починал мигновено, като изхъркал силно… За да не се разпознае от враговете тялото на Ботев, от него били снети всички снаряжения и униформа. Никола Обретенов взел картата на местността, която била подпъхната под мундира му. Тя била продупчена и цялата в кръв.

Свалил от лявото горно джобче на китела часовника му и го прибрал. Той бил леко деформиран от куршума. (Не мога да си спомня точно дали ни го показа тогава – по-скоро да!) Това показвало недвусмислено, че Ботев е бил убит от куршум в сърцето – според Н. Обретенов. По-късно към тях се присъединили и изостаналите Сава Пенев и Димитър Тодоров-Димитрото, който преживял Освобождението.

След тези разногласия четата се разпръсва. По късно се срещат с Войновски пред р. Искър, която била придошла от валежите и преминаването й било труднопроходимо. Помогнали им местните хора.

Обретенов дал картата на Войновски. По-късно Войновски бива убит заедно с малка част от четниците при засадата устроена от башибозуците.

В своите “Спомени…” г-н Обретенов разказва, че при залавянето му в Троянския Балкан

Ботевият часовник бил взет от башибозуците,

заедно с неговия. При изправянето му пред мюдюрина на Троян той видял, закачена на стената, картата на Ботев.

Тя била иззета при убийството на Войновски.

Била е с повечето от една дупка, което показва, че и Войновски е бил убит (с куршум в сърцето ?!). Картата с била издадена от Данов и представлявала Балканския полуостров. Надписите са били на български език.

Г-н Обретенов остро се противопостави на мнението на известни учени, “които се изказвали навремето, че Ботев е бил застрелян в челото. Като направил забележка на Захари Стоянов за тази неточност, той му възразил, че по този начин са искали да героизират образа му. В действителност изстрелът е бил в сърцето, което се доказва и с белезите по часовника.

Няколко години подвигът на Ботев бил оставен в забвение поради събитията по време на освобождението и последвалите го държавни и политически промени. Едва след излизането на книгата на Захари Стоянов “Ботев – опит за биография” се разкрива

величието на поета и революционера

След няколко месеца Никола Обретенов се споминал. В неговите “Спомени”, писани преди нашето посещение, за историята на Априлското въстание и погрома на четата на Хр. Ботев не се споменава за часовника с такава подробност.

Аз съм може би единственият жив българин, посетил и слушал директно от Ботевия четник Н. Обретенов историите отпреди Освобождението. Това, което съм записал тук, съм запомнил почти дословно.

Предлагам за сравнение цитати от книгата на Н. Обретенов “Спомени за българските въстания”.

За убийството на Хр. Ботев се носят няколко легенди. Всяка от тях има своите истини и понякога много измислени допълнения, които не отговарят на очевидните факти…

“…три дена изминати от Дунав до Балкана без хляб, без сън, без почивка, в постоянна тревога,

измениха Ботева до неузнаваемост

Брадата и косата му посивяха, дрехите му по козите пътеки се изпокъсаха и на кошарата дето се печеха агнетата, обухме му цървули, защото на ботушите беше останало само горнището, а гьонът беше съвсем изчезнал”…“Твърдя че Ботев остана много разочарован, когато видя, че от целия Врачански революционен окръг никой не се присъедини към четата, той ставаше от ден на ден по-угрижен, а измяната на врачани го съвършено сломи, и неговото поетическо сърце и чувствителната му душа не можаха да понесат това. Той, великият Ботев, изля мъката си в плач на Милин камък и при кошарата на Мазката, когато този изверг “овчарът, дал агнетата си да се пекат на шиш за храна на изнемогващите гладни и жадни четници”, да казва следните думи – “Хайде давайте ми парите, че

турците идват!”

Тръбите на турските войници и на четниците изсвирили за спирането на боя. Турската войска и башибозуците се оттеглили и се прибрали в казармите. Тримата участници в щаба изостанали от четата, поведена от Войновски, поради раняването на Перо в коляното и Ботев, който имал рани на краката си от разкапаните ботуши… Между Ботев, Апостолов, Обретенов и Перо е имало различия за по-нататъшните действия.

“Нас, щаба, Ботев ни беше спрял, за да си кажем мнението. Той каза: “Моето мнение е понеже от нигде помощ няма, затова, ако искате да ме последвате, да отидем в Сърбия”.

Тогава Перо възрази: “Ако направиш такова нещо,

да оставиш четата

на произвола,

ще изгубиш всичко, което си направил до сега. Затова предпочети да те убият, отколкото да оставиш четата.” Щом се изправи с целия си ръст един куршум го удари в гърдите.”

Тези непремерени думи на Перо разбили окончателно раздвоената душа на Ботев, макар че изказването на Перо може да се тълкува и като да поведе четата на смъртен бой! Душата му се раздирала от бурни страсти от “Осанна” на кораба “Радецки” – до “Разпни го!” на Вола, където разбрал краха на своите младежки мечти за освобождението на България от турско робство. Поради тези силни думи на Перо, може да се предположи, че Ботев се е съгласил и е избрал втория начин – да стане изкупителна жертва, и че това се е приело да се режисира като физическо убийство от турски куршум,

за да се сбъдне величието от подвига на четата му…

Още повече че от тримата свидетели е останал жив само Н. Обретенов и той винаги е твърдял без колебание, че физическото убийство на Ботев е от турски куршум.

Независимо от това Ботев остава верен на своето кредо, което го възвисява като световна величина в литературата. Никой у нас не е описал така подвига и смъртта саможертва. Станало е възможно чудното пророчество: поетът предвижда своя край:

Подкрепи и мен ръката,

та кога въстане робът.

в редовете на борбата.

да си найда и аз гробът.

и по нататък: апотеоз на смъртта саможертва!

Но… стига ми тая награда –

да каже нявга народа.

Умря сиромах за правда,

за правда и за свобода!

https://www.168chasa.bg/article/7966259

Нов филм за Христо Ботев ще бъде съфинансиран с пари, събрани за глобата за Леденото хоро в Калофер

Ледени хора се планират в няколко български града, става ясно изявления на кметове в медиите. А от глобите за хорото в Калофер въпреки Ковид-ограниченията през 2021-а, ще бъде подпомогнат филм за Христо Ботев.

Традиционното ледено хоро във водите на Тунджа, което се провежда от десетина години, ще започне, както обикновено в ранните часове на 6 януари, съобщи пред БНР кметът Румен Стоянов. Вече е започнала подготовката за хорото след курбан, даден за участниците вечерта на 4 януари и платен с дарение от гражданка в размер на 500 лв., специално предназначено за случая. Курбанът, събрал петдесетина смелчаци, които утре сутринта, 6 януари, ще влязат в ледените води на реката. Според информацията от кмета всички места в хотелите в Калофер вече са резервирани от хора, които ще присъстват на хорото.

Днес в Калофер започват и честванията на годишнината от рождението на Христо Ботев. Официалното тържество ще започне в 17 ч. с поклонение пред паметната плоча в родното място на поета на аязмото на храм „Света Богородица“, след което са предвидени празнични илюминации на мемориалния комплекс „Христо Ботев“.

На 6 януари тържествата ще продължат в 11,30 часа с полагане на цветя пред паметника на Иванка Ботева в Национален музей „Христо Ботев“ и рецитация. На мемоарния комплекс ще се състои традиционният митинг поклонение, ще българското слово за Ботев и ще бъде поднесен гирлянд на славата пред паметника на български революционер.

След като миналата година кметът Румен Стоянов беше застрашен от глоба в размер на 1000 лв., наложена от РЗИ, за това, че в пандемичните ограничения е разрешил провеждането на Леденото хоро, той получи множество дарения от граждани – над 130 хил. лв., за да плати наложеното наказание. Съдът го отмени и средставата бяха пренасочени към филма за Христо Ботев, който снима режисьорът Максим Генчев, уточни Стоянов.

Според него този филм може да се нарича „народен“, макар че част от него се финансира от бюджета на БНТ. Премиерата му в Калофер ще бъде през юни, в навечерието на Деня на Ботев, но делегация от града ще присъства на официалната премиера на филма в София на 3 март.

Скачане за кръста ще има и в ледените води на Южния океан, заяви ръководителят на българската експедиция в Антарктида проф. Христо Пимпирев. Поради липса на свещеник, кръстът ще бъде хвърлен във водата от член на експедицията инж. Йордан Йорданов. Куражлиите на остров Ливингтън ще скачат във водата при температури от минус един до нула градуса.

Мъжко ледено хоро ще се проведе и в Харманли в река Харманли с благотворителна цел и набраните средства ще бъдат дадени за лечение на болно дете, съобщават от община Харманли. Участниците ще трябва да предварително.

Церемонията ще бъде озвучена от живото присъствие на състав на формацията „100 каба гайди“. Мъже ще играят и в ледените води на река Новоселска в Сливен. Събитието се организира от гражданско сдружение „Свети Георги Победоносец“, а празничният водосвет ще бъде отслужен от свещеник от църквата „Света София“.

http://epicenter.bg/article/Nov-film-za-Hristo-Botev-shte-bade-safinansiran-s-pari–sabrani-za-globata-za-Ledenoto-horo-v-Kalofer/270131/2/0