BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
декември 2018
П В С Ч П С Н
« ное.    
 12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31  

Кирил Маричков: Виждал съм 4 пъти папата

Маричков

Кирил Маричков е роден е на 30.10.1944 г. в София. В музиката започва с пиано, а по-късно и с кларинет. През 1963 г. се създава първата българска рок група „Бъндараците“, в която той участва. През 1967 г. основава „Щурците“ заедно с Петър Гюзелев и други известни музиканти. По-късно се включват Валди Тотев и Георги Марков. Едни от първите изяви на „Щурците“ са на баловете в Художествената академия. Групата съществува повече от 40 години, имат 14 издадени албума, като през цялото време Кирил Маричков е фронтмен на групата и автор на повечето песни на „Щурците“. Бандата има около 3000 концерта в България и в още 12 държави.
Кирил Маричков има и два самостоятелни албума: „Зодия Щурец“ (с хитовете „Клетва“ и „Вярвам в теб“) и „Искам да кажа“ (с „Моят свят“, и „Обичам те завинаги“). Автор е и на музиката за много филми, някои от които са „Вчера“ („Клетва“), „Адио, Рио“, „Индиански игри“, „Вампири-таласъми“, „Дунав мост“ („Моят свят“) и „Най-важните неща“ („Обичам те завинаги“).

– Докъде стигна Кирил Маричков IV с Ватикана?
– Мога да говоря за поне 4 генерации Маричкови, но понеже тук ме питаш за сина ми – вече се знае, че му предложиха да стане посланик на България там. Както е добре известно – моят баща – също Кирил Маричков, през 1993 г. стана първият ни дипломат във Ватикана след 9 септември 1944 г. А преди тази дата сме имали например Анджело Ронкали, на негово име е кръстена и улица в София.
Иначе през 1993-а синът ми, който току-що беше излязъл от казармата, заедно с баща ми отиде в Рим да учи право. Докато следваше, се запозна с Микела, чудесно момиче, ожениха се. След като завърши право, направи и магистратура по международни отношения. Понякога го викаха в посолството и стана юридически съветник там. Непрекъснато помагаше на закъсали българи. Говори английски, руски и италиански перфектно. Имаше и парадоксален случай – дори Микела, която е италианка, се учуди. Защото и там, както тук, в различните градове има различни акценти. А той научил италиански с римски акцент. И една вечер били двамата на гости на други италианци, които го питали – ти че си от Рим е ясно, но жена ти откъде е? А аз сега вече съм горд дядо – имам две чудесни внучета – Виктория, която тръгна на училище първи клас, и Александър – 4,5 години.
– Защо няма Кирил?
– Да, няма и това е моята мъка. След 4 поредни Кириловци, като ме питат защо е така, синът ми им казва, че децата учат в Италия и трябваше да изберем универсални имена, които да стават и за там, и за тук. Иначе Виктория знае български. Александър е по-малък – още говори завалено, но разбира. Те винаги са тук за Великден. Идват и за Коледа, и за Нова година. Поне 2 пъти годишно са си при мен. Ние също ходим при тях.
– Не може да стигнеш до Рим и да не видиш папата. Ти виждал ли си го?
– Да, няколко пъти, но предишния папа. Той беше изключителен човек. Виждал съм го покрай баща ми, докато беше посланик там. Два пъти съм бил на техния Великден и съм бил съвсем близо до него, защото посланиците бяха на една тераса до папата. Бил съм и на нощните служби. Не съм имал възможност да му целувам ръка за разлика от баща ми, който наистина можеше пряко да контактува с него. Но съм го виждал поне 4 пъти отблизо и можех да разбера колко изключителен човек е той. Говорим за Йоан-Павел II. Стана ми страшно интересно, когато разбрах, че е бил поет и музикант като млад. Когато станал кардинал в Краков, е бил пратен на лагер. Точно като много български свещеници, които не са искали да подписват декларации за сътрудничество с ДС. Тези, които са подписали, са се отървали от лагера, останалите са били пращани там. И тук искам да кажа нещо, от което боли – в България огромно количество православни свещеници са били избити, защото нито са искали, нито са могли да имат общо с тогавашната власт. Някои обаче са направили този компромис със себе си и пак опираме до въпроса – кой е по-виновен? Ако теб те заплашат със смърт в такава ситуация – как ще постъпиш? Такава беше комунистическата система – всеки всекиго да подслушва, че и по-лошо. Гестаповците така разсъждават – изтръгнах им всичко, ама преди това ги пребих от бой. Накрая полумъртвият подписва декларация и си „признава“ всичко. Този цинизъм, бих казал и комунистически цинизъм, никога няма им го простя. Пък и как да простиш на някого, който въобще не ти иска прошка. Има хора, които и понятие са си нямали, че са били вербувани. Аз знам поне няколко такива случая, но ще се въздържа от имена. Това са все известни хора. Най-жалкото е, че и самите ченгета са били дебнати от други ченгета, които да ги слушат пък тях – дали съвестно докладват.
Сещам се за един интересен случай в това отношение. С „Щурците“ бяхме на турне в СССР и там имаше един човек, който беше представител на тяхната Госконцерт. Много ни харесваше и беше истински приятел. Ние пък там искахме да продадем едни наши стари уредби. И той каза така – вие, предполагам, се досещате аз какви задължения имам. И ви моля да ми кажете точно какво сте решили да правите, за да знам как да го прикрия. Защото аз трябва да докладвам. И ако не ми кажете точно и не го измислим как да стане, ще се разбере, че аз не съм докладвал и ще имам големи неприятности.
– Как баща ти стигна до Ватикана?
– Той почти е бил завършил Сорбоната, когато Хитлер навлиза в Париж. Тогава баща ми бяга в Швейцария заедно с още двама български студенти. И довършва образованието си в Лозана. Там има докторати по право и по дипломация. Когато се връща в България като млад юрист, започва да работи като секретар в кабинета на Венелин Ганев (от Демократическата партия). Един от тримата регенти по това време – малко след 9 септември още се е играл театърът, че у нас има демокрация. Виждал е многократно малкия Симеончо. Разказвал ми е как всички тогавашни „имена на улици“ като Георги Димитров, Васил Коларов и маршалите Толбухин и Бирюзов са минавали през кабинета му. Започна да пише мемоари, но не ги дописа, а в тях има много интересни неща и за Никола Мушанов, Александър Малинов, Никола Петков, и кой ли още не. Той ги познаваше лично и знаеше много неща, някои от които ужасно тъжни, особено за Мушанов, за Муравиев и доста други. И досега си пазя записките на баща ми. Напоследък всички взеха да пишат книги, аз още не съм, но поне неговите мемоари ще се опитам да систематизирам, защото са изключително интересни. Иначе баща ми на стари години стана отново дипломат. През целия си живот е бил адвокат и безпартиен. Беше на 74 години, когато замина като посланик във Ватикана.
– Какво правеше майка ти през това време?
– Тя беше художничка в киноцентъра. Много филми са направени с нейни костюми. Един от най-известните е „Сватбите на Йоан-Асен“. Спомням си, че точно по време на снимките почина Апостол Карамитев и колко беше трудно за нея да преправя нещата, за да не се усети във филма. Тя беше изключителен поддръжник на нашата група. Аз още свирех на пиано тогава, но започнах с кларинета, защото видях, че като пианист няма да смогна да се подготвя за консерваторията и освен това не бях много трудолюбив. Не ми се свиреше повече от два часа на ден, пък там нивото на пианистите беше страшно високо. С кларинет може би щях да вляза, но това си остана така. През цялото време баща ми търпеше, че се занимавам с рок музика, но майка ми беше възторжена. Тя дори измисли първите ни костюми и ни беше голям фен, както сега е модно да се казва. Много ни обичаше и харесваше групата и твърдо вярваше, че ще успеем. А ние тогава искахме да правим собствен репертоар, а не да свирим само чужди парчета.
– Дядо ти също е Кирил Маричков.
– Единият – да. Той е известен български архитект. Аз за съжаление не го помня, но всичко това, което е оставил, са шедьоври. Най-известната му сграда в София е била хотел „Империал“. Тя е на ъгъла зад Президентството, една бяла сграда в бароков стил, има я и днес. Дядо ми е правил още сградите на сегашните гръцко и френско посолство, една прекрасна къща на ъгъла на „Левски“ и „Дондуков“, където сега е „Алианц“, училища като „Антим Първи и „Васил Априлов“. Там и на двете места имаше по една красива часовникова кула, но като ги реставрираха, за голямо съжаление ги махнаха. Варненската и Бургаската гара са също проектирани от дядо ми. Интересен факт е, че той е един от малкото архитекти, които предлагат проект за градоустройство на София, но взема втора награда. Това е било през 20-те години на миналия век. От общината му обяснили, че не е първи само защото проектирал много широки улици, а те искали място колкото да се разминат два файтона. От неговия проект обаче са взели идеите за пространството около „Александър Невски“. Иначе от тесните улици си патим и до ден днешен и това всеки го вижда.
– Как така от род на архитекти и юристи произлезе музикант като теб?
– Не е точно така, защото другият ми дядо – Борис Левиев, пък беше главен диригент на Музикалния театър и целият ми род по майчина страна е изключително музикален. Когато бях съвсем малък, майка ми работеше и в радиото като музикален оформител. Тогава започнах да свиря на пиано. Дядо ми искаше и аз да стана музикант, защото видя, че имам слух. Тогава майка ми ни водеше със сестра ми в радиото и един път там записахме една детска песничка, а аз тогава бях първи клас. Изпяхме „Знаем елхичката – зиме е сама и от горичката взехме я дома“. Та това ми е първият запис в живота. Пяхме със сестра ми, а тя е по-малка от мен. Спомням си, че тогава много се гипсирахме с Люба и за да се отпуснем, в студиото ни избудалкаха, че правим репетиция, а те са ни записвали съвсем сериозно. Т.е. първият ми запис е направен, без да знам, че ни записват. Иначе малко по-късно започнах да свиря на пианото Моцарт и Бах. Най-досадни ми бяха етюдите от Черни. И до ден днешен поддържам формата си и много песни така ги пиша – някои на пиано, други на китара. Но истината е, че не бях трудолюбив пианист. За да станеш добър, трябва да свириш по 7-8 часа на ден, а аз исках да си играя с другите деца на двора. Но когато започна епохата на рокендрола, с удоволствие се учех да свиря буги-вуги. И тогава дядо ми чул от съседния апартамент и ужасен звъни на вратата. Той по принцип беше много толерантен човек, но беше доста ядосан. И досега си спомням думите му – ти чалгаджия ли ще ставаш или музикант? Така и не успях да го убедя, че в рока има много хубави неща. Но малко по-късно, когато се появиха „Бийтълс“, все пак го „зарибих“, както се казва днес. Подбрах му песни и той се заслуша в чудесните им хармонии. Каза: да, това е много хубаво. Ти това ли искаш да правиш? Е, ако можеш като тях – тогава добре!
– Каква ти беше първата китара?
– Имах една акустична, ама тя ставаше колкото да дрънкаш на плажа. Тогава започнахме да свирим с „Бъндараците“. Единственият, който имаше електрическа китара, беше Големия Бъндарак Димитър Милев. Рашид от Алжир – студент в Художествената академия, му я даде. Тя беше блестящо синя с нещо като станиол отгоре, но свиреше добре. „Оборудването“ на групата бяха два радиоапарата „Симфония“. Но те бяха „мощни“ по 10 вата и дори с тях сме свирили на първите си концерти. Бъндарака беше шеф на групата като най-голям от нас. Вече минал през казармата, а ние току-що бяхме завършили училище с брат му – Малкият Бъндарак Вачо. Та той ни извика и ни каза: Елате, новобранци, да видите какво правят хората на Запад! И ни изсвири едно парче на „Шадоус“. Тогава направихме и групата „Бъндараците“. Но „шефът“ реши, че понеже съм най-дълъг, трябва да свиря на бас китара. Така и започнах. Това му беше принципът – най-дългият ще свири на най-голямата китара. Бъндарака беше страхотен човек и музикант и никога няма да разреша и косъмче да падне върху него.
– Някои твърдят, че „Щурците“ са били държавна група. Какво ще им кажеш?
– Това могат да го твърдят само хора, които изобщо не познават нещата и не знаят през какво са минали „Щурците“. Защото ние сме толкова наказвана група, колкото никоя друга. Нещата бяха опрели дори до изселване. Ние вечно бяхме черните овци, но не искам да се правя на дисидент, защото не харесвам тази дума. Тя е руска, а аз от Русия харесвам само литературата и музиката, и то предимно от класическата. Та който твърди подобно нещо, не познава историята на групата и говори като лумпен. Нека първо си отговори на въпроса, ако една „държавна“ група няма талант, какво би се случило с нея? И ще е добре такива хора малко по-внимателно да чуят песните ни и да кажат какво „държавно“ има в тях. По едно време излезе и „компромат“, че сме пели песен „Аврора“. Това не е вярно. Изпълнението беше на хор „Бодра смяна“, а нас ни прилъгаха да се снимаме с децата. Музиката беше на Петър Ступел, който току-що беше написал нашето парче „Веселина“ по текст на Радой Ралин и ни забраняваха да я пеем именно заради Радой. Та Петър Ступел ни помоли да дойдем за снимките на „Аврора“ и не можахме да му откажем. Пък и да откажеш да участваш в песен като „Аврора“ през 1968 г. би имало доста лоши последствия за нас. Тогава спираха и моите парчета, и тези на Пеци Гюзелев и пускаха песни само на така наречените „утвърдени“ композитори. Такива бяха времената. Нас никой никога не ни е лансирал. Единственото нещо, което съм искал, е просто да не ни пречат. А те ни пречеха, и то активно. Имаме наказания дори по времето на Горбачов. Например през 1986 г. ни забраниха за пореден път след един концерт във Велико Търново. Тогава трябваше два пъти да свирим там в една много малка зала, която е с капацитет около 500 човека, а те бяха продали двойно повече билети. Беше нещо ужасно. Момичетата стояха на раменете на приятелите си, защото нямаше място. Когато ние отидохме в града, видяхме, че е излъскан като нов. Започнахме да се шегуваме, че това е заради нас. Истината беше, че на следващата сутрин там щял да ходи Тодор Живков, за да открива паметника „Мати Болгария“, но ние тогава още не знаехме. Започна концертът, а вече бяха излезли „Конникът“, „Вкусът на времето“, „Еньовден“, което се води за първия блек метъл в България, и много други. Концертът тръгна, но навън някаква делегация начело с генерал не знам си кой от МВР и тогавашния кмет на града започват да обикалят Търново, за да видят всичко ли е наред за визитата на Живков. Всичко им харесало, но като минават край залата на ДНА, оттам се чува едно дум-дум и здрав рок. И решават да видят какво става. И когато влязоха, попаднаха точно на „Еньовден“ – спомням си го и до днес. Ние нямахме пари за танцьори на това парче и обличахме двама от нашите техници като кукери, а барабанистът ни Жоро Марков си слагаше една маска с мигачи от „Запорожец“. И те, като влязоха, видяха едни кукери и още някакъв, който им мига с мигачите. Имахме димна машина, така че беше пълно и с пушек, пък и ние забивахме здраво. Е, ужасиха се. И въпросният генерал директно се качи на сцената и почна да вика. Ние спряхме, а той закрещя – всички да си седнат на местата! А публиката почна да му отвръща доста нецензурно – къде да седнем, бре… И тогава помолих да пуснат задното осветление, за да види милиционерът за какво става дума, защото до този момент залата беше тъмна. Той видя каква лудница е, но пак не се съобрази и стана страшен скандал. Отмениха втория ни концерт и пак ни наказаха. Но този път не беше за много дълго, защото ние им избивахме плановете на Концертна дирекция. В първите години обаче беше много по-тежко, когато ни забраняваха. Тогава сме стигали до Павел Матев и Людмила Живкова, за да ни пуснат пак. Предишният ни барабанист Пепи Цанков даже казваше, че няма нужда да си почиваме, защото те отпуските сами си ни ги даваха, като ни спираха за по 2-3 месеца. После ме викаха в Концертна дирекция, аз обещавах, че ще се държим прилично, и ни пускаха до следващата забрана. Но в това, което ме попита, все пак има и някаква истина. И тя е в смисъл, че ние никога не сме били толерирана група, но може би са ни търпели не само заради това, че сме им изкарвали плановете, а и за да могат да кажат – ето, видите ли, и в България има рок групи. И това не беше само с нас – случваше се и с групи като „Сигнал“, „ФСБ“, „Диана експрес“, „Тангра“ и други. Те все пак искаха да покажат на света, че и у нас има някакъв вид демокрация. Ние обаче си знаем колко лъжлива беше тя.
– Ще има ли още „Щурците“?
– Да, това е много важен въпрос и ще ти отговоря напълно откровено. Не съм първият, който ще го каже, но това е истина и тя е, че човек трябва много да внимава, за да не се превърне в пародия на самия себе си. Ние от години се събираме само по отделни поводи. Всеки път си казваме, че е за последно – обиколихме цяла Европа, дори и в Америка бяхме два пъти. Когато Валди го питаха на 30-годишнината на групата дали ще се съберем за 40 г. на „Щурците“, той отговори – ще се съберем, но на чашка. А ние се събрахме на сцената. Сега стават 45 години. За да направим нещо обаче, то трябва да е наистина заключително и изключително. И съм напълно категоричен този път, няма да се подам на никакви изкушения. Имаме 3 вида проблеми. Единият е да репетираме здраво поне един месец. С този проблем вероятно ще се справим. Вторият проблем е, че аз правя нови аранжименти за симфоничен оркестър, защото искам така да звучи концертът и няма да го направим без такъв оркестър. А на тези музиканти трябва да се плати, нали. И трето – трябва огромна уредба, новата зала и огромно осветление. Ако за това не се намерят пари – няма да го направим. Аз искам достоен изключителен завършек. Посредствени неща няма да правим. И ако това не стане както е замислено, предпочитам да си остане легендата за „Щурците“ такава, каквато е!